изпразнено съзнание, който би могъл да продължи секунда или час, пред очите й се появи лицето на доктор Ранад, което плуваше сред разноцветни кръгове в дъното на някакъв тунел. Тя обаче не го позна, нямаше никаква представа къде се намира. В ноздрите я удари отвратителната миризма, която предхождаше припадъците. Сърцето й потръпна от страх.
— Какво усещате? — попита доктор Ранад.
— Помогнете ми! — изкрещя Лайза и направи опит да освободи ръцете си. Усещаше приближаването на припадъка. — Помогнете ми!
— Всичко е наред, Лайза — леко повиши тон доктор Ранад. — Успокойте се!
— Помощ! — продължаваше да крещи Лайза, напълно изгубила контрол над поведението си. Превръзките около главата и кръста издържаха на напъна и тя концентрира цялата си сила в дясната ръка. Дръпна толкова рязко, че токата на кожения колан се счупи и ръката й се стрелна нагоре.
Вниманието на Манърхайм беше изцяло погълнато от показанията на енцефалографа. Но периферното зрение все пак го уведоми, че пациентката е освободила ръката си. Ако беше реагирал веднага, може би щеше да предотврати инцидента. Но изненадата го парализира, макар и само за миг. Това време беше напълно достатъчно за Лайза, чиято дясна ръка се стрелна нагоре и нанесе силен удар в слепоочието си. Електродите потънаха дълбоко в мозъка.
Робинс почука и отвори вратата. Филипс говореше по телефона с педиатъра Джордж Рийс. Зърнал лаборанта, той му махна с ръка да влиза и продължи разговора. Рийс питаше за черепните снимки на 2- годишно момченце, което бе докарано в болницата след падане по стълбите. Но Мартин беше открил стари травми по гръдния кош на детето и каза, че подозира родителско насилие. Разговорът беше тягостен и той побърза да го приключи.
— Какво откри? — извърна се към Робинс той. Младежът беше получил мястото на главен лабораторен техник в Неврорентгенологията с активната помощ на Филипс и двамата се разбираха много добре.
— Само локалните снимки, които ме помоли да направя за Манърхайм.
Филипс кимна и Робинс включи екрана. Обикновено старши лаборантът не напускаше работното си място за снимки в другите отделения на болницата, но в случая Филипс го беше помолил за това, просто за да няма разправии с Манърхайм.
Екранът се запълни от оперативните снимки на Лайза Марино. На последната от тях ясно личеше кръглото просветление — там, където беше отворен черепът. Вътрешността на кръга беше запълнена от светлите чертички на електродите. Най-ясно се виждаха дълбочинните инструменти във формата на дълги игли, които Манърхайм беше вкарал в темпоралния лоб на пациентката. Интересът на Филипс беше насочен именно към тях. Кракът му натисна един педал под масата и снимките на осветения екран започнаха да се сменят. Приспособлението се наричаше алтернатор и позволяваше изследването на неограничен брой рентгенови изображения. Отмести крака си от педала едва когато на екрана се появиха предоперативните снимки на Лайза Марино.
Сравнението им с донесените от Робинс материали щеше да определи точното местоположение на електродите.
— Господи, какви хубави снимки си направил! — не се сдържа той. — Ако можех да те клонирам, половината от проблемите ми щяха да бъдат решени!
Робинс сви рамене с престорено безразличие, но похвалата го зарадва. Шефът му беше взискателен и от устата му рядко излизаха подобни думи.
Мартин се зае с измерването, използвайки калибрована линийка. За ориентир му послужиха големите кръвоносни съдове, които на старите снимки се виждаха съвсем ясно. Познанията по анатомия на мозъка му позволиха да си представи триизмерното изображение на онази част от мозъка, която го интересуваше. Така успя да изчисли къде са върховете на електродите с напълно задоволителна точност.
— Невероятно! — прошепна той и се облегна назад. — Манърхайм е фантастичен хирург! Позицията на електродите е перфектна. Ако преценките му бяха равни на техническите му умения, щеше да е Господ!
— Да занеса ли филмите обратно в операционната? — попита Робинс.
— Аз ще свърша тази работа, тъй като трябва да говоря с него — поклати глава Филипс. — Ще взема и няколко от старите снимки, тъй като ме безпокои положението на задната церебрална артерия…
След тези думи стана и се насочи към вратата.
Ситуацията в Операционна 21 беше овладяна отдавна, но Манърхайм все още беше бесен от инцидента. Дори присъствието на гостите от чужбина не успя да спаси екипа от гневните му нападки. Най-много пострадаха Нюмън и Лоури, които бяха едва ли не обвинени в умишлен саботаж.
Зае се с темпоралната лобектомия в момента, в който Ранад приключи с администрирането на ендотрахеалната анестезия. Инцидентът предизвика паника, но всички от екипа реагираха по великолепен начин. Манърхайм успя да сграбчи ръката на Лайза миг преди да предизвика непоправими щети. Но истинският герой беше Ранад, който светкавично инжектира в системата 150 милиграма тиопентал-IV — едно силно приспивателно, а след това в ръката му се появи спринцовка Д-тубокурарин — лекарство за бърза парализа на мускулите. Тази комбинация не само приспа Лайза за броени секунди, но и я извади от припадъка. После мургавият доктор ловко вкара ендотрахеалната тръбичка в гърлото на пациентката и пренастрои апаратурата за контрол.
Междувременно Нюмън измъкна двата контролни електрода, а Лоури се погрижи за останалите. Отворената рана в черепа светкавично беше покрита с влажна марля, отгоре й легна тънка стерилна салфетка. Пациентката беше покрита с нови чаршафи. Всичко се върна в нормалното си състояние, с изключение настроението на Манърхайм.
— По дяволите! — изруга той и изпъна схванатия си гръб. — Лоури, ако решиш да се занимаваш с нещо друго като пораснеш, просто ме уведоми, о’кей? А дотогава дръж щипците така, че да мога да виждам! — От позицията си край масата резидентът действително не виждаше какво правят ръцете му.
Вратата се отвори и в операционната се появи Филипс с рентгеновите снимки в ръце.
— Внимавай! — прошепна Нанси Донован. — Наполеон е в отвратително настроение!
— Благодаря за предупреждението — кимна Филипс. Винаги се дразнеше от начина, по който всички прощаваха пубертетските изблици на Манърхайм, сякаш той беше единственият кадърен хирург на света. Пристъпи към стената и окачи снимките на екрана, сигурен че Манърхайм отдавна го е забелязал. Изтекоха почти пет минути преди да осъзнае, че хирургът умишлено не му обръща внимание.
— Доктор Манърхайм! — обади се той. Гласът му беше малко по-силен от обикновено, просто за да бъде чут на фона на сигналите от сърдечния монитор.
Очите на всички се извърнаха към него, а Манърхайм бавно се изправи. Главата му се извърна към рентгенолога, лъчът на подвижната лампа върху челото му попадна право в лицето му.
— Може би не сте забелязал, че в това килерче се провежда мозъчна операция и не бива да ни се пречи! — изръмжа Манърхайм.
— Поръчахте локален рентген — кротко отвърна Филипс. — По тази причина се чувствам задължен да ви предоставя съответната информация.
— Считайте, че дългът ви е изпълнен — отсече Манърхайм и отново се приведе над пациентката.
Филипс не изпитваше съмнения относно позицията на електродите, която беше подбрана наистина перфектно. Безпокоеше го един от помощните електроди в задната част на черепа, който му се струваше прекалено близо до тилната церебрална артерия.
— Има нещо, което ме безпокои — започна той. — Аз…
Главата на Манърхайм рязко отскочи нагоре, светлината на подвижната лампа пробяга по стената и част от тавана. Гласът му прозвуча като свистенето на камшик.
— Доктор Филипс, бихте ли се изнесли оттук заедно със снимките си, за да приключим операцията на спокойствие? Ако имаме нужда от вас, просто ще ви повикаме!
После се извърна към оперативната сестра и със съвсем нормален глас й поиска щиков форцепс.
Мартин събра снимките си и бавно напусна операционната. Насочи се към съблекалнята, където облече всекидневните си дрехи. След това се върна в кабината си. Опитваше се да мисли за инцидента единствено от гледна точка на преките си служебни задължения. В това отношение всичко беше наред. В душата му обаче остана лека горчилка, предизвикана от безпардонното държане на Манърхайм.
