първия етаж имаше скъп ресторант, а на втория — бутици. Когато Робърт Хоторн — или господин Боб, както го знаеха сътрудниците му — дойде в града, първо, за да създаде компания „Неблагоприятен изход“, и в последствие — да започне операция „Пресяване“, бе намерил мястото за удобно, тъй като бе близо до адвокатските офиси на Дейвидсън и Фейбър. Дейвид не знаеше какви бяха връзките с адвокатската фирма, но знаеше, че не трябва да пита. Това, което наистина знаеше, беше че Робърт сравнително редовно идва тук.
Самият Дейвид не оставаше често в града заради естеството на работата — налагаше се да обикаля различните градове, да проверява сътрудниците, да работи с тях при необходимост. Не беше лесна работа, като се имаха предвид странните образи, които функционираха в системата като независими контрактори. В началото Дейвид само „гасеше пожара“, но сега след като бе работил за Робърт повече от пет години, вече му поверяваха и вербуването на нови сътрудници. Това беше много по-забавно и предизвикателно. Робърт идваше с имената, които получаваше от стар приятел от армията, който продължаваше да работи в Пентагона. Повечето бяха хора с медицинска квалификация в редиците на военните, уволнени къде повече, къде по-малко справедливо. Самият Дейвид не бе служил в армията, но си представяше как преживяното можеше да повлияе на хора опитващи се да се върнат към цивилния живот, особено на онези, които се бяха сражавали. След извращенията в Ирак разполагаха с голям брой потенциални новобранци. Разбира се, търсеха и хора, изхвърлени от цивилните болници.
Върху вратата към офиса нямаше табелка. Дейвид почука по вратата с кокалчетата на пръстите си, в случай че Ивон, секретарката, любовница на Робърт, е във вътрешния офис. Робърт, Ивон и Дейвид бяха единственият персонал.
Чу се изщракване на отключващ механизъм, когато едрогърдата Ивон отвори вратата. Със сладникав, оцветен от южняшки акцент глас, тя го покани да влезе вътре. Речта й беше изпъстрена с изрази като „миличък“, „скъпи“, но Дейвид не се хващаше. Въпреки изрусената коса, късите блузки и долнопробните като на проститутка обувки с дебели подметки, той знаеше, че тя е с Робърт и е професионалист по таекуондо. Дейвид съжаляваше онези, които след няколко питиета можеха погрешно да решат да се възползват от свободното й поведение.
Офисът беше обикновен. Вътре имаше две бюра — едно в предната стая и едно във вътрешния офис на Робърт, два компютъра, две малки масички, няколко стола, шкаф за папки и две кушетки. Всичко беше под наем.
— Старият грозен шеф е в задната стая, скъпи — прошепна Ивон. — Да не вземеш да го разтревожиш, чу ли?
Нямаше намерение да тревожи Робърт. Знаеше, че нещо е станало, когато Робърт му бе позвънил. Дейвид се бе върнал в града предишната вечер, след доста дни по Западното крайбрежие и се надяваше на малка почивка.
— Сядай! — каза му Робърт, когато го видя да влиза. Седеше зад бюрото си с вдигнати в единия ъгъл крака, с ръце зад тила. Якето му беше метнато върху кушетката.
— Искаш ли кафе, скъпи? — пропя Ивон. На масата в предната стая имаше италианска кафе машина.
Той отказа с усмивка. Погледна към Робърт — седеше, присвил устни.
— Неотдавна получих няколко лоши новини — каза Робърт. — Изглежда нашата матка унгарка в Голямата ябълка не може да се контролира.
— Да не би да е застреляла някого?
— Боя се, че да — каза Робърт. — Този път е бил един от шефовете. Тази жена е заплаха. Добра е, но излага на риск цялата операция.
— Сигурен ли си, че тя го е извършила?
— Дали съм сто процента сигурен? Не! Деветдесет и девет процента? Абсолютно! Стрелбите я следват като мухи миризливо сирене. Очевидно е, че така не може да продължава и се боя, че ще се наложи да прекъснеш малката си ваканция. Ивон ти направи резервация за полета в десет и трийсет.
— Разполагам с много малко време. Оръжие?
— Ивон се погрижи и за това. Просто трябва да направиш едно отклонение, преди да влезеш в града.
— Адресът?…
— Ивон ще ти го даде. Не се тревожи, помислили сме за всичко.
Дейвид се изправи.
— Нямаш нищо против, нали? — изгледа го Робърт.
— Не, разбира се. Знаех, че това ще се случи рано или късно.
Отвън, зад мръсния прозорец на офиса на Лори денят угасна и премина в нощ, докато тя си блъскаше главата над болничните картони, надявайки се да открие още някое парченце информация. Но нищо не излезе.
Беше прегледала внимателно списъците на Роджър и бе подредила имената по реда на потенциалната им вероятност да са замесени. Продължаваше да мисли, че Наджах привлича вниманието най-силно и е най-подозрителен, но и останалите от нощната смяна й се видяха интересни, особено като се имаше предвид, че всички те имат практически неограничен достъп до пациентите. Следващият списък включваше осем лекари с отнети права през предшестващия шестмесечен период. Би й се искало да разбере, ако това е възможно, какво е направил всеки от тях, за да даде основание за такова дисциплинарно наказание.
Докато се занимаваше със списъците и картоните, си помисли дали да не се обади на Джак. Знаеше, че реакцията й е била пресилена, че трябваше да го остави да говори независимо дали щеше да й каже това, което на нея й се иска да чуе. В същото време всичко, което му бе казала, за съжаление беше истина. Уморила се беше от нерешителността му, заради която се изнесе от неговия апартамент. В крайна сметка реши да не се обажда. Щеше да е като слагане на сол в рана. По-добре да изчака до сутринта и ако той не й се обади, тогава да му позвъни.
Тя подреди картоните в две спретнати купчинки. До тях остави бележките, които си бе водила както и списъка с подобните случаи. Сложи диска с дигиталните записи най-отгоре и си погледна часовника. Седем без петнадесет. Беше време да се прибира. Можеше да си направи лека вечеря, преди да си легне. Друг е въпросът дали щеше да успее да заспи. Не й се искаше да се прибира по-рано от страх да не се депресира. Опитваше се да се занимава с нещо, за да не се връщат мислите й към смъртта на Роджър, към арогантното поведение на Джак и собствените й увеличаващи се проблеми.
Тя се отблъсна от бюрото, включи компютъра и сложи диска в него, разлиствайки страниците, докато попадна на лабораторните анализи на Сивън Люис. Разпечатката беше съвсем малка и Лори плъзна пръст надолу по колонката. Почти накрая забеляза MASNP. Погледът й се отклони хоризонтално към резултатите. В съответната графа пишеше:
Лори разсеяно прокара пръсти през косата си, докато се взираше в неясното означение. Нямаше обяснение. MEF2A за нея бе точно толкова безсмислено, колкото и MASNP. Беше като за търсиш дефиниция за някаква непозната дума и да откриеш синоним, който не разбираш. Тя взе друго листче от бюрото, преписа резултата и завъртя един голям въпросителен знак след него. Остави го при другите, отблъсна назад стола и понечи да се изправи. Неочакваната болка я накара да извика и тя прехапа устни, облягайки се с две ръце върху бюрото. Спазмът в дясната част на корема трая няколко секунди, след което започна да отслабва и тя сковано седна обратно в стола, опитвайки се да не прави излишни движения.
Постоянният, макар и поносим дискомфорт, се бе появил след като бе свършила с аутопсията, но така и не отмина напълно. Усещаше го по-скоро като тежест, отколкото като болка до момента, в който се опита да се изправи.
Щом болката намаля до степен да й позволи спокойно да диша, тя се размърда и изправи гърба си. Слава богу, вече се чувстваше значително по-добре. На челото й бе избила пот и тя я изтри с опакото на ръката си. Вярно, бе разтревожена, но чак пък да се изпоти? Запита се дали не е вдигнала температура, макар да не усещаше такива признаци. Внимателно опипа корема си. За разлика от преди, сега определено усети напрегнатост, което й се стори ужасяващо. Както бе забелязала по-рано, това бе точно мястото,
