сръчно заби иглата в костта, връхчето изскочи от обратната страна. Специалното приспособление го подхвана и първият шев беше готов. Доктор Лоури държеше конеца и чакаше. Неговото задължение беше да направи възлите. Скоро раната беше затворена, а черепът около капачето се покри с гъсти черни шевове, които наподобяваха зъбците на цип.
По време на тази процедура Ранад поддържаше вентилацията на пациентката с помощта на ръчна помпа. Веднага след последния шев възнамеряваше да пусне в системата чист кислород, който щеше да прогони последните остатъци от препарата за мускулна парализа. Ръката му натисна помпичката за пореден път и моментално отбеляза наличието на някаква промяна. През последните няколко минути Лайза правеше опити да диша самостоятелно и това се отразяваше в налягането на помпичката. Сега обаче съпротивление липсваше. Наведе се и притисна чашката на стетоскопа към гърдите й. Подозрението му излезе вярно — Лайза внезапно бе прекратила опитите за самостоятелно дишане. Провери стимулатора на периферната нервна система. Показанията му сочеха, че препаратът за мускулна парализа напуска организма с нормални темпове. Но защо тя не прави опит да диша самостоятелно? Пулсът на Ранад неволно се ускори. За него анестезиологията винаги беше като ходене по въже, опънато над бездънна пропаст.
Направи светкавично измерване на кръвното налягане. Беше се повишило до 150/90. А през цялото времетраене на операцията стойностите не бяха надхвърлили 105/60. Нещо ставаше!
— Задръж за момент! — подхвърли към Нюмън той и закова очи в кардиомонитора. Сигналите бяха равномерни, но кривата на сърдечния ритъм сочеше видимо забавяне между пиковите стойности.
— Какво става? — попита доктор Нюмън, доловил напрежението в гласа му.
— Не знам — промърмори Ранад, провери венозното налягане и се приготви да инжектира нитропрусид — едно лекарство за понижение на кръвното. До този момент беше на мнение, че промените в жизнените характеристики се дължат на реакцията на мозъка към оперативната намеса, но сега допусна и наличието на вътрешен кръвоизлив. Само той би могъл да предизвика повишено налягане в главата. Последователността на симптомите сочеше именно това. Отново измери кръвното налягане, което се оказа още по-високо — 170/ 100. Инжектира една доза нитропрусид, коремните му мускули неволно се свиха от напрежение.
— Може би има кръвоизлив — промърмори той, наведе се и повдигна клепачите на Лайза. Видя точно това, от което се страхуваше — зениците бързо се разширяваха. — Хей, сигурен съм, че става въпрос за кръвоизлив! — извика той.
Двамата практиканти се спогледаха през масата.
— Манърхайм ще побеснее! — изрази общото мнение доктор Нюмън. — Най-добре е да го повикаме веднага! — Обърна се към Нанси Донован и добави: — Позвъни в кабинета му и кажи, че въпросът е спешен!
Сестрата се втурна към телефона, закрепен за стената.
— Не трябва ли да я отворим отново? — попита Лоури.
— Не знам — нервно преглътна Нюмън. — Най-добре е да поискаме спешен скенер. Ако е получила мозъчен кръвоизлив, това несъмнено ще доведе до запълване с кръв на кухината и тогава веднага трябва да я отворим!
— Кръвното налягане продължава да се качва — промърмори доктор Ранад, без да сваля учуден поглед от стрелката на апарата в ръцете си. Лишен от друг избор, той се приготви за нова доза съдоразширяващ медикамент.
Двамата практиканти останаха безмълвни.
— Не ме ли чухте? — извика Ранад. — Направете нещо, за Бога!
— Ножици! — дрезгаво заповяда доктор Нюмън. Инструментът меко шляпна в разтворената му длан. Започна да реже току-що направените шевове и капачето леко отскочи. Под него се появи издутата мозъчна ципа, която видимо пулсираше.
— Пригответе банките с резервната кръв! — извика доктор Ранад.
Нюмън сряза последните конци и капачето отскочи встрани. Мозъчната ципа продължаваше да се издува, цветът й стана морав.
Вратата отлетя на пантите си и в операционната се втурна доктор Манърхайм. Предната част на хирургическият му комбинезон беше разкопчана.
— Какво става, по дяволите! — извика той, после видя издутата ципа, която заплашваше да изскочи отвъд стените на черепа. — Господи Исусе! Ръкавици, бързо!
Нанси Донаван разпечата един чифт, а Манърхайм го дръпна и започна да го навлича направо, без да си прави труда за предварително измиване.
Едва срязал първия конец, мозъчната ципа се разкъса и плътна струя кръв плисна върху ръцете му. Но той не й обърна внимание и продължи да работи. Знаеше, че час по-скоро трябва да открие източника на кръвотечението.
— Дренаж! — изрева той. — Включете апаратурата за изсмукване! — Напрегнатата тишина в операционна се наруши от воя на електромоторчето. Моментално му стана ясно, че масата на мозъка се е уголемила.
— Кръвното пада — обяви иззад паравана си Рамад.
Манърхайм поиска ретрактор, за да провери дъното на оперираната зона, но това се оказа невъзможно. Кръвта непрекъснато го обливаше.
— Кръвното налягане… — започна Ранад, после замълчи за миг и глухо добави: — Кръвно налягане няма.
Сигналите на кардиомонитора видимо промениха звука си, после изведнъж замлъкнаха.
— Сърцето спря! — изкрещя доктор Ранад.
Двамата практиканти отметнаха чаршафите, покриващи тялото на пациентката. Нюмън се качи на ниското столче до масата и започна да прилага ръчен масаж. Доктор Ранад отвори кранчетата на системата за кръвопреливане и пусна в нея прясната кръв, която току-що бяха внесли.
— Стоп! — изкрещя доктор Манърхайм, който се беше отдръпнал от масата в момента на спирането на сърцето. С разкривено от гняв лице, той захвърли форцепсите на пода и безсилно отпусна окървавените си ръце.
— Няма смисъл — промърмори най-сетне той. — Очевидно става въпрос за спукване на някоя от основните артерии, причинено от проклетата пациентка! Някой от електродите е пробил артерията, припадъкът е маскирал този процес. После спазмът отминава и артерията гръмва… Не виждам начин да я върнем към живот…
След тези думи Манърхайм придърпа панталоните на хирургическото си облекло и тръгна към изхода. На прага се спря, очите му се заковаха в лицата на двамата практиканти.
— Искам да я затворите така, сякаш все още е жива! Ясно?
Пета глава
— Казвам се Кристин Линдквист — промълви младата жена в чакалнята на Университетската гинекологична клиника. На лицето й се появи колеблива усмивка. — Имам час при доктор Джон Шотфелд за единадесет и четвърт.
Елън Коен погледна стенния часовник, който показваше 11,00, после се извърна към симпатичното лице на пациентката. Моментално си даде сметка, че Кристин Линдквист притежава всичко онова, което липсва на самата нея — естествено руса коса, тънка като коприна, изящно чипо носле, големи тъмносини очи и дълги бедра с безупречна форма. Калифорнийска кучка, помисли с омраза тя. Фактът, че Кристин Линдквист всъщност е от Медисън, щат Уискънсин, нямаше абсолютно никакво значение. Дръпна от цигарата си и заби поглед в журнала за прегледите, разтворен върху бюрото. Отбеляза с кръгче името на Кристин и й каза да седне, а после добави, че ще бъде прегледана от доктор Харпър.
— Но аз си записах час при доктор Шонфелд — озадачено я погледна момичето. Този доктор й беше препоръчан от едно момиче в пансиона.
— Доктор Шонфелд в момента е извън клиниката — отсече Елън Коен и заби поглед в книгата, която четеше. Кристин кимна и се отстрани, а тя хвърли един изпълнен със завист поглед след стройната й фигура.
