С превъзбуден от новини мозък Лори излезе от офиса на съдебните следователи и взе асансьора за петия етаж. Тревогите за гена на BRCA1 и дори за Джак бяха излетели от съзнанието й. Не можеше да откъсне очи от двете имена върху листа, който Джанис й бе дала. Тръгването от един любопитен случай и стигането до четири бе огромен скок. Въпросът бе дали наистина са свързани. Според нея точно това бе работата на медицинския следовател — да разбере. Ако случаите бяха свързани от обща упойка или процедура, и ако можеше да открие това тогава би могла да предотврати други смъртни случаи. Разбира се, подобна информация би й подсказала дали става въпрос за случайност или за убийства. Тази мисъл я накара да потръпне.
Влезе в офиса си, закачи палтото си зад вратата и седна пред компютъра. Натрака на клавиатурата номерата за достъп до двата случая, но нито единият, нито другият бяха вписани. Леко разочарована тя взе имената на двамата лекари, които бяха правили аутопсиите. Джордж Фонтуърт бе аутопсирал Антонио Ногуейра, а Кевин Саутгейт — Соломон Московиц. Тъй като по-рано бе видяла в канцеларията Саутгейт, взе телефона и набра вътрешния му номер. След петото позвъняване остави слушалката на мястото й.
Не я сдържаше на едно място, затова отново се отправи към първия етаж. Надяваше се Кевин още да е там и го завари да разговаря с Арнолд. Изчака ги търпеливо да свършат оживения си разговор. Двамата непрекъснато спореха за политика: Кевин, непоправим либерал демократ и Арнолд, също такъв консервативен републиканец. Работеха в центъра повече от дванадесет години и бяха заприличали един на друг. И двамата бяха дебели, със сивкав тен и бяха небрежни по отношение на личната си хигиена и облекло. Според Лори напомняха типичните коронери от старите холивудски филми.
— Спомняш ли си, че си аутопсирал Соломон Московиц преди две седмици? — обърна се тя към Кевин. Както обикновено, той и Арнолд се сконфузиха от разменените ругатни, макар никой от двамата да не приемаше аргументите на другия.
След като се пошегува, че не помни какво е ял снощи, камо ли какво е правил преди две седмици, Кевин смръщи подпухналото си лице.
— Знаеш ли, мисля, че си го спомням този Московиц — каза той. — Случайно да знаеш дали случаят не е на „Манхатън Дженерал“?
— Така ми казаха.
— Значи го помня. Пациентът имаше видимо спиране на сърцето. Ако е онзи, за когото мисля, нямаше какво толкова да се прави на аутопсията. Не вярвам да съм го подписал още. Струва ми се, че трябваше да изчакам да дойдат резултатите от микроскопията.
— Насилваш си късмета. Знаеш ли какво, защо не ме почакаш в офиса, ще се кача горе и ще донеса папката.
— Идеята ми се вижда добра — отвърна Лори, за миг отвличайки вниманието си при вида на Джордж, който в този момент влизаше през вратата. Тя остави Кевин и Арнолд да довършат препирнята си и отиде с Джордж до кафе-машината.
— Дочух, че вчерашният случай с огнестрелното оръжие имал неочаквана развръзка — каза тя.
— Същинско изпитание — оплака се Джордж. — Ако Бингъм някога ми предложи да работя друг път с него, напомни ми любезно да му откажа.
Лори се разсмя и двамата се разприказваха. След като бе говорила с Кевин относно Московиц, тя попита Джордж дали си спомня аутопсията, която е правил на Антонио Ногуейра преди две седмици.
— Припомни ми нещичко — помоли я той.
— Мъча се да налучкам подробностите, тъй като не ги знам със сигурност, но мога да ти кажа, че трябва да е бил относително млад, след прекарана преди денонощие операция в „Манхатън Дженерал“ и се предполага, че се е случило нещо със сърцето му.
— Да, спомням си: истинска главоблъсканица. При аутопсията не намерих нищо, както стана и при микроскопията. Папката е на бюрото ми, чакам от токсикологията да излезе нещо. В противен случай ще се наложи да го подпиша като спонтанна вентрикуларна фибрилация или като масивен сърдечен удар, който е бил толкова внезапен и толкова масиран, че не е имало никакво време да се развие каквато и да е патология. Разбира се, това означава, че онова, което го е причинило трябва да е изчезнало по магичен начин. Така или иначе сърцето е спряло. Мисля, че не може да е спряло дишането, тъй като няма цианоза — Той вдигна ръце безпомощно.
— Значи микроскопията не показа нищо в коронарните съдове?
— Малко.
— И самият сърдечен мускул изглежда нормално? Мисля си какво може да е в състояние да причини внезапна летална аритмия. Има ли следи от възпаление?
— Не! Беше напълно нормално.
— Ще имаш ли нещо против да разгледам папката по-късно следобед? — попита Лори.
— Заповядай. Но защо такъв интерес? Как разбра за това?
— Чух от Джанис. Интересувам се, защото имах изненадващо подобен случай вчера. — Лори премълча за другите два. Първо — предположението й, че могат да се окажат свързани бе твърде несигурно, и второ — на този ранен етап не можеше да се отърве от чувството, че има някаква серийност.
Тя се спусна един етаж по-ниско и потърси Марвин. Седеше долу в канцеларията на моргата и както бе предположила, бе в пълно бойно снаряжение.
— Готов ли си за рокендрол? — попита го тя. Нямаше търпение да започнат.
— О, сестро, вече си на линия?
Лори му даде номера за достъп на Дарлин Морган, преди да влезе в съблекалнята и да надене защитното облекло. Беше напрегната. За пръв път в кариерата си на медицински следовател се надяваше да не открие нищо при аутопсията, очаквайки Морган да се окаже като Макгилън, Ногуейра и Московиц. Колкото по-дълго се въртеше в съзнанието й идеята за серията, толкова по-малко податлива щеше да е на собствените си неприятности.
Излезе от съблекалнята, прекоси склада и изключи батерията си от зарядното. Петнайсет минути по- късно, облечена в скафандъра си, нахълта в моргата, където надяна ръкавици. В момента течеше само една аутопсия. Веднага разпозна Джак и Вини: Вини бе по-нисък и определено по-слаб. Джак се взираше през обектива на камерата, сложена на статив. Лори се опита да не гледа към малкото голо телце върху масата. Мигна инстинктивно, когато светкавицата на камерата проблесна.
— Ти ли си, Лори? — провикна се Джак. Той се изправи и се обърна в нейната посока, чул затварянето на вратата.
— Аз съм — отвърна тя. Марвин не се виждаше никъде и тя погледна през армираното стъкло на вратата към коридора. Марвин се приближаваше, тикайки количка. Зад него се влачеше друг санитар, Мигел Санчес. Сигурно беше възникнал някакъв проблем. Марвин по правило беше свръх-експедитивен и винаги я чакаше.
— Ела насам! — извика Джак въодушевено. — Искам да ти покажа нещо. Този случай е невероятен.
— Сигурна съм — отвърна тя. — Но мисля да ми разкажеш, след като свършиш. Знаеш, че аутопсиите на деца не са любимото ми занимание.
— Почти съм сигурен, че става въпрос за подобен на вчерашния случай — каза Джак. — Повече от деветдесет процента съм уверен, че причината и начинът на смърт са изненадващо еднакви. Казвам ти, че е като по учебник!
Професионалното й любопитство не издържа и тя се приближи. С известно усилие се накара да погледне към детето. Точно както Рива бе описала, по-голямата част от миниатюрното телце, включително личицето на нещастното малко момиченце изглеждаха натъртени, охлузени и изгорени. Тази картина накара Лори да залитне леко, сякаш й се вие свят. Чу, че вратата зад нея се отваря и последва скърцане на колела на стара количка.
— Какво ще кажеш? Рентгенът не показа никакви фрактури, нито стари, нито нови. Това ще промени ли отношението ти към този случай?
— Не особено — поклати глава тя. Опитваше се да гледа лицето на Джак, но бе трудно с всичките тези
