коридора.
Дарлин обходи с очи помещението, евтината мебелировка, цветята от Пол върху бюрото, тревистозелената боя на стените и репродукцията на Мане, сложена в проста рамка. Потръпна при мисълта колко много надежди за оздравяване и колко смърт са видели тези стени през годините, но се опита бързо да прогони тези мисли от главата си. Не беше лесно. Тя не обичаше болниците и като се изключи раждането, никога не бе влизала вътре като пациент. Но раждането беше друго нещо. Имаше чувство на радост и очакване, което се носеше из въздуха. Това тук бе нещо различно и далеч по-заплашително.
Тя завъртя глава и погледна нагоре. Капките в интравенозната система падаха безшумно в разширената част на прозрачната тръбичка. Остана загледана като хипнотизирана няколко минути, след което с усилие откъсна очи. Успокояващото беше, че към системата имаше малка помпичка, съдържаща морфин, за да може тя сама да контролира концентрацията му в случай на нужда. До този момент го бе правила само два пъти.
Над краката на леглото й имаше закачен телевизор и тя го включи, повече за компания, отколкото от истински интерес. В момента течаха местните вечерни новини. Тя изключи звука, предпочитайки само да гледа, мозъкът й бе размътен от комбинацията от тазсутрешната упойка и болкоуспокоителните. Апаратът продължаваше да разтяга крака й, но тя се чувстваше странно откъсната от него, сякаш бе нечий чужд крак.
Лесно се изтърколи един час — намираше се в състояние между сън и пълно съзнание. Бе по-скоро сън, когато си спомни, че продължава да лежи и повече като будност, когато се случеше да размърда крака си. Но усети, когато новините свършиха и започна шоуто на Летърман.
Следващото нещо, което знаеше, е че една санитарка я разтърсва да се събуди. Дарлин изскърца със зъби, тъй като неволно бе свила мускула на бедрото си.
— Пишкала ли си след операцията? — попита санитарката. Беше пълна жена с гъста червена коса.
Дарлин се опита да си спомни, но не можа.
— Мисля, че щяхте да помните, така че трябва да го направите сега. Ще донеса подлогата. — Тя изчезна в банята и се върна с контейнер от неръждаема стомана. Подпря го на края на леглото до хълбока й.
— Няма нужда — каза Дарлин. Последното, което искаше, бе да размества отново крака си. Дори самата мисъл за това я накара да потрепери. Хирургът й бе казал, че може да чувства известен дискомфорт след операцията. Колко сдържано се бе изказал!
— Хайде, трябва да го направите — подкани я жената. Тя погледна часовника си, сякаш нямаше време за спорове.
Комбинацията от настойчивостта на санитарката и собственото й замаяно състояние предизвикаха гняв у нея.
— Оставете подлогата; ще го направя по-късно.
— Скъпа, трябва да го направиш сега. Получавам нарежданията отгоре.
— Добре, кажете им тогава на онези „отгоре“, че ще го направя по-късно.
— Ще доведа сестрата и нека ти кажа направо — тя не понася да й се противоречи.
Санитарката отново изчезна. Дарлин поклати глава. Думата „противоречи“ й напомни за времето, когато беше в предучилищна възраст. Тя отмести ледено студената подлога встрани.
Пет минути по-късно сестрата влетя в стаята заедно със санитарката и накара Дарлин да седне. За разлика от санитарката, сестрата беше висока и стройна, с екзотични очи. С ръце на хълбоците, тя се наведе над Дарлин.
— Санитарката ми каза, че си отказала да уринираш.
— Не съм отказала. Казах, че ще го направя по-късно.
— Ще го направиш сега или ще те принудим. Надявам се, че знаеш какво означава това.
Дарлин имаше представа и това съвсем не бе най-привлекателното нещо. Санитарката заобиколи леглото.
— Твой ред е, скъпа — извика сестрата, след като Дарлин не отговори. — Съветът ми е да си отпуснеш мехура.
— Можехте да сте малко по-любезна — промърмори Дарлин, докато се подпираше с длани на леглото.
— Имам прекалено много пациенти, за да съм любезна при уринирането на всеки от тях — сопна й се екзотичната красавица. Тя провери системата, докато санитарката донесе отново подлогата и след малко двете жени излязоха от стаята и я оставиха на спокойствие.
Дарлин въздъхна с облекчение. Помисли си, че това е една от причините да не обича болниците. Няколко минути по-късно те се върнаха и докато санитарката се занимаваше с подлогата, сестрата предложи на Дарлин сънотворно и малка картонена чаша с вода.
— Мисля, че не е необходимо — отвърна Дарлин. С всичките тези опиати през целия ден се чувстваше като отнесена.
— Изпий го — настоя сестрата — Докторът го предписа.
Дарлин я погледна. Не можеше да каже дали изражението й е нагло, отегчено или презрително. Но каквото и да беше, изглеждаше неестествено. Това я накара да се запита защо тази жена е станала сестра. Дарлин взе таблетката и я глътна с малко вода, след което върна чашата на сестрата.
— Можете да сте малко по-мила — посъветва я тя.
— Хората получават това, което заслужават — отвърна младата жена, взе чашата и я смачка в ръката си. — Ще мина по-късно да видя как си.
Дарлин увеличи дозата обезболяващо, за да потисне приличното на зъбобол притеснение след понесеното изпитание. Скоро се усети спокойна и отнесена. Емоциите, предизвикани от влизането на сестрата и санитарката избледняха напълно. Важното беше, че операцията е минала. Тревогите и страхът от предишната вечер бяха зад нея. Сега бе на път да се възстанови и според доктора щеше да е в състояние да играе тенис само след шест месеца.
Без да усеща прехода, Дарлин потъна в дълбок, лишен от сънища, наркотичен сън. Не осъзнаваше, че времето минава, докато бе грубо издърпана в реалността от изгаряща болка в лявата ръка. Стонът излетя от устните й в мига, в който отвори очи. Телевизорът беше изключен, стаята изглеждаше мътна осветявана от единствената нощна лампа със слаба крушка близо до пода. За един миг изпита объркване, но бързо осъзна къде се намира. Болката сега се разпространяваше в рамото й и тя се пресегна към бутона за повикване. Но не го достигна. Вместо това усети, че една ръка я стисва за китката. С разширени от ужас очи видя бяла фигура, застанала до леглото, с лице, скрито в сянка. Отвори уста да каже нещо, но думите й залепнаха в гърлото. Стаята се замъгли и започна да се върти, преди да усети, че пропада от светлината в тъмното.
6.
— Шели, отвори очи! — извика Лори. — Спри! — За неин ужас брат й тичаше с пълна сила към едно застояло езеро, крайбрежните води, на което тънеха в тиня, способна да погълне и слон. Не можеше да повярва. Беше го предупредила за опасността, но той не я бе чул. — Шели, спри! — извика тя отново колкото й глас държи.
Изпълнена с отчаяние от безсилието пред лицето на надвисналата бедна, Лори хукна. Макар да знаеше, че нищо не може да стори, когато Шели скочи в тинята, не можеше просто да стои и да чака трагедията, без да се опита да направи нещо. Докато тичаше, тя трескаво се оглеждаше за дълъг прът, който можеше да протегне към брат си, за да го издърпа, но наоколо нямаше нищо, освен камъни.
После внезапно Шели спря на десетина стъпки от тинята. Обърна се и я погледна. Усмихваше се с подигравателно изражение, както когато бяха деца.
Лори с облекчение спря. Не знаеше дали трябва да е благодарна или ядосана. Преди да е казала нещо,
