с аристократична осанка. Сребристата му коса си беше още на мястото. Както обикновено, бе грижливо подстриган, облечен с кариран костюм и подходяща вратовръзка. Той застана от срещуположната страна на леглото и зачака майка й да завърши разказа си.
— Лори, имаш ли нещо против да излезем за малко навън?
— Не, разбира се. — Тя кимна на майка си: — Ей сега се връщам.
— Не я тревожи — изгледа Дороти съпруга си.
Шелдън не отговори.
Отвън в коридора двама санитари бутаха количка с опериран пациент. Тя се обърна към баща си. Лицето му, загоряло от пътуването до Карибите през януари, бе изненадващо лишено от бръчки и човек можеше да гадае за възрастта му. Лори не го мразеше, отдавна бе превъзмогнала гнева и отчаянието заради емоционалната му отчужденост. С годините беше осъзнала, че това е негов, а не неин проблем. Но не изпитваше и обич. Сякаш бе нечий чужд баща.
— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза той.
— Не е нужно да ми благодариш. Разбира се, че ще дойда веднага.
— Страхувах се, че тези новини ще са за теб като гръм от ясно небе. Но майка ти беше тази, която настояваше да не те уведомяваме за състоянието й.
— Досетих се от онова, което ми каза по телефона — каза Лори. Изкушаваше се да каже колко абсурдно е било да крие от нея такава информация, но не го направи. Нямаше смисъл. Майка й и баща й нямаше да се променят.
— Тя дори не ми даваше да ти звъня днес, искаше да изчакаме, докато се прибере утре или вдругиден вкъщи, но аз настоях. Сметнах, че повече не трябва да го отлагаме.
— Да отлагате какво? За какво говориш? — Тя забеляза, че баща й непрекъснато се оглежда, сякаш се тревожи някой да не ги чуе.
— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но майка ти има маркер за специфична мутация на гена на BRCA1.
Лори усети, че лицето й пламва. Наистина, повечето хора пребледняваха при лоши новини, но при нея ставаше обратното. Като лекар знаеше за този BRCA ген, който в променените си форми се свързваше с рака на гърдата. И по-лошото — знаеше, че подобни мутации се наследяват доминантно, което означаваше, че има шанс петдесет процента тя да носи същия генотип.
— За теб е важно да имаш тази информация по очевидни причини — продължи Шелдън. — Ако през трите седмици закъснение мислех, че това е важно за теб, щях да ти го съобщя веднага. Сега, когато вече знаеш, съм длъжен като лекар да ти кажа, че трябва да се изследваш. Съществуването на такава мутация увеличава вероятността от развитие на рак на гърдата преди осемдесетата ти година. — Той направи пауза и отново огледа коридора. Очевидно се чувстваше неудобно да разкрива семейна тайна пред други хора.
Лори докосна бузата си. Както се страхуваше, кожата й пламтеше. На фона на баща си, който не показваше никакви емоции, тя се почувства смутена, че е толкова открита.
— Разбира се, ти ще решиш — подзе отново Шелдън. — Но съм длъжен да ти напомня, че ако резултатите са положителни, има неща, които можеш да направиш, за да намалиш риска с 90%, като например профилактична билатерална мастектомия. Слава богу, наличието на мутациите на BRCA1 не са същото като болестта Хънтингтън или някоя друга нелечима болест.
Лори се взря в тъмните очи на баща си. Хвана се, че клати глава. Макар отношенията им да бяха обтегнати, особено след смъртта на брат й, макар той да не се държеше като неин баща, тя не можеше да повярва, че бе изрекъл всичките тези думи без никаква топлина. В миналото бе приписвала пълната му незаинтересованост на необходимостта от защитен механизъм срещу ежедневния стрес в болницата. През първата година на стажа си бе асистирала при операции и знаеше колко натоварваща е. Знаеше също, че пациентите му оценяваха неговата безпристрастност, интерпретирайки я по-скоро като връх на увереността, отколкото като недостатък на характера. Но Лори ненавиждаше това.
— Благодаря за тази изключително полезна консултация — изрече тя, като едва сдържаше сарказма в гласа си. Насили се да се усмихне, преди да се обърне и да се върне край леглото на майка си.
— Разстрои ли те, скъпа? — попита Дороти при влизането й. — Лицето ти е червено като цвекло.
В първия момент Лори не отговори. Беше притиснала длан към устата си, за да спре треперенето на долната си челюст. Чувствата й бяха избили на повърхността, слабост, която винаги бе презирала, особено в присъствието на хладнокръвния си баща.
— Шелдън! — извика Дороти, когато той се отпусна отново в стола си до прозореца. — Какво си й казал? Предупредих те да не я тревожиш с моите истории.
— Не съм й говорил за теб. — Той се пресегна и взе „Ню Йорк Таймс“. Разговаряхме за нея.
Джак остави химикалката и се обърна да види извития над бюрото гръб на Чет Макгавърн. Макар да беше с пет години по-млад от Джак, бяха започнали работа в Патологическия център по едно и също време и деляха един и същ офис. Наистина, разбираха се отлично, но беше абсурдно, че градската управа не може да им осигури отделни кабинети. Модерната преди половин век сграда сега напомняше динозавър, очакващ милостиня. И понеже знаеше, че динозаврите са живели преди повече от шестдесет милиона години, Джак се надяваше, че сградата в сегашната си конфигурация няма да се наложи да чака толкова дълго.
— Не мога да повярвам! — извика Джак. — Свърших. Не ми се беше случвало досега.
Чет се обърна. Имаше момчешко лице, руса коса, значително по-дълга от тази на Джак, но я носеше в същия небрежен стил. Както Джак, и той създаваше впечатление за атлетичност, но то се дължеше на почти всекидневните посещения във фитнес залата, а не на уличен баскетбол. Беше в средата на четиридесетте, но изглеждаше много по-млад.
— Какво разбираш под „свърших“? Какво си свършил?
Джак кръстоса ръце зад главата си.
— Всичките си случаи.
— Какви са тогава тези папки? — Чет посочи към внушителната купчина, заплашваща да се събори.
— Чакат лабораторните резултати.
— Голяма работа! — изхили се Чет, преди да се върне към листовете на бюрото си.
— Хей, за мен е голяма — каза Джак. Той стана наведе се, докосна с ръце пода и остана така известно време. След непривичното колоездене до службата тази сутрин чувстваше ахилесовите си сухожилия напрегнати. След малко се изправи и погледна часовника си. — Прекрасно! Едва три и половина. Чудесата никога ли не свършват? Мога да направя една обиколка на двора.
— Ако е сухо — промърмори Чет, без да вдига глава. — Защо не отидеш до спортния клуб Ел Ей. Там ще е сухо. Ако беше умен, щеше да идваш с мен на тренировки. Бях миналия петък и ще ти кажа, че мацките си ги бива. Имаше една страхотна беше облякла опънато черно трико, което не оставяше нищо за въображението.
— Току виж си се влюбил — подигра му се Джак. — Ще мине време, ще се събудиш един ден и ще си спомняш тези трудни пубертетски години със смях.
— Денят, в който ще спра да заглеждам жените, ще е денят, когато съм готов да скоча в някоя от онези чамови кутии долу под стълбите.
— Никога не ме е привличало да гледам как другите спортуват — заяде се Джак. — Ще го причисля към слабостите ти.
Той взе сакото си от облегалката на стола и излезе от офиса като си подсвиркваше. Беше един интересен и стимулиращ ден. Когато стигна до стаята на Лори, надникна през вратата, питайки се дали е променила мнението си да се върне вечерта при него. Вътре беше празно, на бюрото й лежеше отворена папка.
Джак се приближи с бавни стъпки и погледна името. Както и предполагаше, беше Шон Макгилън. Беше любопитен защо Лори и Джанис са се вторачили в този толкова ясен и прост според него случай. Всъщност, не беше негова работа, но му се виждаше странно, че и двете демонстрират непрофесионални емоции. Разлисти папката и попадна на рапорта на Джанис. Прочете го бързо. Нищо не привлече вниманието му.
