знаеше дали е способен да подреди проклетите приоритети, тъй като не знаеше какви са те.
Лори подпря с глезен вратата на асансьора, докато се опитваше да изнесе куфара си на петия етаж. Изискваше се известно усилие, тъй като нивото на етажа беше няколко инча по-високо от кабинката на асансьора. Тя излезе и пусна вратата с облекчение. Добре, че куфарът й беше с колелца, защото сега й се струваше, че е станал по-тежък. Знаеше, че се дължи на купищата козметика, шампоани, балсами и тоалетни млека, които бе пренесла в апартамента на Джак. Въздъхна. Сега трябваше да се върне за торбата със зеленчуци.
Докато търсеше ключовете в чантата си, чу веригата на отсрещния апартамент да издрънчава. Лори живееше в сграда на 19-а улица с по два апартамента на етаж. Когато се нанасяше в жилището, което гледаше към заден двор с размерите на пощенска марка, отсреща живееше една саможивница, Дебра Енглър. Имаше навика да отваря вратата си с трясък и да наднича всеки път, когато Лори излезеше в коридора. Повечето пъти Лори се дразнеше на навика й, но този път не й пукаше. Това можеше да се тълкува като своеобразна проява на близост и поздрав за добре дошла вкъщи.
С влизането си вътре Лори активира всички възможни ключалки, резета и вериги, инсталирани от предишния наемател. След това се огледа. Не беше идвала повече от месец и не можеше да си спомни кога за последен път е спала тук. Целият апартамент се нуждаеше от основно чистене, въздухът беше застоял. Беше по-малък от този на Джак, но далеч по-уютен и удобен, с истинско обзавеждане, включително телевизор. Цветовете на дамаските и боите бяха топли и привлекателни. По стените висяха няколко копия на Густав Климт, сложени в рамки.
Лори замъкна куфара в малката си спалня и се зае да подрежда. После отиде да вземе един душ, навлече халат и започна да си приготвя салата. Макар да не беше обядвала, в действителност не беше гладна. Пренесе салатата заедно с чаша вино в дневната и включи лаптопа. Докато го чакаше да се зареди, мислите й се върнаха към разговора с баща й. Беше се старала да не мисли за това, докато не се прибере вкъщи и не се разрови в Интернет, пък й беше нужно и време да се успокои. Малкото, което знаеше, не й позволяваше да мисли трезво.
Проблемът беше, че медицинската наука се движеше с бясна скорост. Лори беше студентка в медицинското училище в средата на осемдесетте и бе учила доста генетика, тъй като това бе времето на сериозните пробиви в изследването на ДНК. Но оттогава броят на откритията в тази област растеше в геометрична прогресия, достигайки връх в определянето на 3,2-та милиарда нуклеотидни двойки на човешкия геном, което бе обявено с победни фанфари през 2000-та година.
Тя се опитваше да е в час с последните генетични достижения, тъй като те до голяма степен бяха свързани с криминологията. Но криминологията се интересуваше от ДНК предимно като метод за идентификация. Беше открито, че определени некодиращи области или области, несъдържащи гени, показват определени индивидуални специфики, като дори при близки роднини нуклеотидните двойки са различни. Тестовете се наричаха „снемане на отпечатъци от ДНК“ и Лори бе добре запозната с тях.
Но структурата и функционирането на гените бяха съвсем друго нещо, област, в която тя не се чувстваше подготвена. Бяха се родили две нови науки: медицинска геномика, която се занимаваше с безкрайно сложния поток информация, свързана с клетката; и биоинформатика, която представляваше прилагане на компютри към тази информация.
Лори отпи глътка вино. Беше обезсърчаващ процес — да се опита да проумее онова, което бе научила от баща си: че майка й носи маркера за гена BRCA1 и че съществува петдесет процентова вероятност самата Лори да е носител на този маркер. Тя потръпна. Имаше нещо объркващо перверзно в това да разбереш, че в тялото ти може да се крие нещо потенциално смъртоносно. През целия си живот досега бе смятала, че е добре човек да бъде информиран. Сега вече не бе сигурна. Може би имаше неща, които е добре да не се знаят.
Веднага щом получи достъп до Интернет, тя натрака „ген BRCA1“ и пусна търсачката. Не след дълго получи петстотин и двадесет страници с информация по въпроса. Взе си малко салата, кликна върху първата страница и зачете.
— О! — възкликна Чет Макгавърн в изблик на възторг пред женската фигура, която следеше с крайчеца на окото си. Беше жената, за която спомена на Джак този следобед, облечена в същото трико. Предположи, че наближава трийсетте, но не можеше да е сигурен. За сметка на това бе сигурен, че тя притежаваше най-хубавата фигура, която някога бе виждал. В момента лежеше по очи върху пейката и правеше упражнения за ахилесовите сухожилия и седалищните мускули. Подчертаната извивка на гърба и ритмичното полюляване на стегнатото й задниче го накараха да потръпне от вълнение.
Той стоеше на около двайсет стъпки от нея, умело се трудеше над тежестите срещу огледалната стена, така че хем да бъде близо, хем да не събужда подозрения. Беше я виждал в курса за скулптиране на фигурата в петък, но сега я бе последвал в тази зала, където все още се виждаха хора дори и след девет вечерта. Възнамеряваше да я заговори и да я покани на питие с надеждата да изкопчи телефонния й номер. Повечето от гаджетата му бяха жени, които познаваше от безбройните клубове за здраве.
Жената завърши серията си и без да губи време се изправи, погледна към стенния часовник и се отправи бързо към следващия уред за трениране на гръдните мускули. Чет я гледаше в огледалото, някъде изотзад очите му засякоха да влиза един от служителите. Познаваше го, падаше си малко фукльо, особено след като бе влязъл в ролята на инструктор. Казваше се Чък Норнър. Чет остави тежестите и с ленива походка се запъти към него.
— Здрасти, Чък! — произнесе той полугласно. — Познаваш ли мацката, дето се старае на онзи уред там?
Инструкторът се изви да види за кого става дума.
— Красавицата ли? Онази с личице на фея и побъркващо тяло?
— Същата.
— Ами да, познавам я, идва редовно.
— Как се казва?
— Джасмин Ракоци, но й викат Джаз. Каква фигура само, а?
— Прекрасна — съгласи се Чет. — Що за име е това — Ракоци!
— Унгарско.
— Знаеш ли дали излиза с някого?
— Представа нямам. Но мога да ти кажа, че е същински барут. Идва тук с един черен Хамър. Предупреждавам те: не е твърде общителна поне не тук. Да не си замислил да я сваляш?
— Точно това мисля — отвърна Чет небрежно. Той се обърна и видя, че тя продължава да се поти над уредите. Не се размотаваше. По гладкото й чело блестяха капчици пот.
— На бас, че нищо няма да излезе!
Чет го изгледа продължително и устните му се изкривиха в усмивка. Беше получил необходимия му импулс, за да преодолее колебанието си.
— Ти черпиш!
Той вдигна дъмбелите още няколко пъти. Сега вече беше поел ангажимента да направи опит за сближаване с Джаз, макар да имаше опасения. Истината беше, че изобщо не бе такъв смелчага, какъвто обичаше да се изкарва.
Застанал срещу огледалото, той се опитваше да измисли как да направи първата стъпка. За съжаление, нищо не му идваше наум и разтревожен, че тя внезапно може да свърши и да изчезне в дамската съблекалня, той се приближи към нея.
Всъщност, това изобщо не беше „приближаване“. Просто тръгна към уреда в момента, когато си помисли, че тя свършва с него. Устата му беше пресъхнала и сърцето му заби учестено. Като се окуражаваше, направи още няколко стъпки напред. Когато застана срещу нея, тя спря, взе лежащата до нея кърпа и избърса лицето си.
