лига на закрития паркинг. Толкова бързо щеше да стане, че свят да му се завие. В един миг щеше да прави някакъв тъп коментар, а в следващия — да се пули в дулото. Джаз си бе дала труда да снабди оръжието със заглушител, тъй като друга нейна фантазия беше да очисти една от шефките на сестрите.
Въздъхна. Цял живот й се бе налагало да се съобразява с измишльотините на некомпетентен ръководен персонал. Беше се започнало още в гимназията. Спомняше си като вчера деня, в който я повикаха в кабинета на класния. Нещастникът смутолеви, че е объркан, понеже на тестовете за интелигентност е изкарала повече от впечатляващ резултат, а в същото време оценките й са толкова ниски. Каква е причината?
Пфу, изрече тя гласно, докато си припомняше случката. Човекът беше толкова бавно загряващ, не можеше да проумее, че девет десети от всички учители са от същия повреден клон на генофонда, от който и той. Да се ходи на училище бе чиста загуба на време. Онзи я беше предупредил, че няма да успее да влезе в колеж, ако продължава да я кара така. Е, тя не даваше пет пари. Знаеше, че единственият истински начин да се измъкне от помийната яма на живота бе военната служба.
Проблемът бе там, че и при военните нещата не бяха розови. Отначало всичко изглеждаше наред, понеже имаше доста за наваксване, трябваше да влезе във форма и тъй нататък. Тестовете за оценка на способностите сочеха, че е подходяща за работа във военна болница. Това, естествено, беше поредният майтап, тъй като тя винаги лъжеше на тези тъпи тестове. Но Джаз продължи маскарада; подобно бъдеще звучеше добре и най-вече самостоятелността, която то й обещаваше. В крайна сметка реши да опита като независим интендант към военноморските сили. Но когато най-сетне получи поста, нещата тръгнаха надолу. Някои от офицерите, с които й се налагаше да се занимава, бяха малоумници. Особено тези, които командваха проникването на нейната група сред силите на неприятеля през февруари 1991-а в Кувейт. Скъса се да стреля иракчани, докато най-сетне командирът й взе пушката, все едно, че не й се полагаше да се позабавлява малко. Каза й да ограничи дейността си до грижа за здравните нужди на хората. Нещата достигнаха кулминацията си в Сан Диего около година по-късно. Същият офицер кретен взе, че се изтресе в един бар, където тя и няколко низши офицери обръщаха бира след бира. Тъпанарът здравата се накваси и я сграбчи, когато не го гледаше. И сякаш това не стигаше, я нарече „откачена лесбийка“, когато отхвърли предложението му да спи с него. Това беше последната капка, така че Джаз го простреля в крака. Впрочем, не се мереше точно там, но важното е, че той схвана посланието. Разбира се, тази случка сложи край на военната й кариера, но на този етап тъй или иначе не й пукаше. Беше й дошло до гуша.
Преместването от военните в полувисшия институт се оказа като да скочиш от тигана в огъня. Но Джаз упорстваше. Вярваше, че да получи лиценз на сестра ще е печелившият й билет — сестрите винаги се търсеха и щеше да бъде по-независима. За нещастие, реалността не се бе оказала по-различна от тази при военните, що се отнася до шефовете, които я принуждаваха да се мести от работа на работа с напразната надежда, че нещата ще се наредят по-добре в новата институция. Но така и не стана. Сега и това нямаше значение.
Когато асансьорът спря на горния етаж на паркинга, Джаз излезе, мина през остъкленото фоайе и се отправи към втората си любима вещ — чисто нов, лъскав черен като оникс Хамър. Тя гальовно прокара пръсти по гладката му повърхност, мярвайки отражението си в прозорците. С изключение на предното, всички останали стъкла бяха затъмнени до такава степен, че приличаха на черни огледала. Преди да отвори вратата, отстъпи няколко крачки назад, за да се наслади на ъгловатия му силует и застрашителна предница.
Джаз се метна вътре, хвърли сака и клетъчния телефон на пасажерската седалка и запали двигателя. Ауспухът изръмжа тихо. Тя не се сдържа и се усмихна. При влизането в колата усещаше трепетна възбуда като при вземането на кока, само че по-приятна. Това й напомни също колко прекрасен бе днешният ден, когато господин Боб й бе направил предложението. Не знаеше пълното му име, което наистина бе глупаво. Беше й казал, че е от съображение за сигурност, когато го попита, и сега чувстваше, че наистина няма значение. При тази първа среща го бе видяла да се приближава с ъгълчето на очите си и бе помислила, че е поредният мъжкар, който се готви да предприеме атака, но се оказа съвсем различно. Впечатли я мигновено, като се обърна към нея с „док Джей Ар“, което бе прякорът, който й бяха дали в първата военноморска ескадрила. Не бе чувала това обръщение повече от няколко години, така че се изненада и предположи, че самият господин Боб е от военноморските. Беше я причакал да излезе от болницата в Ню Джърси, където беше на вечерна смяна от три след полунощ до единадесет на обяд. Каза й, че има бизнес предложение за нея и я попита дали иска да изкара допълнителни пари — много допълнителни пари.
Усетила, че нейният кораб най-после е пристигнал, Джаз прие поканата му и отиде с него в Хамъра му, който бе огледален образ на нейния собствен. Преди да влезе в джипа, тя се увери, че вътре няма никого другиго и потупа Глока, който лежеше в джоба й. Тогава още не му бе взела заглушител, така че бе лесно да натисне спусъка. Ако господин Боб направеше нещо нежелателно, щеше да стреля в него по същия начин, както бе сторила с онзи офицер от близкото й минало. Не вярваше в заплахи. Щом оръжието се извади, трябва да се използва. Така мислеше.
Но нямаше за какво да се тревожи. Господин Боб бе въплъщение на бизнеса. Завършиха разговора в малък задимен бар в центъра на Нюарк, където господин Боб й изказа съчувствието си за преживяванията й при военните и за незаконния начин, по който я бяха уволнили. Тя каза, че това е абсолютно вярно за образцовата й служба, тъй като е била вербувана за важна мисия, за която би трябвало да бъде компенсирана по съответния начин. Господин Боб продължи и каза, че те — Джаз вече трябваше да знае кои са „те“ — са наясно с уникалната й квалификация и знаят, че е в състояние да извърши онова, което се иска от нея. Тогава я попита дали желае да се заеме.
Джаз се разсмя, когато даде заден и излезе от паркинга. Когато се сети за онзи разговор, си помисли, че е направо смахнат да я пита дали се интересува от тази работа, преди да е разбрала какво точно ще трябва да прави и му отговори веднага. Тогава той спря да увърта. Каза, че се нуждаят от хора като нея, за да елиминират лекарската некомпетентност, която, каза той, била дълбоко вкоренена макар и трудно да се откривала заради конспирацията на част от лекарския персонал. Това я беше убедило напълно, че е най- подходящата за случая. Тя бе направо експерт по това да разкрива некомпетентността, тъй като бе източник на това във всяка институция, с която бе работила. Господин Боб каза, че нейната работа ще е да му съобщава по електронната поща всички случаи с неблагоприятен изход, особено свързаните с анестезия, акушерските и неврохирургическите, но подчерта, че те не са предпочитани. Просто се интересували от всичко, което може да се открие. Заради усилията си щяла да получава по две хиляди долара на случай с добавка бонус от хиляда долара за всеки, който е в резултат на неправилно лечение и още пет хиляди, ако присъдата по евентуалното дело е в полза на ищеца.
И тя беше започнала. Следвайки препоръките на господин Боб, тя се прехвърли от вечерни на нощни смени, което не бе трудно, тъй като последните не бяха особено популярни. Ползата беше, че по време на малките часове имаше по-слаб надзор, което правеше обикалянето по коридорите, проверяването на картоните и хващането на клюките много по-лесно, отколкото през деня. Господин Боб имаше и други полезни препоръки, които според думите му произтичали от десетилетния им опит.
Бе успяла още в началото. Тайният характер на операцията беше допълнителна облага; беше й дори по-забавно да работи. Парите се изпращаха телеграфически в офшорна сметка, която „те“ бяха открили на нейно име. Тя растеше бързо, растяха освободените от данъци пари. Единственият проблем беше, че ако искаше да ги използва, трябваше да ходи до Карибите, необходимост, която тя едва ли схващаше като бреме.
Но после, след четири години и няколко премествания в различни болници, последната от които „Св. Франциск“ в Куинс, нещата потръгнаха дори още по-добре. Господин Боб се появи да каже, че като резултат от изключителната й работа тя ще бъде подготвена заедно със строго подбрана група за издигане в ранг в нелегалните отряди със специални задачи. Сега тя се готвеше да участва в дори по-важна мисия, за която възнаграждението й щеше да е още по-високо. Нивото на секретност също щеше да е по-високо. Това беше високо секретна операция с кодово име „Операция Пресяване“.
— По повърхността не трябва да остава и вълничка — бе казал той. — Попитал я беше дали разбира. Има си хас да не разбираше!
Господин Боб продължи да й обяснява, че ситуацията ще е обратна на задължението й да ги
