Маркер

навреме, убедена, че трябва да има някой в апартамента. Когато мина покрай салона за официални гости, ускори крачки, усетила необясним импулс.

Вратата на Шели беше затворена. Тя почука, но отговор не дойде. Почука втори път и натисна бравата. Беше отключена. Влезе и видя брат си да лежи върху килима, само по слипове. За неин ужас, от устата му се процеждаше кървава пяна и кожата му изглеждаше бледа като костния порцелан във витрината на трапезарията. Една превръзка беше завързана хлабаво около горната част на ръката му. Близо до полуотворената му длан лежеше спринцовка. На бюрото се виждаше пликче, което, допусна Лори, съдържаше сместа от кокаин и хероин, за която се беше похвалил пред нея предишната вечер. Това стигна до съзнанието й мигновено, преди да се отпусне на колене и да се опита да му помогне.

Тя се откъсна с усилие от тези мисли и се върна в настоящето. Не искаше да си спомня напразните си усилия да съживи брат си, студените му и безжизнени устни, когато ги докосна със своите.

— Би ли ми помогнала да го прехвърлим на количката? — попита Марвин. — Не е много тежък.

— Разбира се — кимна тя, доволна, че има с какво да се занимава. Няколко минути по-късно вече бяха в залата за аутопсии. Погледът й се спря върху кървавата пяна около устата на Дейвид и това отново я върна назад, към мъчителния спомен.

— Знаеше ли, че брат ти използва дрога? — попита я баща й. Лицето му беше зачервено от ярост, когато се приближи на сантиметри от нея и разтърси раменете й. — Отговори ми!

— Да — избърбори тя през сълзи. — Да, да.

— И ти ли използваш дрога?

— Не!

— А откъде си сигурна, че той го е правил?

— Разбрах случайно: намерих спринцовка, която беше взел от кабинета ти и беше пъхнал в несесера си.

Баща й замълча за миг, присви очи и устните му се извиха в тънка, жестока линия:

— Защо не ни каза? — прогърмя гласът му. — Ако ни беше казала, сега щеше да е жив.

— Не можах — изхлипа тя.

— Защо? Отговори ми!

— Защото… — Тя се разплака, но след това си пое дъх и продължи: — Защото той ми каза да не го правя. Накара ме да обещая. Каза, че няма да ми проговори, ако го издам.

— Е, обещанието ти го уби — изсъска баща й. — Това го уби точно толкова, колкото и проклетата дрога!

Една ръка стисна рамото й и тя подскочи. Обърна се и видя Марвин.

— Искаш ли нещо специално за този случай? — попита я той. — На мен ми изглежда съвсем ясен.

— Обикновеното. — Тя си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше, че трябва да държи ума си далеч от травмиращите спомени. Отвори папката и се съсредоточи върху рапорта, оставен от Джанис. Бяха открили тялото заедно с принадлежностите за дрога в Дъмпстър и се предполагаше, че Дейвид е умрял в някое наркоманско сборище и е бил изхвърлен оттам с остатъка от наркотика. Лори въздъхна. Това бе неприятната страна на работата й.

Час по-късно, облечена в ежедневното си облекло, тя се качи в задния асансьор. Свръхдозата беше рутинен случай, нямаше изненади; Дейвид Елрой бе показал следи от смърт, причинена от задушаване и повърхностен белодробен оток. Единственото сравнително интересно бяха намерените многобройни малки, несвързани наранявания в различни органи, което ги накара да предположат, че е прекарал многобройни инфекции предвид навиците си.

Когато старовремският асансьор прозвънна на петия етаж, Лори си помисли за Джак. Между двете аутопсии беше срещнала него и Вини, но той не си направи труда нито да я погледне, камо ли пък да я заговори. Макар да не й се искаше да си признае, Джак очевидно я игнорираше. Такова поведение не беше характерно за него. За деветте години, откак го познаваше, никога не се беше държал така.

Преди да се насочи към стаята си, Лори се отби в хистологичната лаборатория. В кафявата хартиена торбичка носеше тъканни и токсикологични проби от Макгилън. Не й отне много време да открие Морийн О’Конър. Пълната едрогърда червенокоска седеше пред микроскопа. Тя вдигна глава при появата на Лори и луничавото й лице се разтегна в усмивка.

— Е, какво имаме тук? — попита Морийн със силния си акцент и погледна към торбата в ръката й.

Лори се усмихна.

— Толкова ли съм предвидима?

— Ти и д-р Степълтън идвате само за едно — оставяте пробите и ги искате от днес за вчера. Но нека ти напомня едно нещо, сестрице: пациентите ви вече са мъртви, затова час по-рано, час по-късно… — Морийн се разсмя сърдечно и няколко от лаборантите се присъединиха към нея.

Жизнерадостното настроение на тази жена беше заразно и неизменно, независимо, че лабораторията страдаше от недостиг на пари и обстановката беше далеч от желаното. Лори отвори торбата и извади пробите.

— Може би, ако ти кажа защо ми трябват толкова бързо, това ще помогне.

— С цялата тази работа тук повече ще помогнат няколко допълнителни ръце, отколкото разговорите, но давай.

Лори започна да обяснява колко симпатични са родителите на Макгилън, колко внезапна е била смъртта му и как аутопсията не е показала никаква причина за този изненадващ край. Което я е накарало да си помисли, че резултатите от тестовете ще покажат нещо скрито.

— Ще видим какво можем да направим — въздъхна червенокосата жена. Обещавам ти да се заемем бързо.

Лори благодари и напусна лабораторията. Погледна часовника си. Минаваше единадесет, а й се искаше да звънне на д-р Макгилън преди обяд. Тя се спусна по стълбите и пое по коридора към токсикологичната лаборатория. Тук атмосферата беше по-различна — вместо закачки и весело бърборене се чуваше непрекъснатото бръмчене, издавано от сложното автоматично оборудване. Огледа се и забеляза Питър Летърман, заместник директора. Добре, че беше той, а не Джон Деври, защото двамата не можеха да се понасят от времето, когато Лори отчаяно се нуждаеше от бързи резултати за серия случаи на кокаинова свръхдоза и го беше тормозила, докато не ги получи. Беше преди тринадесет години, точно когато постъпи в Патологическия център, но Джон продължаваше да се държи все така неприязнено с нея.

— Любимата ми патоложка! — възкликна Питър при влизането й. Беше слаб, рус мъж с женствени черти и почти без брада. Носеше косата си на опашка и макар да бе чукнал четиридесетте, можеше да мине за тийнейджър. — Доколкото виждам, имаш нещо за мен.

— Всъщност да — отвърна Лори. Тя му подаде торбичката и се огледа за Джон.

— Фюрерът е долу, в главната лаборатория, така че можеш да си спокойна.

— Това е щастливият ми ден.

Питър погледна шишенцата с проби:

— Каква е новината? Какво трябва да търся и защо?

— Не че очаквам да намериш нещо определено, но трябва да съм напълно сигурна, че микроскопията не показва нищо.

— Ще видя какво мога да направя.

— Оценявам го — кимна Лори и излезе. Отмина офиса на Джак, вратата беше отворена, но не се виждаха нито той, нито колегата му Чет. Сигурно и двамата бяха долу в дупката. Още с влизането в кабинета, погледът й падна върху куфара, който бе взела със себе си при напускането на апартамента на Джак. Макар да не бе забравила сутрешния сблъсък, видът на куфара я накара да се почувства неприятно. Фактът, че не бе открила нищо при аутопсията на Шон Макгилън също не допринасяше за подобряване на настроението й. Продължаваше да се чуди какво все пак бе причинило смъртта му. Как можеше един на пръв поглед здрав двадесет и осемгодишен мъж да умре просто така и дори аутопсията да не може да отговори защо. Странно, но случаят разклати леко вярата й във възможностите на съдебната