— Здравей, Джаз! — произнесе той бодро, сигурен, че тя мигновено ще се поинтересува откъде знае името й.
Джаз не отговори, само бавно смъкна кърпата, разкривайки лице и прониза Чет с горящите си тъмнокафяви очи. Отблизо съвсем не приличаше на фея. Под каската от тъмна коса, разбъркана от тренировката, чертите й бяха екзотични. Онова, което Чет бе взел за загар, беше естествено мургава кожа, която правеше зъбите й да изглеждат още по-бели. Очите й имаха издължена бадемовидна форма, а носът бе леко орлов. Всичко това бе напълно приемливо за Чет, с изключение на хлътналите бузи и изражението й. Тези бузи правеха израза й плашещо безочлив, като на портретните снимки на морските новобранци, които беше виждал.
Това не го окуражи особено, особено след като тя не му отговори.
— Може би трябва да се представя? — Той се опита да поддържа безгрижен тон, което бе трудно, като се имаше предвид втренчения й поглед. Беше още по-неприятно заради дъмбелите, които опъваха надолу ръцете му. Беше ги взел, за да впечатли тази жена с добре оформена мускулатура. Тънкото й еластично трико не скриваше много.
Джаз отново не каза нищо. Дори не мигна.
— Аз съм д-р Чет Макгавърн — добави той. — Използваше лекарския си статус като коз да се сближава с жените, макар никога да не споменаваше що за доктор е, докато не го притиснеха. Досегашният му опит показваше, че ролята на съдебен патолог не се ползва със същото уважение като ролята на клиничен лекар.
Ситуацията бързо стана неловка. Не само защото Джаз не беше казала нищо в отговор на това, че е доктор, но и защото изражението й от безочливо бе станало презрително. Чет се опита да вдигне рамене, но се оказа трудно с дъмбелите. Изгубил надежда, той отрони:
— Надявах се, че ако не сте толкова заета, можем да пийнем по едно питие на бара, когато свършите тренировките си. — За нещастие гласът му прозвуча много по-високо, отколкото беше очаквал.
— Направи ми една услуга, тъпако — произнесе Джаз отровно. — Разкарай се!
Ама че задник! — помисли си тя, когато лицето на Чет посърна след язвителната й забележка. Той затътри крака към вратата като куче с подвита опашка. Беше го видяла в петък. И тогава, както и сега, й хвърляше тайни погледи. И сякаш не беше достатъчно, ами днес я проследи до тази зала, дотягайки й до смърт, като се правеше, че вдига тежести, за да стои близо до нея. Не можеше да повярва, че някой с всичкия си ще тръгне да се самопредлага, облечен в моден тренировъчен екип с името на дизайнера отпред. Поло! Пресвети боже! Беше толкова претенциозно, че направо я отвращаваше.
Тя се изправи и се насочи към наклонената плоскост, за да прави коремни преси. Не знаеше къде е отишъл и щеше да се радва развратният му поглед да е по-далеч. Мразеше типове от Айви лигата2 а той определено бе такъв. Надушваше ги от километър. Перчеха се наоколо с научните си степени, но всъщност нищо не разбираха. Фактът, че Чет дори за миг бе допуснал идеята, че тя може да иска да пийне нещо с него, беше плесница през лицето.
След още един бърз поглед към часовника, за да се увери, че разполага с достатъчно време, Джаз направи стотната си коремна преса, запазвайки дишането си равномерно. Единственият проблем с тези зали беше, че трябва да се занимава с мъже като Чет буквално всеки ден. Повечето от тях казваха, че искат да й купят напитка, но тя знаеше, че съвсем не е това, което наистина искат. Искаха секс, както всички мъже. По времето, когато беше в гимназията, а дори и в прогимназията, сигурно би благоволила да излезе с него заради парите му, като му сипеше малко екстази, за да се възползва от него. Но това беше в годините, когато гледаше на секса като на спорт, когато това й даваше чувство за власт и докарваше родителите й до лудост. Вече не се нуждаеше от такова нещо. Даже й бе досадно да се занимава с подобни глупости. Беше загуба на време, особено като се има предвид, че бе далеч по-лесно и отнемаше по-малко време сама да се погрижи за себе си, когато беше в настроение.
Тя свърши серията коремни преси, стана и се огледа в огледалото. Беше се изправила в пълния си ръст. Харесваше й това, което вижда, особено очертанието на ръцете и краката. Беше в по-добра форма, отколкото след военноморския тренировъчен лагер, когато насила трябваше да играе упражненията.
С кърпа в едната ръка, тя се наведе, за да вземе бутилката с минерална вода. Беше останало съвсем малко и тя я изпи на един дъх. След това се отправи към съблекалнята. Докато вървеше, виждаше как мъжките погледи я следват тайно. Внимаваше да не срещне погледа си с някого и да запази презрителното изражение на лицето си, което бе лесно, като се има предвид, че точно това чувстваше. Хвърли бегъл поглед и видя, че Господин Айви лигата говори на Птичия мозък — мъжа, който обработи документите й, когато за първи път дойде в клуба миналия месец. Русият Господин Поло сега бе сложил ръце на хълбоците си и гледаше тъжно и гузно. Джаз потисна усмивката си, когато си помисли как й се хвалеше, че бил лекар, сякаш това можеше да я впечатли! Познаваше толкова много лекари, и всичките бяха мижитурки. Тя хвърли празната бутилка в контейнера до вратата, преди да се насочи към съблекалнята. Когато мина край рецепцията, видя, че е станало почти девет и четиридесет, което означаваше, че трябва да пали возилото си и да действа, тъй като й харесваше да свършва работата си рано и да е готова, ако изникне друга задача. Миналата нощ бе имало известно затишие преди мисията, която — надяваше се Джаз — щеше да даде началото на цяла нова поредица. Но не се оплакваше от почивката, тъй като в общи линии си беше късметлийка. Понякога се чудеше как са я открили, но не задържаше твърде дълго мисълта си върху този въпрос. Беше крайно време нещата да потръгнат, предвид всичките й усилия, и особено така наречената й официална школовка при военните. Да ходи в полувисш институт с всичките му тъпаци, за да се издигне от интендант до лицензирана медицинска сестра бе най-голямото изпитание в живота й.
В съблекалнята имаше маса, отрупана с безалкохолни. Джаз си взе една кола и отпи удовлетворителна глътка. На кутийката имаше надпис с молба да остави името си и да отбележи какво е взела от масата, така че да го включат в сметката й. Докато отпиваше повторно от кутийката и вървеше към ВИП-секцията, където имаше собствено шкафче, тя се запита що за глупак би си оставил името, но в крайна сметка си каза, че глупаците се раждат всяка минута.
Душът беше нещо, с което Джаз не се мотаеше. След като се насапунисаше и си сложеше шампоан, обичаше да постои няколко минути със затворени очи и да остави водата да барабани по главата й и да се стича по извивките на добре оформеното й тяло. Освен това затварянето на очите носеше допълнителен бонус: то й спестяваше гледката към другите жени, някои от които имаха задни части с размерите на малка държава и кожа, която напомняше лунната повърхност. Не можеше да повярва, че имат толкова ниско самоуважение, че да се изоставят чак дотам.
След душа подрязаната й коса се нуждаеше само от леко издухване със сешоара. Когато беше съвсем млада полагаше огромно усилие за прическата си, но престоят сред военните я бе излекувал. Беше я отървал и от старата страст към козметиката. Сега единственото, което слагаше, бе малко червило, и то по-скоро за да не изсъхват устните й, отколкото поради някаква друга причина. Облече се набързо и наметна средно дълга бяла престилка, от страничния джоб, на която стърчеше стетоскоп. От предното й джобче се подаваше цяла колекция от химикалки, моливи и какви ли не други пособия.
— Да не би да сте сестра в спешното? — запита един глас.
Джаз се огледа. Една от тлъстите жени седеше на пейката срещу нейното шкафче, увита в кърпата си като наденица. Джаз се замисли дали да я удостои с отговор. Обикновено стоеше над обичайното дърдорене в съблекалните и предпочиташе да действа експедитивно, без много приказки. И все пак шаблонът, който този въпрос налагаше върху нея, плачеше за подходящ отговор.
— Не, неврохирург съм — отвърна тя. Извади огромното си зелено-кафяво камуфлажно яке и го навлече. Имаше джобове, дълбоки като златни мини. Бяха пълни, особено десният.
— Неврохирург! — възкликна жената невярващо. — Без майтап?
— Без майтап — повтори Джаз с тон, който не предполагаше продължение на разговора. Натъпка потното си трико в спортния сак и заключи шкафчето. Макар и да не погледна жената, която я бе заговорила, усети, че онази е вперила очи в нея. Не я беше грижа дали й е повярвала или не. Нямаше значение.
Без да каже нищо повече, Джаз се понесе през съблекалнята и излезе в коридора. След като натисна копчето на асансьора, пъхна ръка в десния джоб на якето си и погали любимата си вещ, компактен девет милиметров Глок. Начинът, по който удобната му ръкохватка прилягаше в дланта й, й даваше успокояващо чувство за власт и събуждаше натрапчиви фантазии как го насочва към отрепки от рода на Господин Айви
