Като се изключи, че жертвата беше само на двадесет и осем години, в обстоятелствата нямаше нищо забележително. Може наистина да беше тъжно, да беше трагедия за семейството и приятелите на този човек, но нито на човечеството, нито на града му ставаше нещо от това. В огромен град като Ню Йорк ежедневно се разиграваха безброй лични трагедии.
Джак побърза да затвори папката и да излезе, сякаш вършеше нещо незаконно и се страхуваше да не би някой да го хване. Пък и вече май нямаше чак такова голямо желание да види Лори и да я разубеждава да промени решението си — не издържаше на толкова емоции. Не можеше да си позволи да се вживява във всяка семейна трагедия. Неговата му стигаше.
На първия етаж се сети за велосипедните си принадлежности, както и за самото колело. Махна на охраната от вечерната смяна, Майк Лестър, когато изнесе колелото си на рампата, след което стъпи на тротоара. Дъждът беше спрял и беше станало много по-студено от сутринта. Беше благодарен, че е с ръкавици, когато се метна на колелото и завъртя педалите по 30-а улица към Първо авеню.
В контраст със сутрешното си каране, Джак се наслаждаваше на следобедния слалом между колите, такситата и автобусите, докато се носеше на север, предизвиквайки трафика. Накрая пресече Медисън авеню, използвайки краткия път, за да позволи на кръвообращението си да облекчи четириглавите му мускули. Насочи се отново на север и натисна здраво педалите. В редките случаи, когато трябваше да спре на светофар, се запитваше между две бързи вдишвания на какво се дължи радостта от това надпрепускане с опасността. Чувствайки, че е свързано с нещата, за които не му се искаше да мисли, той се отказа от опитите си да разбере и просто се отдаде на преживяването.
На площад Гранд Арми Джак влезе в Сентръл Парк. Това беше любимата му част от пътуването. Беше студено, при издишване от устата му излизаха облачета пара и се стопяваха във въздуха; небето беше станало тъмно пурпурно, все още се виждаха и следи от яркочервено, което бързо се стопяваше зад назъбените върхове на сградите от двете страни на Сентръл Парк Уест.
Уличните лампи в парка бяха запалени и Джак се носеше между сферите светлина и бледите кръгове около тях. Сега се срещаха повече бегачи, отколкото сутринта и той намали. След 80-а улица броят на ентусиастите в анцузи започна рязко да намалява. Нощта вече бе обхванала цялото небе. И сякаш за да станат нещата по-лоши, на Джак му се стори, че разстоянието между лампите се увеличава. Както се бе стъмнило явно трябваше да намали скоростта почти до пешеходна, защото не виждаше къде кара и се налагаше да внимава за скрити препятствия.
След 90-а улица стана дори още по-тъмно, особено в хълмистата част, точно където бе почувствал такава бодрост и оживление тази сутрин. Съвсем обратното, сега го обхвана някакво неприятно предчувствие. Голите обезлистени дървета сякаш се надвесваха над пътеката. Вече не можеше да види сградите по протежение на Сентръл Парк Уест и като се изключат няколкото случайни, далечни клаксона на таксита, можеше да се каже, че се движи в огромна, отделена от света гора. Когато излезе на 106-а улица почувства облекчение. Натисна бутона за светофара и се запита кое беше провокирало така въображението му. Макар да не бе карал през парка от месеци, беше го правил достатъчно много пъти и не помнеше някога да му е въздействало по такъв начин. Беше направо абсурдно да не се страхува от безумния слалом, който правеше между колите, което наистина бе опасно, а да го прихваща, докато се движи в пустия парк. Като впечатлителен десетгодишен хлапак в нощта на Вси Светии.
Когато светофарът се смени, Джак пресече Сентръл Парк Уест и тръгна по 106-а. Скоро се появи кварталното баскетболно игрище. Беше осветено от редица мъгливи живачни лампи, които той бе платил. Всъщност, беше платил за преустройство на цялото игрище, като си мислеше, че така ще зарадва съкварталците си. За негова изненада, кварталният комитет го накара да обмисли преустройството на целия парк, включително алеята за малки деца, щом се кани да финансира баскетболната секция. Отне му само една нощ да се съгласи да направи цялата тази щуротия. В края на краищата, какво да прави с парите си? Оттогава бяха изминали шест години и Джак си бе върнал повече от успешно парите.
— Излязъл си да се поразкършиш, а, док? — извика един от играчите.
Имаше само петима мъже, всичките афроамериканци, които загряваха небрежно на далечния кош. От уважение към студа бяха навлекли модни одежди от по няколко ката в стил хип-хоп. Един от тях бе спрял при появата на Джак. Джак позна по гласа, че е Уорън; бяха се сближили с течение на времето. Уорън беше як, атлетичен и де факто бе тартор на местната банда.
— Такова е намерението ми — извика Джак в отговор. Някой друг ще дойде ли, или ще бъдем трима на трима?
— Миналата нощ го отложихме заради дъжда, така че сега ще пристигне цялата банда. За това се пъхай в маратонките си и домъквай белия си задник по-скоро. Иначе има да обикаляш и да се облизваш. Схващаш ли?
Джак вдигна палец. Беше схванал много добре даже. Щеше да има много повече от десет души, което означаваше, че първите десет ще играят, докато другите ще са принудени да се домогват до следващата игра. Това беше сложна система и му бе отнело няколко години, докато я проумее. Според стандартите на повечето хора, това не беше нито демократично, нито честно. Единадесетият, който дойдеше, избираше на свой ред другите четирима, които искаше да са в отбора му. На този етап редът на пристигащите вече изгубваше всякакво значение. Всъщност, понякога сред избраните попадаше и някой от изгубилия отбор поради особено добрите си качества на играч. На времето, когато Джак бе дошъл в квартала, бяха минали месеци, преди да участва в първия си мач, и то защото чак на края схвана, че просто трябва да е на игрището рано-рано.
Понеже нямаше никакво желание да стои отстрани на студа и да гледа, той натисна педалите. На тротоара метна колелото на рамо и хукна по стълбите към сградата. Заобиколи някакви големи зелени торби за боклук и отвори. От вътрешната страна се търкаляха две изоставени бутилки евтино вино. Трябваше да внимава къде стъпва, ако не искаше неприятни изненади. Апартаментът му се намираше в дъното на четвъртия етаж. Пусна колелото, докато се бореше с ключовете и след малко вече беше вътре. Събу набързо обувките, свали сакото, вратовръзката и ризата и ги метна на облегалката на дивана. Останал само по боксерки, изтича до банята да си вземе баскетболния екип, който обикновено висеше на завесата за душа, но се спря внезапно. Вместо шортите му там се мъдреха два чифта бикини на Лори. Беше забравил, че предната вечер не е играл и тя беше прибрала екипа му в килера.
Свали бикините от пластмасовата пръчка и в този момент очите му бавно се вдигнаха към огледалото. Беше сам и отпуснатото му лице отразяваше истината, която бе отбягвал целия ден: Лори нямаше да е тук, когато се върнеше след баскетбола. Нямаше да ги има обичайните остроумни закачки, смехът. Нямаше да се спуснат по Кълъмбъс авеню да хапнат в някой от многобройните ресторанти на Горен Уест Сайд. Вместо това щеше да се върне в празния апартамент, както е било през всичките онези години, след като за пръв път бе пристигнал в града. Тогава бе потискащо и сега щеше да е същото.
— Ей, баскетболен кош такъв! — присмя се той на отражението си. После наведе очи към бикините, изпълнен със смесени чувства, включително гняв към себе си и към Лори. Понякога животът изглеждаше толкова сложен.
Отправи се към спалнята и отвори едно от опразнените чекмеджета, което Лори бе използвала, и остави бельото вътре. После поклати глава и отиде да вземе екипа си.
За свое облекчение се появи на игрището, преди да са се събрали първите десетима и Уорън го избра в своя отбор. Джак започна да загрява. Смяташе, че е готов, когато след няколко минути играта започна, но се оказа, че не е. Играеше лошо и допринесе за загубата. Уорън и Джак, заедно с останалите от отбора, бяха изхвърлени отстрани, треперейки на студа. Никой от тях не се радваше.
— Човече, беше пълен боклук! — обърна се Уорън към Джак. — Направо ни закла. К’во става, бе?
Джак поклати глава.
— Предполагам, че съм разсеян. Лори иска да се жени и да има деца.
Уорън я познаваше. През изминалите няколко години той и гаджето му, Натали, се срещаха с Джак и Лори почти всяка седмица. Бяха направили дори съвместно пътуване до Африка преди време.
— Значи мацката ти иска да се жени и да има деца? — повтори Уорън иронично. — Хей, човече, кажи по-добре нещо ново. И аз имам същия проблем, но да си ме видял да хвърлям проклетата топка встрани или да пропусна хубав пас? Я се стегни! Пък и не ме гледай мен. Мисля, че трябва да си подредиш приоритетите, ако схващаш какво ти казвам.
Джак кимна. Уорън беше прав, но не по начина, по който предполагаше. Лошото беше, че Джак не
