Барт посочи с палец зад рамото си към вътрешността на стаята и тя забеляза главата на Джанис над монитора. Седеше зад бюрото в отсрещния ъгъл.
Лори влезе, грабна стол и седна до нея. Тя изглеждаше по-уморена от всякога.
— Как мина нощта? Напрегнато ли беше?
— Пълна лудница, както обикновено. Никоя нощ не е като предишната, макар да има двама със сърдечен удар. Не знам какво ми става напоследък. Обикновено не съм толкова чувствителна. Надявам се да не влияе на обективността ми.
— Чух за бебето.
— Можеш ли да си представиш? Как могат да са такива хората? Не го разбирам. Може би ставам прекалено мека за тази работа.
— Когато тези неща спрат да ти правят впечатление, тогава трябва да се тревожиш.
— Предполагам. — Джанис въздъхна изтощено и се изправи в стола си. — Както и да е, какво мога да направя за теб?
— Току-що прегледах рапорта ти за Дарлин Морган. Случаят поразително прилича на случая Шон Макгилън.
— Точно това казах и на д-р Степълтън, когато го срещнах тази сутрин.
— Има ли още нещо, което можеш да ми кажеш и което не е тук? — попита Лори, размахвайки папката. — Някакво впечатление от замесените в случая хора, с които си говорила — медицински сестри, лекари или членове на семейството? Нали разбираш — стъпка извън фактите. Нещо, което си усетила интуитивно.
Джанис задържа кафявите си очи върху нея, докато мислеше. След минута поклати глава.
— Всъщност нищо. Разбирам какво имаш предвид, нещо като подсъзнателно впечатление. Но нищо такова не ми идва наум. Просто поредната болнична трагедия. Една, както изглежда здрава, млада жена, която има още много време. — Джанис потръпна — Когато някой умре така внезапно, това винаги те кара да осъзнаеш, че всички ние живеем на ръба.
Лори прехапа устни, но побърза да се отърси от мрачните мисли:
— Не си говорила с хирурга, нали?
— Не, не съм.
— Същият ли е, който е оперирал Макгилън?
— Не, двама различни са и впечатлението ми от разговорите с персонала е, че и двамата се радват на голяма почит и уважение.
— Както изглежда, двамата пациенти са починали по едно и също време сутринта. Не ти ли се вижда странно?
— Всъщност, не. От опит знам, че от два до четири след полунощ умират най-много хора. Това е най- напрегнатото време в цялото ми дежурство. Един лекар навремето ми беше казал, че е свързано с промяната в нивото на хормоните през денонощието.
Лори кимна. Истина беше.
— Д-р Степълтън ми каза, че са ти възложили Шон Макгилън. Дали причината да ме разпитваш сега не се дължи на това, че не си открила голяма патология?
— Не открих
— Да си призная, не съм гледала за това. Трябваше ли?
Лори вдигна рамене.
— И при двамата са минали осемнадесет часа от операцията, така че все още може да има остатъци от упойващия препарат в храната. Мисля, че трябва да проверяваме всичко, включително лекарствата, които са вземали — каква последователност и в каква дозировка. Помолих Барт да ми даде картона на Макгилън. Сега ще ми трябва и картона на Морган.
— Мога да го изискам, преди да тръгна — предложи Джанис.
Лори се изправи.
— Оценявам го. Надявам се, че не възприемаш идването ми тук като негативно отношение към следователския ти рапорт, защото е тъкмо обратното. Твоите рапорти са винаги отлични.
Джанис порозовя.
— Ами, благодаря ти. Старая се. Знам колко важна може да е всяка информация, особено при мистериозни случаи като тези четирите.
— Четири? — изненадано я погледна Лори. — Какво искаш да кажеш с това „четири“?
— Доколкото си спомням, предишната седмица имаше още два, и двата от „Манхатън Дженерал“, които бяха подобни.
— Подобни до каква степен? И на двамата пациенти ли се е случило в първия ден след операцията, както е при Макгилън и Морган?
— Ако не ме лъже паметта, да. Това, което си спомням със сигурност е, че бяха млади и като общо — в добро здраве, така че смъртта им бе неприятна изненада за всички. Двамата били намерени от помощник сестрата, докато правела рутинно постоперативно измерване на температурата и пулса — също както е била открита и Дарлин Морган. Според мен е нямало никакви признаци. Най-малкото при Шон Макгилън, който е можел да натисне бутона и да извика сестрата. Но както при него, така и при Морган опитите за реанимиране са завършили с нулев успех.
— Това може да се окаже много важно — каза Лори, доволна, че се е отбила при Джанис.
— Във всеки случай имам намерението да направя копия на следователските рапорти, но в момента не разполагам с време.
— И те ли са били пациенти на ортопедията?
— Не си спомням точно какви операции са претърпели, но бързо ще разбера. Имам чувството, че се касаеше за обикновени операции, не за ортопедични. Искаш ли да проверя?
— Не се тревожи. При всички положения ще ми трябват всички папки. Спомняш ли си кой е правил аутопсиите?
— Не знам. Нямам много контакти с лекарите, освен с теб и д-р Степълтън.
— А помниш ли какво е било последното официално становище за причината за смъртта? — попита Лори.
— Дори не знам дали е било записано. Понякога проследявам случаите, които са ме заинтересували, но не и тези двата, за които говорим. Трябва да си призная, че тогава изглеждаха като наистина рутинни, с неочаквани кардиологични проблеми. Предполагам, че „рутинно“ не е точната дума. Наистина случва се да умират хора в болницата, което, разбира се, е трагично, но много пъти не е от проблемите, които са ги накарали да влязат в болница. Не ми беше хрумвало за това до тази сутрин, когато описвах случая Морган и си помислих, че съм запомнила имената им.
— Как се казваха? — попита Лори. Усети вълнение. Това любопитно и неочаквано, но потенциално важно парченце информация, бе именно причината да иска да говори с Джанис. Караше я да се чувства по-силна от колегите си патолози, които игнорираха опита и експертизите на съдебните следователи и санитарите.
— Соломон Московиц и Антонио Ногуейра. Записала съм и номерата за достъп. — Джанис й подаде папката.
Лори я пое и погледна имената. Не знаеше дали с това упорито търсене се опитва да отклони вниманието си от собствените си проблеми.
— Благодаря ти, Джанис. Една евентуална връзка между тези случаи може да се окаже важна — Един от проблемите, свързан с това, че има осем медицински следователи в Патологическия институт беше, че подобни връзки лесно се промушваха през пролуките. В четвъртъците имаше следобедни конференции, на които случаите се разглеждаха на открит форум, но обикновено ставаше дума само за тези, които бяха по- интересни от академична гледна точка или по-зловещи.
— Стига, стига. Чувствам се добре като знам, че наистина съм част от отбора и че имам принос.
— Определено е така — усмихна се Лори. — А, между другото, когато пуснеш молба за изискване картона на Морган, ще помолиш ли и за показанията на Московиц и Ногуейра?
— Ще го направя — кимна Джанис и си сложи бележка за напомняне отстрани на монитора.
