— Но вътре в хладилника? При затворена врата? Малко необичайно е.
— Може вратата на хладилника да е била отворена, когато са я нападнали?
— И тя грижливо е прибрала сиренето? Странно действие за нападнат човек, не мислиш ли? Кажи ми следното: споменаха ли за някакви отпечатъци от стъпки освен тези на жертвата?
— Не, не са.
— Фонтуърт специално подчертава, че такива не е имало, но пък са личали няколко от жертвата. Което е още по-странно.
Лу разпери ръце и вдигна рамене.
— Е, ти какво мислиш?
— Мисля, че в този случай аутопсията ще е от голямо значение, затова да не се помайваме и да запретваме ръкави.
Джак се приближи към Вини и удари с папката по бюрото, което накара санитаря да подскочи.
— Да тръгваме, Вини, момчето ми — произнесе Джак весело. — Чака ни работа.
Вини промърмори нещо под нос, но стана и се протегна. На вратата Джак се поколеба обърна се към Рива и извика:
— Ако нямаш нищо против, бих искал да поема и двойното самоубийство.
— Ще впиша името ти — обеща Рива.
3.
— Да направим така — предложи Лори, — ще ви се обадя веднага щом приключа, за да ви кажа какво съм намерила. Знам, че това няма да върне сина ви, но може би ще се почувствате по-добре, ако знаете какво се е случило и особено, ако има как да предпазите друг от подобна трагедия. В случай, че аутопсията не ни даде никакъв отговор, ще направя микроскопски анализ, който ще ни даде окончателните отговори.
Лори знаеше, че предложението й излиза от обичайната практика и че заобикалянето на госпожица Донатело от офиса за връзки с обществеността ще ядоса Бингъм и Калвин, и двамата педантично спазващи правилата, ако това стигне до тях. Но тя усещаше, че случаят Макгилън ще оправдае нарушаването на протокола.
От разговора с двамата родители бе разбрала, че Шон Макгилън старши е пенсиониран лекар с дългогодишна медицинска практика на интернист в окръг Уестчестър. Съпругата му Джудит бе работила като медицинска сестра в кабинета му. Станаха й симпатични още от самото начало.
— Обещавам да ви държа в течение — продължи Лори, надявайки се уверението й да ги накара да се приберат вкъщи. Бяха в патологията от часове и изглеждаха изтощени до смърт. Тя отново погледна към тълпата репортери в приемната и макар че се опитваше да ги игнорира, до слуха й достигаха одобрителните възгласи при появата на чашите с кафе и поничките. Потръпна. Сигурно на двамата старци бе трудно до чуват шегите и закачките, докато преживяват личната си трагедия.
— Просто не е честно, че не аз, а той лежи на долния етаж в хладилната камера — каза д-р Макгилън и тъжно поклати глава. — Достатъчно поживях, наближавам седемдесет. Имам два байпаса и висок холестерол. Аз трябваше да съм долу, не Шон. В това няма смисъл, той винаги е бил здрав, освен това няма и трийсет години.
— Холестеролът му висок ли беше? — попита Лори. Джанис не бе казала и дума.
— Изобщо не — каза д-р Макгилън. — Знам, че преди си правеше всяка година изследвания. А след като юридическата му фирма сключи договор с „АмериКеър“, които изискват ежегоден профилактичен преглед, съм сигурен, че е продължил да го прави.
Лори погледна часовника си и вдигна глава. Възрастните хора седяха на пластмасовата пейка, стиснали в ръце снимките на мъртвия си син. Дъждът продължаваше да облива прозореца.
Проблемът за Лори беше, че е организационно защитена от емоционалната страна на смъртта и затова имаше ограничен опит. Общуването с опечалените семейства, както и помощта при идентифицирането на труповете се правеше от други. А тя бе предпазена и от своего рода академична дистанция. Като съдебен патолог гледаше на смъртта като на мистерия, която трябва да бъде разрешена, за да помогне на живота. Съществуваше и факторът приспособяване. Макар за повечето хора смъртта да бе нещо извънредно, тя я гледаше всеки ден.
— Синът ни щеше да се жени през пролетта — произнесе внезапно госпожа Макгилън. Не беше отваряла уста, откакто Лори се бе представила преди четиридесетина минути. — Надявахме се да станем баба и дядо.
Лори кимна. Споменаването на деца докосна чувствителна струна в душата й. Тя се опита да измисли нещо в отговор, но д-р Макгилън внезапно се изправи. Хвана ръката на съпругата си и й помогна да стане.
— Сигурен съм, че д-р Монтгомъри трябва вече да тръгва — каза той, кимна към нея и прибра снимките. — По-добре наистина да се прибираме. Да оставим Шон на грижите й. — После извади от джоба си листче и химикал, написа нещо и го подаде на Лори. — Това е телефонът ми. Ще чакам да се обадите. И дано да е по-скоро.
Изненадана и облекчена от развоя на събитията, Лори се изправи и взе листа.
— Ще ви се обадя веднага щом мога.
— Грижете се добре за момчето ни — каза мъжът. — Той ни беше единствен. — След което се обърна, отвори вратата към приемната и побутна жена си напред към групата репортери.
Възцари се очаквателна тишина. Всички очи се обърнаха към тях. Когато наближиха външната врата, някой се провикна:
— От семейството на Кромуел ли сте?
Д-р Макгилън безмълвно поклати глава, без да намалява крачка.
— Имате ли отношение към случая със задържаните полицаи? — обади се друг глас.
Възрастният мъж отново поклати глава.
Вниманието се прехвърли към Лори. Някои разпознаха в нея съдебния медик и въпросите заваляха.
Първоначално тя игнорира репортерите и продължи напред, виждайки как семейство Макгилън излизат от Патологическия център. Едва тогава се огледа наоколо.
— Съжалявам, съжалявам. Не знам нищо за този случай. Трябва да почакате шефа. — За щастие в този момент един от охраната се появи откъм приемната и се опита да успокои разбунената тълпа.
Вратата след Лори се затвори. Тя остана за миг неподвижна, отпуснала ръце — в едната държеше папката на Шон Макгилън младши, в другата — листчето с написания телефонен номер на баща му. Побърза да го прибере в джоба на престилката си.
— Къде са останалите? — извика тя, когато влезе в стаята и видя Рива.
— Ти и Джак сте единствените тук освен Бингъм, Уошингтън и Фонтуърт.
— Имах предвид детектив Солдано и Вини.
— Джак дойде и ги замъкна и двамата долу. Детективът помоли Джак да се заеме със случая Кромуел.
— Интересно. — Джак обикновено се стараеше да избягва случаи, които привличат медийното внимание, а случаят Корнуел определено беше от тази категория.
— Той изглежда наистина се интересуваше — каза Рива, сякаш прочете мислите й. — Освен това помоли да поеме и двойното самоубийство, което не очаквах. Имах чувството, че има скрит мотив, но нямам представа какво може да е.
— Да знаеш дали някой от другите санитари е дошъл? Бих искала да започна с Макгилън.
— Видях Марвин преди няколко минути. Взе си кафе и слезе долу.
— Чудесно — каза Лори. Обичаше да работи с Марвин. Той обикновено вземаше нощна смяна, но напоследък бе минал на дневна. — Ако някой ме търси, долу съм.
— Трябва да ти възложа най-малко още един случай. Свръхдоза. Съжалявам. Знам, че си имала лоша нощ, но днес графикът е препълнен.
— Няма проблем — успокои я Лори и взе и втората папка. — Работата ще държи съзнанието ми далеч от собствените ми проблеми.
