Маркер

патология.

Дано онази микроскопия дойде по-бързо, промърмори Лори и се стовари на стола си. Ами ако и тогава очакванията й останат излъгани? Погледът й се плъзна по ненамаляващата купчина с папки. Нейно задължение беше да съпостави всичките материали от аутопсията с резултатите от съдебните следователи, от лабораторните анализи и от останалите източници, свързани с причината и начина на смърт. Смисълът на „причина“ беше ясен, докато „начин“ отпращаше към това дали смъртта е естествена, в резултат на злополука, самоубийство или убийство и всичките му там подразделения. Понякога минаваха седмици, докато се получеха материалите. Когато това станеше, Лори правеше заключенията си за причината и начина на смърт на базата на преобладаващите доказателства, което означаваше, че трябва да е поне петдесет и един процента сигурна.

Тя извади листчето с телефонния номер на д-р Макгилън от джоба си и го разгъна върху бюрото. Макар и неохотно, тя се приготви да му се обади, за да спази обещанието си. Проблемът беше, че не знае как да съобщи, че наистина няма очевидна причина за ненавременната смърт на сина им.

Подпряла лакти на бюрото, тя се наведе напред и започна да масажира челото си, докато се взираше в Уестчестърския номер. Опита се да измисли с какви думи да облекчи болката от удара. За миг се поколеба дали да не остави тази тегоба на отговарящата за връзки с обществеността, но си напомни, че сама бе предложила да звънне на родителите на Шон. Шон. Така се казваше първото й гадже в колежа.

Шон Макензи беше колоритен студент от университета Уесли, който бе разбудил бунтарската страна на Лори. Макар да не бе грубиян, прехвърляше често границите на благоразумието с мотоциклета си, артистичната си лудост и нестандартно поведение и дори спорадична употреба на дрога. По онова време всичко това я докарваше до въодушевление, а родителите й — до пълно объркване, което беше част от атракцията. Но постоянните им раздели и събирания я накараха да сложи край на тези отношения, когато се премести в Патологическия център. А сега и отношенията й с Джак бяха под въпрос. Сигурно това я бе накарало да си спомни за Шон; живееше в града и бе станал преуспял художник, защо да не му се обади? Но бързо отхвърли идеята. Нямаше защо да се опитва да отваря Кутията на Пандора.

— Давам едно пени да ми кажеш какво мислиш — чу тя глас зад себе си.

Вдигна глава. В рамката на вратата стоеше Джак, олицетворение на непринудеността в карираната си риза и избелели джинси.

— Вдигам до четвърт долар — добави той. — Откакто научих тази фраза, инфлацията доста се вдигна. Така че знам колко са ценни мислите ти. — На бузите му се появиха дяволити трапчинки, макар че устните му бяха стиснати в плътна черта. Бяха приятели от десет години и любовници от четири. Непочтителната му веселост и сарказъм в някои моменти можеха да бъдат изтощителни и това бе един от тях.

— О, ти снизходи да разговаряш с мен?

Усмивката му се стопи.

— Разбира се, че искам да говоря с теб. Що за въпрос?

— Като се изключи кратката професионална размяна на мнения в началото, когато влязох в залата, ти ме игнорираш през цялата сутрин.

— Игнорирам те? — вдигна вежди Джак. — Май трябва да ти напомня, че тръгнахме за работа поотделно, което беше повече твое, отколкото мое решение, пристигнахме по различно време и оттогава се занимавам със собствените си случаи.

— Работим всеки ден, но това не ни е пречило да разговаряме почти непрекъснато, особено когато сме в една и съща стая. Аз дори дойдох до масата ти и ти зададох директен въпрос.

— Не съм те видял, нито пък съм те чул. Честна скаутска. — Усмивката му се върна.

Лори въздъхна. Предизвикваше я да каже, че не му вярва, но какво я беше грижа?

— Чудесно, превъзходно, а сега ме чака работа. — Тя се обърна отново към листчето с телефонния номер.

— Не се съмнявам — каза Джак, отказвайки да захапе въдицата или да си тръгне. — Какви случаи имаше тази сутрин?

Лори вдигна глава, но не го погледна.

— Единият беше рутинен и по-скоро безинтересен. Другият — разочароващ.

— В смисъл?

Обещах на родителите на онзи мъж, който е починал в „Манхатън Дженерал“ да разбера какво му се е случило и да им съобщя веднага, но аутопсията беше чиста; нямаше каквато и да е патология. Сега трябва да им звънна и да кажа, че се налага да изчакаме микроскопските изследвания, за да сме сигурни. Знам, че ще бъдат разочаровани, както съм разочарована и аз.

— Джанис ми съобщи за този случай — каза Джак. — Не откри ли емболия?

— Нищо!

— А сърцето?

— Сърцето, белите дробове и големите кръвоносни съдове бяха напълно нормални.

— Бих се обзаложил, че ще откриеш нещо със сърдечносъдовата система или може би микро емболии в мозъчния ствол. Взе ли съответните проби за токсикология? Това е второто, за което бих помислил.

— Направих го — отвърна Лори. — Освен това взех предвид, че му е приложена анестезия преди по- малко от двадесет и четири часа.

— Съжалявам, че не се е получило. При мен беше обратното. Всъщност, трябва да кажа, че моите случаи бяха забавни.

— Забавни!

— Самата истина! Двата от тях показаха напълно противоположното на онова, което всеки би си помислил.

— Как така?

— Първият случай беше на онази известната психоложка.

— Сара Кромуел.

— По общо мнение било е брутално убийство по време на сексуално нападение.

— Видях ножа, не помниш ли?

— Точно това заблуди всички. Значи си видяла, че няма друга рана и че не е била изнасилена.

— Как би могла всичката онази кръв, която беше описана, да изтече от една-единствена, несмъртоносна прободна рана?

— Не е.

Джак хвърли на Лори лека очаквателна усмивка. Тя извърна очи. Не беше в настроение за игрички.

— Е, откъде се е взела тогава?

— Някакво предположение?

— Защо ти не ми кажеш?

— Мисля, че щеше да се сетиш, ако помислеше малко. Видя колко е мършава нали?

— Джак, ако искаш да ми кажеш — кажи ми. Защото трябва да проведа телефонния си разговор.

— Кръвта беше от стомаха й. Оказа се смъртоносно задръстване от храна, причинило разкъсване на стомаха и долната част на хранопровода. Явно е страдала от булимия и е била на ръба. Можеш ли да повярваш? Всички очакваха убийство, а излезе, че е нещастен случай.

— Ами ножа, който стърчеше между бедрата й?

— Ето това беше загадката. Сама си го е причинила, но не е имала намерение. В последните си мигове, докато е повръщала кръв и е прибирала сиренето в хладилника, се е подхлъзнала в собствената си кръв и е паднала върху ножа, който е държала. Толкова ли е чудно? Ще ти кажа само, че е подходящ случай за представяне на четвъртъчната ни конференция.

Лори се вгледа в доволното му лице. Историята беше докоснала една тайна струна в душата й. Беше време, когато тя имаше проблеми след смъртта на брат си, което я бе довело до анорексия и булимия. Това беше тайна, която не бе доверила никому.

— Другите ми два случая бяха също толкова интригуващи. Двойно самоубийство. Чу ли за него?

— Нищо определено — отвърна Лори. Продължаваше да си мисли за булимията.

— Казвам ти, трябва да му се признае на стария Фонтуърт — продължи Джак. — Винаги съм го смятал за недостатъчно добросъвестен, но миналата нощ изглежда е свършил добра работа. С двойното самоубийство