Маркер

светлини отгоре, които се отразяваха в пластмасовата му маска. Не бяха се виждали и говорили почти от двадесет и четири часа и когато се срещнаха тази сутрин, се бе надявала на нещо по-различно от повторение на игривата роля на професор, която в последно време бе възприел.

— Ами ако спомена в добавка към нормалната рентгенова снимка, че френулумът е незасегнат?

— То не би отрекло това, което виждам в момента — отвърна Лори. Независимо от отвращението си, тя се наведе и погледна отблизо кожните наранявания, особено там, където Джак бе направил малък срез през едно от протритите места. Нямаше нито кръв, нито оток. Изведнъж разбра за какво намеква той, когато посочи с пръст следи, които навеждаха на мисълта, че не става въпрос за изнасилване. — Вредители! — ахна тя и се изправи.

— Тази дама заслужава награда! — театрално произнесе Джак. — Както се очакваше, д-р Монтгомъри потвърди като експерт впечатлението ми. Разбира се, Вини не е убеден, така че сме се обзаложили на пет долара, които той печели, ако открием неспецифични доказателства за смърт, причинена от задушаване, когато правим вътрешната част от аутопсията, а всеки знае какво означава това.

Лори кимна. Имаше голяма вероятност детето, лежащо пред тях, да е умряло от синдрома на внезапната детска смърт, който при аутопсията показваше следи от задушаване. Макар в първия момент да си бе помислила, че всички кожни наранявания са причинени преди смъртта, сега й приличаха повече на увреждания постмортем, дължащи се на различни вредители като мравки, хлебарки и евентуално мишки или плъхове. Ако наистина случаят бе такъв, тогава не ставаше въпрос за убийство, а за нещастен случай. Разбира се, това не правеше трагедията по-малка, но със сигурност навеждаше на други заключения.

— Е, работата е ясна — каза Джак, докато сваляше камерата от статива. — Бедността и мизерията са убили това дете, не е умряло от изнасилване. Трябва да изкараме родителите му от затвора. Да ги държим там е все едно да добавяме обида към несправедливостта.

Лори се придвижи към мястото, където Марвин бе строил количката, като се опитваше да не мисли за разочарованието си от веселите остроумия на Джак и неговото театралничене. Дали не се опитваше да й напомни, че нещата винаги са малко по-различни, отколкото изглеждат на пръв поглед?

— Някакви проблеми ли имаше? — обърна се тя към Марвин, когато двамата санитари качиха тялото върху аутопсионната маса.

— Малка спънка. Майк Пасано трябва да е написал погрешен номер на камерата. Но с помощта на Мигел открихме тялото бързо. Някакви специални изисквания за случая?

— За да бъда честна — въздъхна Лори, докато проверяваше номера за достъп и името, — надявам се това да се окаже огледален образ на първия случай, с който вчера се занимавахме.

Марвин й хвърли озадачен поглед, когато тя се зае с външния преглед.

Тялото беше на кавказки тип жена в средата на трийсетте с кестенява коса, с нормално телосложение, която изглежда е била в добро здраве, макар и леко закръглена, с тлъстини в коремната област и страничната част на бедрата. Кожата й бе с обичайната за смъртта бледност и по нея нямаше наранявания, с изключение на няколко незначителни петна. Нямаше цианоза. Нямаше доказателства за използване на дрога. Виждаха се два пресни белега отстрани на лявото коляно и никакви следи от възпаление или инфекция. В лявата ръка влизаше тънката тръбичка на интравенозния източник, без кръвни отоци или течност около мястото. Ендотрахиалната тръба бе позиционирана правилно в трахеята.

Колкото по-далече, толкова по-добре, каза си Лори, имайки предвид външния оглед, който можеше да се сравни с този на Шон Макгилън. Тя пое скалпела от Марвин и се наведе над тялото. Работеше бързо и съсредоточено. Съзнанието й бе игнорирало дейността в останалата част на залата.

Четиридесет и пет минути по-късно Лори се изправи, след като проследи вените нагоре по крака до абдоминалната кухина. Не бе открила никакви съсиреци. Нямаше друга патология, освен няколко незначителни утробни фиброми и един полип в голямото черво и съвършено нищо, което би обяснило смъртта на жената. Точно както при Макгилън, и тук трябваше да изчака микроскопията и токсикологията, ако искаше да разбере причината за смъртта.

— Чист случай — отбеляза Марвин. — Точно както очакваше.

— Много интересно. — Тя се озърна в залата, която бе практически пълна по време на съсредоточената й работа. Единствената маса, която не се използваше, се намираше в непосредствено съседство до мястото на Джак. Както изглежда, той бе свършил и напуснал помещението, без да каже и дума. Не се изненада. Напълно се връзваше с поведението му напоследък.

До съседната маса от другата й страна разпозна миниатюрната фигурка на Рива.

— Интересен случай?

Рива вдигна глава.

— От професионална гледна точка — не особено. На Парк авеню шофьор прегазил жена и не спрял. Туристка от Средния запад, държала се за ръката на мъжа си, когато била блъсната. Той бил на крачка пред нея. Всеки път се изненадвам, че пешеходците не са кой знае колко внимателни в този град, където трафикът е направо ужасен. А при теб как е?

— Изключително интересно — каза Лори. — Почти никаква патология.

Рива я изгледа подозрително:

— Интересно и никаква патология? Това сякаш не си ти.

— Ще ти обясня по-късно. Между другото, по график имам ли някакъв друг случай?

— Днес не. Мисля, че трябва да успокоиш топката, имаш нужда от малко принудително бездействие.

— Хей, аз съм добре. Наистина! Не искам никакво специално отношение.

— Не се притеснявай. Днес е относително лек ден. Мисля, че си имаш достатъчно работа.

— Благодаря, Рива — кимна Лори, макар да предпочиташе да държи съзнанието си заето.

— Ще се видим горе.

Лори отиде да съблече скафандъра. След това планираше да отиде до хистологията и токсикологията и се изненада, когато Джак й препречи пътя.

— Мога ли да те черпя едно кафе? — усмихна се той.

Тя погледна очите му, опитвайки се да прецени настроението му. Прекалената му бодрост й бе дошла в повече; предвид обстоятелствата напоследък това бе направо унизително. Не забеляза обаче самодоволната му усмивка от вчерашния следобед, изражението му бе сериозно, почти официално. Е, поне беше по-уместно за онова, което се бе случило помежду им.

— Бих искал да поговорим — добави Джак.

— Бих искала чаша кафе — кимна Лори и се опита да потисне очакванията си за предстоящия разговор.

— Можем да отидем в офиса или да хапнем нещо в закусвалнята — каза Джак. — Ти решаваш.

Закусвалнята се намираше на втория етаж. Беше шумно помещение със старомоден изтъркан линолеум на пода, с голи бетонни стени и редици автомати за продажба на напитки и храни. По това време на деня със сигурност бе претъпкано от секретарки и охранители.

— Защо не отидем в офиса — предложи Лори. — Там ще можем да разговаряме по-спокойно.

— Липсваше ми миналата нощ — каза Джак, докато чакаха асансьора.

Мили, боже, трепна сърцето й. Въпреки че се тревожеше, се надяваше да говорят сериозно. Не беше обичайно за Джак да признава чувствата си така направо. Тя го погледна, за да се увери, че не е саркастичен, но той бе извърнал глава, съсредоточен в светлинното табло, индикиращо движението на асансьора между етажите. Както винаги, скоростта му бе направо отчайваща.

След малко вратата пред тях се отвори и те влязоха в кабинката.

— И ти ми липсваше — прошепна Лори и в същия миг изпита стеснение. И двамата се държаха като дванайсетгодишни.

— Бях направо безнадежден случай на баскетболното игрище — каза Джак. — Едно нещо не направих както трябва.

— Съжалявам — произнесе тя, но в същото време й се прииска да не го бе казвала. Прозвуча така, сякаш се извинява, докато просто проявяваше съчувствие.

— Както и очаквах, аутопсията на детето потвърди, че е починало от синдрома на внезапната детска смъртност — опита се Джак да промени темата на разговора. Беше очевидно, че не се чувства