имаше следи от минимално изпускане на лимфна течност. Самият крак изглеждаше като другия, без видими белези за тромбози или съсирвания.
— Не видях нищо външно — каза Марвин, когато се върна с шепа стерилни спринцовки и стъкленици за проби. Той ги остави на края на масата, за да са на разположение, когато им потрябват.
— Съгласна съм — отговори Лори. Патолозите и санитарите се разбираха, макар и да зависеше много от хората. Лори поощряваше коментарите и предположенията, особено когато идваха от Марвин. Беше убедена, че от санитарите има какво да се научи.
Марвин се наведе над сандъчето със стъклен капак, за да вземе необходимите инструменти. Въпреки шума от вентилатора, Лори го чу, че си подсвирва. Той беше винаги в добро настроение, което бе другото, заради което го харесваше.
След като провери за следи от интравенозно приемане на дрога и не откри нищо, тя използва назален разширител, за да огледа носа. Всичко говореше, че не е използвал кокаин. При такава една мистериозна смърт не можеше да не се допусне злоупотреба с дрога, макар родителите му да я уверяваха в противното. Следващото, което направи, бе да вдигне клепачите и да огледа очите. Изглеждаха нормални, без хеморагии по склерата. Отвори устата, за да се увери, че ендотрахиалната тръба е в трахеята, а не в хранопровода. Беше виждала няколко случая с предсказуеми катастрофални резултати.
Привършил всички приготовления, Марвин застана от отсрещната страна на масата, очаквайки началото на същинската аутопсия.
— Добре. Да започваме! — каза Лори и протегна ръка към скалпела.
Макар, че бе направила стотици аутопсии, всеки път започваше различно. Беше като отварянето на свещена книга, чиито мистерии трябваше да разкрие. Тя натисна с показалец върха на скалпела и направи обичайния разрез с формата на „Y“, започвайки от раменния пояс, мина през гръдната кост и продължи надолу към пубиса. С помощта на Марвин бързо отстрани кожата и мускулите, преди да отстрани гръдната кост със специалния резач.
— Прилича на счупено ребро — обади се Марвин и посочи увреждане отдясно на гръдния кош.
— Няма хеморагии, вероятно е станало при опитите за реанимиране. Някои хора прекаляват с натиска върху гръдния кош.
Очаквайки кървави съсиреци или други емболии, Лори нямаше търпение да огледа големите вени, водещи към сърцето, самото сърце и белодробните артерии, където биха се намирали евентуалните фатални съсиреци. Знаеше, че е най-добре да следва нормалния протокол, за да не забрави нещо. Разгледа внимателно всички вътрешни органи в положението, в което бяха, след това използва спринцовките, за да изтегли течностни проби за токсикологически анализи. Можеше да е фатална реакция към дрога, отрова или анестетичен препарат. Бяха изминали по-малко от двадесет и четири часа от анестезирането на мъртвия.
Лори и Марвин работеха в тишина. След като взе течните проби, тя се зае с изваждането на вътрешните органи. Старателно спазваше последователността, докато най-накрая стигна до сърцето.
— Тук е разковничето! — подхвърли санитарят.
Лори се усмихна. Наистина, точно тук очакваше да открие патологията. След няколко удара сърцето се показа. Тя се взря в прерязания край на кухата вена, но там нямаше тромб. Изпита разочарование, тъй като бе забелязала при отстраняването на белите дробове, че пулмоналните артерии са чисти.
Претегли сърцето, след това със специален дълъг нож започна вътрешната аутопсия. За нейно разочарование, и там не откри нищо нередно. Нямаше тромб и дори коронарните артерии изглеждаха съвсем нормално.
Лори и Марвин се спогледаха.
— По дяволите! — въздъхна санитарят.
— Изненадана съм. Добре, сега ще взема микропроба, след което ще се заемем с мозъка.
— Давай — кимна Марвин и се отправи към умивалника. Тя взе многократни тъканни проби за микроскопско изследване от сърцето и дробовете и докато санитарят се занимаваше с черепа, отвори раната на левия крак. От хирургическа гледна точка и тук всичко изглеждаше наред. Отвори дългите вени на краката — нямаше тромби.
— Мозъкът също изглежда нормално — обади се Марвин.
Лори кимна. Нямаше отоци и хемораги, цветът също беше нормален.
Няколко минути по-късно вече разглеждаха мозъка. Както всичко останало — и тук всичко бе в нормата. Претегли мозъка. Теглото му се намираше в нормалните граници.
— Нищо не намираме — промърмори тя.
— Все нещо трябва да има, иначе защо ще умре!
— Нямам и най-отдалечена представа. Надявам се микроскопията да хвърли малко светлина, но не съм голям оптимист. Всичко изглежда толкова нормално. Защо не започнеш да разчистваш, докато довърша? Не ми идва наум какво друго може да се направи.
— Става — кимна бодро Марвин.
Както и очакваше, положението с вътрешността на мозъка не бе по-различно. Взе съответните проби и извика санитаря, за да зашият тялото. Отне им само няколко минути.
— Искам да започна следващия случай колкото се може по-скоро — каза Лори. — Надявам се, че нямаш нищо против. — Страхуваше се, че ако спре, умората отмъстително ще я връхлети.
Тя се огледа. Беше до такава степен погълната от работата си, че не беше забелязала дейността, която кипеше тук. Всичките осем маси бяха заети и над всяка работеха най-малко двама души. Озърна се за Джак. Беше се навел над главата на някаква жена. Както изглежда, беше свършил със Сара Кромуел и Лу си беше тръгнал. Зад гърба на Джак се виждаха Калвин и Фонтуърт, които продължаваха усърдно да се трудят над същото тяло. Бингъм по всяка вероятност беше излязъл да дава пресконференция.
— След колко време се връщаш? — попита тя санитаря, който беше понесъл стъклениците с пробите.
— Не се тревожи, няма да се бавя.
Лори се насочи към Джак, обхваната от смесени чувства. Не беше подготвена за още от лекомислените му шеги, но беше любопитна какво е открил. Тя спря на няколко крачки от масата. Джак беше изцяло погълнат от нараненото чело на жената. Тя остана неподвижна няколко минути, изчаквайки го да забележи присъствието й. Вини поне вдигна глава и й кимна кратко.
— Какво откри в първия случай? — не се сдържа тя накрая. Може би не я е забелязал? Или поне така й се искаше да си мисли.
Изминаха още няколко минути, без да получи отговор. Погледна към Вини, който разпери ръце и вдигна рамене, за да покаже, че не отговаря за поведението на шефа си. Лори постоя още малко, чудейки се как да реагира. Все пак бе унизително да стои така.
Беше време, когато между отделните случаи патолозите се качваха на горния етаж да хапнат набързо и да пийнат по някоя чаша кафе, обсъждайки работата си. Тя се обърна и видя, че Марвин се задава между масите.
Щом тялото на Шон Макгилън бе преместено в хладилната камера двамата се отправиха към съответното отделение за следващия случай — мъж на име Дейвид Елрой. Марвин издърпа касетката и оттам се показа тялото на слаб, недохранван афроамериканец на средна възраст. Лори си спомни, че това трябва да е наркоманът със свръхдозата. Тренираното й око веднага забеляза следите от многократни убождания по ръцете и краката. Макар да бе привикнала към подобни случаи, сърцето й трепна. Умът й се върна назад към един кристално ясен октомврийски ден на 1975-а година, когато бързаше към девическата гимназия „Лангли“. Тогава живееше с родителите си в голям апартамент на Парк авеню. Беше петък и тя се вълнуваше, защото единственият й брат — Шели, си бе дошъл предишната нощ от Йейл, където беше студент първа година.
Когато Лори бе излязла от асансьора в частното им фоайе, беше усетила обезпокоителна тишина. Не се чуваше обичайният звук от пералнята, всичко бе замряло. Влизайки навътре в апартамента, извика името на Шели, докато стоварваше учебниците си на масата, преди да влезе в кухнята. Не забеляза Холи, домашната прислужница, и се сети, че днес е почивният й ден. Отново извика и надникна в дневната. Телевизорът беше с изключен звук, което засили тревогата й. За миг остана вгледана в гротескните на вид участници в обедното шоу, питайки се защо телевизорът е без звук. Продължи обиколката си, провиквайки се от време
