—
Споменът за миниатюрния й апартамент с неговия западнал вход проблесна в съзнанието й.
— Да, имам апартамент в центъра. — След това, за да звучи по-добре, добави: — Недалеч от Греймърси парк.
— Добре звучи.
— А вие?
— В града съм малко повече от три месеца затова не бях сигурен къде напоследък е добре да се настани човек. Преди година държах апартамент под наем в Горен Уест Сайд — по-точно Седемдесета улица. Харесвам го. Близо е до новия спортен Ел Ей клуб, до музея и Линкълн център, плюс това паркът е под носа ми.
— Добре звучи — каза Лори. Тя и Джак често ходеха в ресторантите в този район през последните няколко години.
— Последният ми въпрос е дали ще се съгласите да вечеряте с мен днес.
Лори се усмихна вътрешно на афоризма
— Не е нужно да е късно вечерта — добави той, когато я видя, че се колебае. — Можете вие да изберете ресторанта някъде близо до вас.
— Какво ще кажете да е през уикенда? Ще съм свободна.
— Може да мине за бонус, ако се забавлявате днес — каза Роджър разпалено, приемайки предложението на Лори за положителен отговор. — Боя се, че трябва да настоявам за тази вечер, стига, разбира се, да сте свободна. Това ви дава възможност за измъкване, тъй като винаги можете да кажете, че сте заета. Но се надявам да не сте. Трябва да призная веднага, че не ми се е случвало да се чувствам поразен от интересна, изискана жена в този град и очакванията ми никога не са били толкова големи.
Лори беше поласкана от настойчивостта му, особено сравнена с нерешителността на Джак и като се имаше предвид, че Сю я беше представила, не виждаше причина да не приеме.
— Добре — каза тя. — Да се срещнем!
— Страхотно! Къде? Или предпочитате аз да предложа?
— Какво ще кажете за ресторанта „Фиама“ в Сохо? — усмихна се Лори. Искаше да избегне местата където бяха ходили с Джак, макар вероятността да се натъкнат на него да беше малка. — Ще се обадя и ще направя резервация.
— Идеално. Да мина ли да ви взема от къщи?
— По-добре да се видим направо в ресторанта — каза Лори, като си представи как госпожа Енглър подава глава от вратата си и ги оглежда с бледите си очи. Не й се искаше да подлага Роджър на това. Не и на този етап.
Петнайсет минути по-късно тя излезе от „Манхатън Дженерал“ с енергични, пружиниращи стъпки. Беше едновременно изненадана и ужасена от чувството, напомнящо безразсъдно младежко увлечение. Приличаше на възбуда, каквато не бе изпитвала от девети клас в девическата гимназия „Лангли“. Знаеше от опит, че чувствата бяха преждевременни и че сигурно не биха издържали изпитанията на времето, но не я беше грижа. Щеше да се наслаждава на еуфорията, докато траеше. Тя заслужаваше, дявол да го вземе!
Спря на тротоара и погледна часовника си. Тъй като имаше време, а и Университетската болница беше наблизо, реши да направи едно бързо посещение на майка си, преди да се върне в Патологическия център.
8.
Джасмин Ракоци беше почти сигурна, че на покрива на разрушената сграда от дясната й страна се намират най-малко двама снайперисти. Право напред имаше открито пространство от не повече от петнайсетина стъпки към сграда, по-висока от позицията на снайперистите. Планът й беше прост: да се затича, да влезе в сградата и след това да тръгне към покрива. По този начин можеше да ликвидира снайперистите и после да навлезе по-дълбоко в опустошения град, за да изпълни мисията си.
Тя потри ръце, предчувствайки вълнението от дързостта да пресече откритото пространство и се приготви. Сърцето й биеше лудо, дишането й беше бързо и плитко. Като извика на помощ военната си подготовка, успя да възвърне хладнокръвието си, пое си дълбоко дъх и направи движението.
За съжаление, нещата не потръгнаха както ги беше планирала. На половината път, точно когато бе съвсем незащитена, тя се поколеба, улавяйки с периферното си зрение нещо, което привлече вниманието й. Резултатът беше предвидим. Беше улучена, което означаваше, че не може да продължи нататък.
Като пусна няколко ругатни, научени във флота, Джаз се облегна назад, дръпна ръце от клавиатурата и разтърка енергично лицето си. Беше се концентрирала вътрешно, докато играеше компютърната игра „Повелята на дълга“. Справяше се фантастично до това последно поражение, което означаваше, че трябва да започне отново. Целта беше да завършва прогресивно усложняващи се мисии и да бъде допусната да достигне до нивото командир на танк. Сега това нямаше да стане. Поне не тази нощ.
Тя отпусна ръце и погледна към екрана на лаптопа, за да види какво я беше объркало. Беше малко, мигащо прозорче, което се появяваше при получаването на съобщение. Като си представяше, че ще се ядоса още повече, ако намери някоя тъпа порно покана или реклама за виагра, тя кликна с мишката. За нейна радост се оказа съобщение от господин Боб!
Тръпка на възбуда мина по гърба й. Не беше се чувала с господин Боб повече от месец и започваше да си мисли, че операция „Пресяване“ е завършила. През последната седмица се беше депресирала до такава степен, че се изкушаваше да използва телефонния номер за извънредни случаи, който господин Боб й беше дал, макар да бе обяснил кристално ясно, че номерът е за извънредни случаи от нейна страна. И понеже случаят практически не бе такъв, тя се въздържа, но тъй като дните се точеха тягостно и тя се обезсърчаваше все повече, започна да свиква с идеята. Беше стигнала до точката, след която може би трябваше да напусне „Манхатън Дженерал“ — болницата, в която господин Боб специално я бе накарал да започне работа.
Причината да мисли за напускане беше, че отношенията й с дежурната нощна смяна сестра, Сюзан Чапман, се бяха влошили невъобразимо, както впрочем и с останалата част от персонала. Джаз бе стигнала до извода, че нощната смяна е мястото, където сестринската некомпетентност остава скрита за света. Нямаше представа как Сюзан изобщо се е добрала до позиция да отговаря за нещо, още по-малко в хирургическото отделение на „Дженерал“. Не стига, че беше кръгла нула, но можеше да бъде и гадна — непрекъснато нареждаше на Джаз да направи ту едно, ту друго и все се заяждаше с нея, особено когато влезеше в задната стаичка да опъне крака и да прочете някое списание.
Най-лошо от всичко беше, че Сюзан винаги й възлагаше подчертано неприятните случаи, оставяйки за другите сестри по-леките. Дори се беше осмелила да я нахока, че си пъхала носа където не трябва и да попита защо Джаз ходи често до акушерското отделение, когато трябва да е на обяд. Сестрата в акушерското се била оплакала.
Джаз си затрая тогава и се въздържа от изкушението да я наругае както заслужава или, още по-добре, да я проследи до вкъщи и да използва Глока, като се отърве от нея веднъж завинаги. Вместо това трябваше да измисля обяснението, че иска да продължи образованието си… Дрън-дрън. Пълни глупости, но изглежда свършиха работа, поне засега. Проблемът беше, че се налагаше Джаз да ходи до акушерското и неврохирургията почти всяка нощ, тъй като това беше единственият начин да научава какво става в тези отделения. Макар да нямаше никакви пациенти за наказване, тя продължи да съобщава за неблагоприятните резултати, каквито имаше най-често в акушерското отделение, свързани с наркоманки, които раждаха увредени бебета. За съжаление, това не беше толкова предизвикателно и забавно, пък и парите не можеха да се сравняват с плащането за наказване на пациенти.
