Бъдни вечер.
В този момент някой я потупа по рамото. Слава богу! Сю беше едра жена с атлетично телосложение, която в колежа тренираше футбол и софтбол. Лори се усети съвсем мъничка покрай нея. Както винаги, Сю изглеждаше прекрасно. За разлика от повечето си колежки, бе облечена в стилна копринена рокля, завършваща с висока бяла яка. Подобно на Лори и тя обичаше да подчертава женствеността си с дрехите, които носи.
— Надявам се, че не ти е минал апетитът — засмя се Сю, докато показваше безкрайната виеща се опашка — Без майтап, храната съвсем не е лоша.
Докато избираха какво да хапнат, разменяха по някоя шега за работата си. Лори я попита за децата й. Сю се беше омъжила веднага след медицинското училище и имаше две деца — момче на петнайсет и момиче на дванайсет. Сега се улови, че й завижда.
— С изключение мъките на пубертета, всичко е екстра — засмя се Сю. — А какво става с теб и Джак? Някаква светлинка в края на тунела? Не знам защо, но ми се струва, че трябва да предприемеш нещо, момиче! Случайно знам, че след няколко дни ще чукнеш четиридесет и трите, тъй като и аз те следвам.
Лори усети, че лицето й пламва заедно с пристъпа на раздразнение, че не е в състояние да скрие нищо. Сю сигурно бе усетила реакцията й, тъй като бяха приятелки от повече от двадесет и шест години. Беше признала пред нея желанието си за деца и ситуацията с Джак преди две години. И сега нямаше да може да се измъкне с общи приказки.
— С Джак сме вече история — каза Лори, решила да каже всичко направо, — поне в интимно отношение.
— О, не! Какво му става на този човек?
Лори сбръчка чело и вдигна безпомощно рамене. Не й се навлизаше в дълги емоционални разговори точно сега.
— Ами, може и да се окаже… добро избавление. Ти прояви такова търпение с този безхарактерен мухльо. Трябва да получиш медал, защото не е имал намерение да се променя.
Лори кимна и едва се сдържа да не защити Джак, макар Сю да казваше истината.
С подноси в ръце, те се настаниха на една маса до прозореца. Зад стъклото се виждаше унилият вътрешен двор с празен фонтан. През лятото бе отрупано с цветя и от различните нива на фонтана бликаше вода, но сега водата беше източена.
Поговориха още няколко минути за ситуацията с Джак, като говореше предимно Сю. Тя непрекъснато твърдеше, че ще й намери някой по-подходящ, а Лори се опитваше да я разубеди. След това Лори й разказа за майка си и това, че както обикновено, майка й бе скрила информацията от нея.
— Ако тестът излезе положителен, ще ти уредя преглед при най-добрият онколог, не се тревожи. А какво стана с личния лекар? — попита Сю. — Сега, след като вече официално си абонат тук, трябва да си избереш такъв.
— Какво ще кажеш да си ти? — предложи Лори. — Приемаш ли нови пациенти?
— За мен ще бъде чест — усмихна се Сю. — Но сигурна ли си, че ще се чувстваш удобно, ако аз съм ти лекар?
— Напълно. Трябва освен това да си сменя гинеколога.
— Мога да ти помогна за това. Имаме няколко страхотни специалисти, включително жената, при която аз ходя. Експедитивна, внимателна и си разбира от работата.
— Звучи добре като препоръка. Но да не бързаме; остават ми още шест месеца до задължителния преглед.
— Може и да е така, но ми се струва, че от сега трябва да задвижим нещата. Жената, за която ти говоря, е страшно известна и се чака по около пет-шест месеца за да те приеме за първи път. Толкова е добра.
— Действай тогава.
Няколко минути продължиха да се хранят без да говорят. Лори бе тази, която наруши мълчанието:
— Има и нещо друго, за което ми се иска да поговорим.
— О? Разказвай тогава — Сю остави чашата с чай.
— Исках да поговорим за СВСВ.
Лицето на Сю изразяваше пълно объркване.
— Какво, по дяволите, е СВСВ?
Лори се разсмя.
— Току-що го измислих. Чувала си за синдрома на внезапната детска смъртност, нали?
— Разбира се. Че кой не е?
— Е, аз изфабрикувах СВСВ за синдрома на внезапната смъртност при възрастните, нещо, което се случва напоследък в „Манхатън Дженерал“.
— Моля? Ще се наложи да ми обясниш по-подробно.
Лори се наведе напред.
— Преди това трябва да ти кажа, че никой не бива да разбира, че информацията идва от мен. Казах на нашия заместник-шеф да предупреди някого от тукашните началници, но него вятър го вее, побесня и каза, че това са спекулации без никакво доказателство, и освен това щяло да навреди на реномето на болницата. Имам чувството, че провеждам на сляпо животоспасяваща процедура чиято стойност бързо ще се докаже.
След тези думи тя се облегна в стола си и се разсмя.
— Боже, май започвам да ставам мелодраматична! Истината е, че наистина нямам категорични доказателства за онова, за което ти говоря, и то главно защото не разполагам с последните резултати по случаите. Дори нямам копия от болничните им картони. Но съм напълно сигурна и някой трябва да знае — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Този тип медицинска политика направо ме изкарва от релси. Това е една от ней-неприятните страни в работата ми.
— Успя да събудиш любопитството ми. Хайде! Изплюй камъчето.
Лори отново се приведе напред и понижавайки глас, започна да разказва историята последователно. Тръгна от Макгилън, премина през двата случая, аутопсирани от Кевин и Джордж и завърши с тазсутрешната аутопсия. Каза за вентрикуларната фибрилация, както и това, че не е открита никаква патология и че шансовете това да е случайно съвпадение се равняват на шансовете слънцето да не изгрее на другата сутрин.
— Какво всъщност ми казваш? — несигурно попита Сю.
— Ами… — заекна Лори. Понеже се познаваха достатъчно добре, знаеше, че онова, което се канеше да каже, щеше да прозвучи като плесница през лицето на приятелката й. — Макар да допускам, че все пак съществува минимален шанс причината за всичките тези смъртни случаи да е нещастен случай под формата на закъсняло анестетично усложнение или може би неочакван страничен ефект от лекарство, искрено се съмнявам. И когато казвам „минимален“, имам предвид безкрайно малък, защото нашите токсикологични резултати излязоха отрицателни. С две думи — тревожи ме вероятността да става дума за убийства.
В продължение на няколко минути и двете мълчаха. Лори остави информацията да стигне до съзнанието на приятелката й. Знаеше, че Сю е с бърз ум и освен това е патриот на тема „Манхатън Дженерал“. Целият й трудов стаж до този момент бе минал между тези стени.
Накрая Сю прочисти гърлото си. Беше ясно, че последните думи я бяха разтревожили.
— Нека да го обобщя: ти мислиш, че някакъв безмилостен косач броди наоколо и покосява нощем пациентите ни?
— В известен смисъл, да. За което съжалявам. Моля те само преди да отхвърлиш идеята да си спомниш за всичките онези случаи по новините преди няколко години, когато умопомрачени здравни работници бяха убивали поверените им пациенти. Спомняш си, нали?
— Разбира се, че си спомням — кимна Сю, видимо обидена от сравнението. Тя изправи гръб в стола си: — Но ние не сме в частна болница и персоналът ни не се състои от уличници. Говорим за голям медицински център с многостепенен контрол. И искаш да кажеш, че всичките тези пациенти, които ми описваш, не са били лежащо-болни или на прага на смъртта.
Лори потръпна.
— Трудно е да се спори с фактите, които имаме, но няма обяснение за смъртта на четиримата пациенти.
