брат й се обърна и лудешки се втурна напред към нещастието.
— Не! — извика тя. Но в този миг той стигна до езерото и продължи да тича навътре, докато краката му безпомощно бяха всмукани от тинята. Той отново се обърна, но сега усмивката му я нямаше. На мястото й се бе изписал ужас. Протегна ръце към нея, която стоеше съвсем на края на пясъка. Тя за пореден път се огледа за нещо, което можеше да му подаде, за да се хване, но нямаше нищо. Бързо и безмилостно брат й потъваше, обърнал молещи очи към нея, докато накрая изчезна. Остана само ръката му, която се опитваше да се задържи за въздуха, но и тя скоро се скри, погълната от ямата.
Лори седна и свали краката си на пода. Чувстваше се ужасно. Предната нощ бе стояла до късно, чистейки с някаква натрапчива мания апартамента си, независимо, че бе изтощена до смърт. Знаеше, че е глупаво да го прави, но то имаше своята терапевтична стойност. Паяжината, както в буквален, така и в преносен смисъл, трябваше да бъде изчистена. Не можеше да повярва колко много се бе променил животът й за четиридесет и осем часа. Макар и да знаеше, че приятелството й с Джак ще остане силно, интимните им отношения вероятно бяха приключили. Трябваше да бъде реалистка за своите нужди и за неговия характер. И като връх на всичко дойдоха грижата за майка й и тревогите за нейното собствено здраве.
Лори се изправи, отиде в малката баня и пусна душа; не след дълго беше готова и се зае да си сложи лек грим, както правеше от години. Той се ограничаваше до слаб руж на бузите, очна линия и червило в естествен цвят. Погледна се в огледалото, но не остана доволна. Изглеждаше уморена и напрегната, независимо от усилията й да го скрие, и дори допълнителният руж не помогна.
До този момент винаги е била здрава и приемаше здравето за даденост, с изключение на краткия период на булимия в гимназията. Заплахата да носи маркер за мутация на BRCA1 внезапно промени всичко по драматичен начин. Идеята, че във всяка една от милиардните клетки вътре в нея може да се спотайва генетичен заговор, бе ужасна. Макар да се бе надявала проучването от предишната вечер да я успокои, това не бе станало. Сега знаеше много повече за BRCA1 от научна гледна точка; всъщност бе наясно, че нормалният ген функционира като туморо-подтискащ ген, но че в мутиралата си форма действа по обратния начин.
За съжаление информацията не й помогна особено, когато отнесе нещата към себе си, особено когато ги свърза с желанието си да има деца. Профилактичното отстраняване на гърдите бе достатъчно лошо, но изрязването на яйчниците беше далеч по-неприятно: беше си чиста кастрация. За неин ужас бе научила, че ако има маркер за BRCA1, съществува вероятност не само да развие рак на гърдата преди навършване на осемдесетата си година, но и на яйчниците! С други думи, биологичният й часовник цъкаше дори по-силно и по-бързо, отколкото тя си мислеше.
Беше много потискащо, особено в комбинация с изтощението заради липсата на сън. Въпросът беше дали трябва да се тества за наличие на маркер. Тя не знаеше. Определено не би се съгласила да изрежат яйчниците й, поне не и докато не е родила дете. А гърдите? Не мислеше, че е убедена в това, така че защо тогава бе нужно да си прави изобщо тест? Според нея точно тази безизходица беше истинският проблем в модерното генетично тестване: или болестта е нелечима, или лечението е твърде ужасяващо.
След бърза закуска с мюсли и плодове тя излезе от апартамента си само петнайсет минути по-късно, отколкото възнамеряваше. Госпожа Енглър не я разочарова. Тя изтрака с вратата като по даден знак и изгледа Лори със зачервените си очи, докато Лори многократно натискаше бутона на асансьора с надеждата да слезе по-скоро. Усмихна се и махна с ръка на жената, но не получи друг отговор, освен изтракването на веригата на вратата.
Движението по Първо авеню беше спокойно. Бе по-студено, отколкото през предишните няколко дни, но тя не се и опита да хване такси. С палто, закопчано до брадичката, се чувстваше достатъчно добре. За нея Ню Йорк притежаваше динамизъм като никое друго място на планетата и проблемите й милостиво дадоха почивка на уморения й мозък. На тяхно място изплуваха мислите за случая Макгилън и надеждата, че ще получи слайдове от Морийн и рапорт от Питър. Какви ли случаи я очакваха днес?
Тя влезе в Патологическия център през централния вход. За разлика от предишната сутрин, приемната бе пуста. Административната зона отляво — също. Поздрави Марлин Уилсън, жената на рецепцията, която се наслаждаваше на спокойствието и прелистваше сутрешния вестник, и се насочи към офиса си.
Двама от по-възрастните медицински следователи седяха в кафяви пластмасови столове, потънали в дълбок разговор. Забеляза, че Вини Амендола не е на обичайното си място, скрит зад вестника. Тя се приближи към бюрото, където Рива разглеждаше пристигналите през нощта случаи. Колежката й вдигна глава и я погледна над очилата си.
— Успя ли да се наспиш тази нощ? — попита тя.
— Не кой знае колко — смутолеви Лори. — Чистих апартамента почти до два.
— По това време съм била тук — разбиращо се усмихна Рива. — Какво стана в болницата?
Лори й разказа за посещението си и че майка й се оправя, но не спомена проблема с BRCA1.
— Джак вече е долу в дупката — подхвърли Рива.
— Досетих се, след като не забелязах Вини, надвесен над спортната страница.
Рива поклати глава:
— Джак вече беше тук, ровеше около случаите, когато аз дойдох преди шест и половина. Твърде рано, за да е на работа по това време. Направо трогателно. Казах му, че трябва да си гледа живота.
Лори се засмя.
— Сигурно е бил страхотен разговор!
— Споменах му за майка ти, защото ме попита къде си била вчера следобед. Явно се е отбил в офиса ни точно когато си тръгнала към болницата, а аз съм отишла да говоря с Калвин.
— Всичко е наред — каза Лори. — Сега, след като вече знам, няма тайни.
— Не мога да разбера защо майка ти не е искала да сподели с теб. Във всеки случай, казвам ти, Джак беше объркан.
— Каза ли нещо особено?
— Нищо свързано с майка ти. Млъкна за известно време, което е нехарактерно за него.
— С какъв случай се занимава в момента?
— С отвратителен. Направо ме удивлява. Трябва да му го призная — поема най-трудните в емоционално и техническо отношение случаи. Ето сега например: четиримесечно бебе, цялото му телце било претрито, откарали го в спешното мъртво. В спешното се възмутили, когато родителите се опитали да кажат, че нямат представа какво се е случило. Била извикана полиция и сега бащата и майката са в затвора.
— О, Господи! — потръпна Лори. От тринайсет години работеше тук, но всеки път се вълнуваше, когато трябваше да се занимава с деца особено бебета и случаи на изнасилване.
— Бях объркана, когато прочетох рапорта — каза Рива. — Без съмнение, детето трябваше да се аутопсира, но никой не ми е чак толкова неприятен, че да му възложа случая.
Лори се опита да се засмее, защото знаеше, че приятелката й се шегува, но се получи само една нещастна усмивка. Рива просто обичаше всички и ако Джак не бе проявил желание да се заеме, Рива щеше да го направи сама.
— Преди Джак да слезе долу, спомена за някакъв друг случай — каза Рива, докато ровеше из папките. — Каза, че си говорили с Джанис и тя му споменала, че е дошъл друг случай, свързан с млад човек в манхатънската общинска болница, поразително подобен на Макгилън. Бил сигурен, че ще проявиш интерес, затова да те впиша в графика. Е, какво ще кажеш, проявяваш ли интерес?
— Определено. — Лори взе папката. Отвори я и започна да разлиства, докато откри следователския рапорт. Пациентката се казваше Дарлин Морган, възраст — тридесет и шест години.
— Майка на осемгодишен син — каза Рива — Каква трагедия за детето.
— Според мен — произнесе Лори, докато четеше рапорта — звучи твърде подобно — впечатляващо подобно. — Тя вдигна поглед. — Знаеш ли дали Джанис е тук?
— Представа нямам. Беше, когато минах покрай офиса й, но тогава още нямаше шест и половина.
— Мисля да проверя — каза Лори и тръгна към вратата. — Благодаря ти.
Практически Джанис трябваше да си е тръгнала още в седем, но тя често оставаше до по-късно. Беше принудена заради рапортите си и често човек можеше да я открие тук до осем. Часовникът показваше седем и четиридесет, когато Лори мина покрай канцеларията. Миг по-късно надникна в стаята на следователите. Барт Арнолд говореше по телефона.
— Тук ли е Джанис?
