осведомява за случаите с „неблагоприятен изход“, което щеше да продължава да прави. При „Операция Пресяване“ тя щеше да получава по електронната поща име на пациент. След това, като следва грижливо протокола, трябваше да „накаже“ пациента.
Настъпи пауза. В първия миг Джаз не разбра накъде бие той. Беше объркана от думата „накаже“, докато най-накрая й светна. През тялото й премина тръпка на предчувствие.
— Този протокол е изготвен от професионалисти и е напълно безопасен — каза господин Боб. — Няма начин да бъде разкрит, но трябва да го спазваш точно. Схващаш ли?
— Разбира се, че схващам — отвърна тя. Какво, за тъпа ли я мислеше?
— Искаш ли да станеш част от екипа?
— Определено — каза Джаз. — Но ти не ми каза какво ще е възнаграждението.
— Пет хиляди на случай.
Джаз си спомни усмивката, която се бе появила на лицето й. Мисълта, че й плащат пет хиляди долара, за да направи нещо толкова вълнуващо и забавно беше прекалено хубава, за да е истина. А то се оказа още по-добре, отколкото си представяше. След първите пет мисии, които преминаха без всякакви издънки, благодарение на взетите предварителни мерки, господин Боб се беше появил с Хамъра.
— Това е знак за нашата признателност — обясни той, докато й подаваше ключовете и документите. — Използвай го със здраве!
Джаз излезе от закрития паркинг на здравния клуб към Кълъмбъс авеню. При спирането на първия червен светофар активира клетъчния си телефон. От опит знаеше, че покритието в гаража е лошо. Беше възнаградена със съобщение от господин Боб. С нарастващо вълнение тя го отвори. Беше друго име!
Наведе се напред и сложи клетъчния си телефон във вдлъбнатината над жабката. Движението я накара да се поколебае, когато светофарът светна зелено. Таксито от дясната й страна се залюля и се понесе напред с намерението да влезе в платното й. Тя натисна педала на газта на своя Хамър V–8. Мощната машина се понесе напред и глътна преднината на таксито за отрицателно време, принуждавайки шофьора да набие спирачки. Тя му показа среден пръст, докато го задминаваше.
След още няколко подобни размени на любезности с таксиметрови шофьори покрай Сентръл парк Саут, Джаз си проправи път към Ийст Сайд, а след това пое на север по Медисън към манхатънската общинска болница. Беше десет и петнадесет, когато влезе в огромния гаражен комплекс. Едно от предимствата да работиш нощна смяна беше изобилието от свободни места близо до самия вход на болницата на втория етаж. Взе клетъчния си телефон и го пусна в левия джоб на якето си, след което прекоси пешеходния мост и влезе в болницата.
Както бе запланувала, бе малко подранила. Отиде директно на шестия етаж, където работеше. Беше главният хирургически етаж и винаги пълен с хора. След като съблече якето си, тя седна пред един от компютърните терминали и небрежно написа „Дарлин Морган“. Секретарката не й обърна внимание, събра бързо нещата си и се приготви да си тръгва.
Джаз се зарадва — Дарлин Морган беше в стая 629 на същия етаж, което правеше мисията много по- лесна. Винаги можеше да отиде на друг етаж по време на почивките си, както бе правила при предишни мисии, но все пак съществуваше вероятност да събуди известен интерес и любопитство.
Тя взе асансьора за надолу и натисна първия етаж за спешното отделение. Вечерите бяха най- напрегнатото време тук и приемното гъмжеше от хора и плачещи бебета, болни и пострадали от какво ли не. Беше истински хаос, точно това, на което Джаз разчиташе. Никой не я попита, когато влезе в хранилището, където се държаха медикаментите и препаратите за интравенозните системи. Макар да не очакваше никакви спънки, тя се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Беше рефлекс. След това бръкна в картонената кутия с ампулите с концентриран калиев хлорид, извади една и я мушна в джоба си. Както бе казал господин Боб, в натовареното спешно отделение никой нямаше и да забележи липсата.
След приключване на първата част от мисията, Джаз се изкачи нагоре по стълбите, за да изчака сестринския рапорт и да започне вечерната си смяна. Повече от любопитство, отколкото по друга причина, тя издърпа картона на Дарлин Морган, за да види дали има нещо интересно. Разбира се, не я беше грижа изобщо дали има или няма.
— Мамо, искам да се върнеш довечера — изхленчи Стивън.
Дарлин Морган погали главичката на осемгодишния си син и размени тревожен поглед със съпруга си Пол. Стивън беше едър за годините си и се държеше зряло, макар случаят в момента да не беше такъв. Тревожеше се, че майка му е в болницата и не искаше да се пусне от ръката й. Дарлин бе изненадана, когато видя Пол да влачи след себе си малкото момче, тъй като според болничните правила вътре нямаха право да влизат по-малки от дванадесетгодишни; а макар и едричък, Стивън не можеше да мине за дванадесетгодишен. Но детето се бе молило толкова дълго, че сестрите си бяха затворили очите.
Дарлин се зарадва, когато ги видя, но сега се безпокоеше, че може да имат неприятности при излизането. Още преди половин час Пол се бе опитал да си тръгнат, но детето се разстрои и удължиха визитата. Тя с усилие издърпа ръката си и прегърна момченцето, привличайки го към себе си.
— Стивън — произнесе тя нежно. — Спомняш ли си какво си говорихме вчера. Мама трябва да остане, за да я оперират.
— Защо?
Дарлин погледна Пол, който поклати глава. И двамата знаеха, че няма как да му обяснят.
— Трябва да ми наместят коляното — каза Дарлин.
— Защо?
— Помниш ли миналото лято, когато се нараних, докато играех тенис? Е, тогава нещо в коляното ми се е повредило, казва се връзка. Докторът трябва да ми направи нова. Затова се налага да остана през нощта тук. Утре вечер ще си бъда вкъщи, става ли?
Детето усука края на болничния чаршаф между пръстите си, избягвайки да погледне майка си в очите.
— Стивън, отдавна трябваше да си в леглото. Сега ще се прибереш с татко и утре, когато се събудиш, аз ще се прибера.
— Искам да си у дома тази вечер!
— Знам, че искаш — усмихна му се Дарлин. Тя се протегна и го прегърна отново. От гърлото й се откъсна глухо стенание, когато размърда оперирания си крак. Кракът бе закрепен отчасти неподвижно в двигателен апарат, който бавно, но постоянно разтягаше колянната връзка.
Пол пристъпи, сложи ръка на рамото на сина си и го побутна да се отмести.
— Добре ли си? — погледна той разтревожено жена си.
— Да да — намести се тя бавно в леглото. След това затвори очи и задиша равномерно, докато болката утихне.
— Мисля, че е малко по-нависоко — каза Пол и кимна към апарата — Трябва да сме благодарни на късмета си, че сме тук. В противен случай сигурно трябваше да разбивам банка.
— Не смяташ, че не е трябвало да ме оперират, нали?
— Не, разбира се! Просто си помислих, че старите ни медицински застраховки не покриваха направо нищо. Всеки път трябваше да попълваме какви ли не бланки, за да ни бъде приспаднато едно или друго. Хей, толкова се радвам, че сега всичко е наред.
След малко си тръгнаха и Дарлин остана сама. Цял следобед наоколо бе шумно и непрекъснато имаше движение, но сега цареше пълно спокойствие. Дори покрай вратата й не преминаваше никой. Не знаеше, че всички сестри и санитари от дневната и вечерната смяна правят в момента рапортите си. Единственият звук бе далечното, едва доловимо бибипкане, което идваше от монитора за сърце някъде надолу по
