И доколкото си спомням, последните няколко институции, замесени в тези серийни убийства бяха високо уважавани и почитани. Още по-голяма трагедия е, че продължиха толкова дълго.
Тя си пое дълбоко дъх и изгледа помещението с празен поглед.
— Сю, не съм очаквала да направиш нещо по въпроса лично ти. И не трябва да се оправдаваш заради „Манхатън Дженерал“. Знам, че това е чудесна институция и не се опитвам да петня репутацията й. Това, на което се надявах, е евентуално да информираш някого от ръководството, за да се опитва в бъдеще да следи ставащото. Сериозно, щях да се радвам да мога да кажа това лично, както на теб, стига да бях сигурна, че името ми ще остане в сянка, поне докато Патологическият център не се намеси официално.
Сю видимо си отдъхна.
— Съжалявам! Май много навътре вземам всичко, което се отнася до болницата. — Тя се засмя мрачно.
— Познаваш ли добре някой, който е на горните етажи в администрацията на клиниката? Или например шефа на отделението по анестезиология? Може би аз трябва да разговарям с него?
— Не, не! Егото на Роналд Хавърмайер е голямо колкото тектонично плато и може да се сравни само с изригване на вулкан. Трябва да се говори с хирург. Не го намесвай! Ще го приеме лично и ще гледа да си отмъсти на вестоносеца. Знам го, защото сме в няколко болнични комисии.
— Ами президентът на болницата? Как се казваше?
— Чарлз Кели. Но той е същата стока като Хавърмайер, ако не и по-лошо. Дори не е лекар и мисли като бизнесмен. Не е човек, който ще прояви чувствителност към ситуацията ти и ще потърси веднага изкупителна жертва. Не, трябва да е някой по-фин човек. Може би член на Комисията по заболеваемостта и смъртността?
— Защо го казваш?
— Просто защото те имат правомощията да се занимават с това пък и се срещат веднъж седмично да обсъждат текущите проблеми.
— И кой може да ни помогне там?
— Аз съм в Комисията от шест месеца. Винаги има някой от страна на клиниката, на ротационен принцип са Постоянните членове, служителят за управление на риска, началникът на качествения контрол, началникът на Съвета на болницата, президентът на болницата, шефът на медицинските сестри и шефът на санитарите. Почакай за секунда!
Сю се наведе през масата и хвана толкова бързо Лори за рамото, че тя подскочи. Очите й обходиха помещението, сякаш очакваше, че някой ще ги нападне.
— Шефът на медицинския персонал! — произнесе ентусиазирано Сю, след което пусна приятелката си и започна да жестикулира бясно с ръце. — Как не се сетих за него преди? Господи, той е идеален!
— В смисъл?
Сю се приведе и понижи глас поверително:
— Към петдесетте е, не е женен и е страшно привлекателен. Тук е от три-четири месеца. Всички сестри са луднали по него… Сякаш и аз, ако не бях омъжена, нямаше да се залепя за него. Висок, строен, а усмивката му може да разтопи и Северния полюс. Е, носът му е малко едричък, но човек дори не забелязва тази подробност. Коефициентът му на интелигентност стига до стратосферата и определено впечатлява всички.
Лори не се сдържа и се разсмя.
— Звучи очарователно, но не това търся. Трябва ми някой със силна позиция, който освен всичко е дискретен. Съвсем просто е.
— Казах ти, той е шеф на медицинския персонал. Какво по-голяма сила търсиш? А що се касае до дискретност, той е самото въплъщение на тази дума. Казвам ти, от него не можеш да изкопчиш информация и с ченгел. На Новогодишното парти ми отне четвърт час, за да разбера, че преди да дойде при нас е работил в „Лекари без граници“.
— Сю, мисля, че ми казваш повече, отколкото е нужно. Не ме интересува историята на този тип. Единственото, което искам да знам е дали наистина си сигурна, че той ще чуе онова, което искам да му кажа и че ще направи нещо по въпроса, както и това, че ще запази името ми в тайна, докато Патологическият център не излезе с официално становище.
— Казах ти, че е олицетворение на дискретността. Освен това личното ми мнение е, че двамата ще си паснете отлично. Шегувам се, разбира се. А сега нека да проверим дали е тук. — Сю блъсна стола си назад, изправи се и се загледа в тълпата.
Схващайки романтичните намерения на Сю, Лори се пресегна и я дръпна за бялата престилка.
— Спри! Не е нито времето, нито мястото да ме уговаряш.
— Ш-ш-ш-т, момиче! — дръпна се Сю и продължи да оглежда кафенето. — Помоли ме да намеря някой подходящ и този човек отговаря точно на изискванията. Само че, къде, по дяволите, е в момента? По принцип винаги е тук с някоя фуста, налитат му като оси на мед. А, ето къде бил, нищо чудно, че не можех да го видя. Седнал е на най-отдалечената маса.
Без никакво колебание и без да обръща внимание на протестите на Лори, тя се отправи към дъното. Лори я гледаше как си проправя път между масите. След малко спря до един мъж със светлокестенява коса и го потупа по рамото. Той се изправи, беше с цяла глава по-висок от Сю и Лори предположи, че е с ръста на Джак. Разговаряха няколко минути, след това Сю посочи с пръст към нея. Лори усети, че се изчервява и наведе глава към подноса си. Последния път, когато бе проявила подобна скромност, бе в прогимназията и макар тогавашният епизод да бе завършил добре, сега се чувстваше неудобно.
Изминаха още пет-шест минути. Тя отклони поглед към празния фонтан навън, питайки се дали да не си тръгне, но в този момент Сю я побутна. Обърна се и очите й срещнаха усмихнатото лице на привлекателен и със силно излъчване мъж, който стоеше до приятелката й. Можеше да мине за гребец или за човек, който прекарва много време на слънце. Беше добре поддържан, носеше тъмносин костюм с бяла риза и цветна вратовръзка. Отгоре бе облякъл снежнобяла колосана престилка, като тази на Сю. Излъчваше изисканост, финес, дори елегантност, с което подчертано изпъкваше измежду останалите, старомодно облечени лекари. Колкото до носа му, Лори реши, че си е съвсем добре.
— Искам да те запозная с д-р Роджър Русо — каза Сю и стисна силно рамото й.
Лори се изправи и стисна протегнатата към нея ръка. Беше топла и силна. Вдигна поглед нагоре и с изненада установи, че очите му са бледосини. След размяната на обичайните за подобни случаи любезности, Лори потръпна вътрешно. Все едно се бе върнала в прогимназията.
— Моля, наричайте ме Роджър — произнесе мъжът сърдечно.
— А вие мен — Лори — добави тя, възвръщайки си дар словото. Усмивката му бе наистина привлекателна.
— Сю спомена, че разполагате с някаква конфиденциална информация, която искате да споделите с мен.
— Да наистина — кимна Лори. — Сигурно ви е споменала също така, че искам да остана анонимна. В обратен случай рискувам работата си. За съжаление, вече съм се парила.
— Няма да имате никакви проблеми по отношение на сигурността. Давам ви думата си. — Той огледа претъпканото кафене. — Това май не е най-доброто място за конфиденциални разговори. Мога ли да ви поканя в скромния си, но подходящ за тази цел, офис?
— Може би наистина е добре — съгласи се Лори. Тя погледна към Сю, която кимна, ухили се, махна за довиждане и се отдалечи с празните подноси.
Лори последва Роджър, който с труд си пробиваше път през претъпканото кафене. След малко спря и я изчака.
— Офисът ми е един етаж по-горе и обикновено се качвам по стълбите. Имате ли нещо против?
— Не, по дяволите! — поклати глава тя, изненадана, че се беше сетил да я попита. — Сю ми каза, че сте работил в „Лекари без граници“.
— Наистина съм работил там. Около двайсет години.
— Впечатлена съм — усмихна се Лори. — Но как стана така, че се присъединихте към тях?
— Когато завърших стажа си по инфекциозни болести в средата на осемдесетте, търсех някакво приключение. Бях идеалист, който иска да промени света. Това ми се стори подходящо.
— Намерихте ли приключение?
