където се появяваше болката от апендикса.
Тя несигурно се изправи. Внимателно направи няколко крачки към вратата, като се подпираше с ръце в стената. Болката, макар и поносима, напомни за себе си. Лори събра смелост и тръгна по коридора към тоалетната. Кървенето се бе подновило и сега кръвта беше повече. Определено не ставаше въпрос за апендикс.
С нарастваща тревога след малко се върна в офиса си и седна. Продължаваше да се колебае дали да звънне на д-р Лора Райли. Най-накрая се реши и набра номера й. Когато операторът отсреща вдигна тя се представи, издиктува номера си и каза, че се налага спешно да говори с лекар. Сега трябваше да изчака обаждането.
Остави слушалката и установи ново усещане: неопределена болка в областта на гърба. Беше съвсем лека и тя се зачуди дали пък не си въобразява, като се имаше предвид тревогата й. Ако обаче бе реално, можеше да се окаже перитониално възпаление. За да провери вероятността Лори натисна корема си с показалец, след което рязко дръпна ръка. Остра, прорязваща болка я накара да смръщи лице. Това потвърждаваше опасенията й за перитониално възпаление, което я накара да се разтревожи, че може би има не само извънматочна бременност, но и спукване. Ако беше така, времето беше изключително важно. Можеше да е с вътрешен кръвоизлив.
Телефонният звън прекъсна мрачните й мисли и тя приближи слушалката до ухото си. Лори разпозна гласа на Лора Райли, както и това, че е на обществено място. Чуваха се шумни разговори, смях.
Тя започна да се извинява, че звъни в събота вечерта, но че няма друг избор. Описа подробно симптомите, включително болката при натиск. Призна, че е усещала дискомфорт преди да разговаря с нея предишния ден, но е забравила да го спомене и е решила, че може да почака до следващия петък.
— Първо — не е необходимо да се извинявате — каза Лора. Всъщност, бих предпочела да се обадите по-рано. Не искам да ви плаша, но може да се окаже извънматочна бременност. Възможно е да имате вътрешен кръвоизлив.
— Помислих си същото — призна Лори.
— Продължавате ли да се потите?
Тя попипа челото си. Беше покрито със ситни капчици.
— Боя се, че да.
— Какъв е пулсът ви? Ускорен или нормален?
— Определено е ускорен. — Беше се надявала изпотяването и бързият пулс да се дължат на притесненията й, но въпросът на гинеколожката я накара да осъзнае, че може да има друго обяснение. Можеше да изпадне в шок!
— Добре — произнесе д-р Райли с овладян, професионален глас. — Искам да ви прегледам в спешното отделение на „Манхатън Дженерал“.
По гърба й минаха студени тръпки при мисълта да е пациент на „Манхатън Дженерал“.
— Не може ли да стане в друга болница? — попита тя.
— Страхувам се, че не е възможно — отвърна Лора. — Това е единствената болница, за която имам разрешително. Освен това разполагат с пълно оборудване, ако се наложи. Къде се намирате в момента?
— В офиса си в Патологическия център.
— На Първо авеню и Тридесет и шеста улица?
— Да.
— А къде по-точно в сградата е вашият офис?
— На петия етаж. Защо питате?
— Мисля да изпратя линейка.
— Мога да взема такси — предложи тя.
— Няма да вземате такси — прекъсна я Лора. — Едно от първите правила за пациентите, нуждаещи се от спешна помощ, е да спазват нарежданията. Нещо, което лекарите, озовали се в ролята на пациенти трудно възприемат. Можем да спорим за това по-късно, но сега нямаме време. Ще изпратя линейка колкото се може по-бързо и ще се срещнем с вас в спешното. Знаете ли кръвната си група?
— Нулева положителна.
— До скоро. — Връзката прекъсна. Лори остави с трепереща ръка слушалката. Беше шокирана. Неприятностите ставаха норма. Бе минал само един ден, след като бе идентифицирала тялото на приятел, и вече се сблъскваше с ужасяващата перспектива да стане пациент на спешното и дори да претърпи операция в болница, за която предполагаше, че вилнее сериен убиец. Единственото утешение беше, че един от най- силно заподозрените е в момента в ареста на полицейското.
Тя вдигна телефона. Нямаше желание да звъни на Джак, но при това развитие на нещата се налагаше. Нуждаеше се от подкрепата му, от това да я пази, ако се наложеше да я оперират.
Телефонът звънна веднъж, после втори път. Хайде, Джак, вдигни, молеше сетя. Телефонът продължи да звъни. Беше ясно, че не си е в апартамента. Както и очакваше, включи се телефонният му секретар. Докато чакаше да чуе сигнала тя усети, че я залива вълна на възмущение. В момента Джак сигурно се вихреше на баскетболното игрище и се правеше на тийнейджър. Макар и да не искаше, не можеше да не направи сравнение — ако Роджър не беше убит, сега щеше да му се обади и той да дойде.
— Изникна голям проблем — каза тя, след като чу сигнала. — Нуждая се отново от помощта ти. В момента чакам да пристигне линейка и да ме откара в „Манхатън Дженерал“. Д-р Райли смята, че може да се касае за извънматочна бременност. Положителната страна ще е в това, че натискът върху теб ще отпадне, а негативната — че ще ме настанят вероятно в спешната хирургия. Имам нужда да си там. Не искам да ставам част от моята серия. Моля те, ела!
След като натисна бутона за прекъсване, тя набра клетъчния телефон на Джак. Мина през същата процедура, остави му подобно съобщение с надеждата, че ще чуе поне едното. След това стана с намерението да облече сакото си и да слезе на първия етаж, за да изчака там идването на линейката. Когато се изправи, притисна корема си, надявайки се да предотврати поредните спазми. Вместо това ушите й писнаха и тя усети, че й се завива свят.
Следващото нещо, което чу, бяха гласове, над всички се извисяваше един мъжки глас, който явно говореше по телефона. Говореше, че кръвното налягане е много ниско, че пулсът е почти сто и коремът е леко напрегнат. Лори осъзна, че очите й са затворени и ги отвори. Намираше се на пода в офиса си, с лице към тавана. Една жена прикрепяше система към лявата й ръка. Колегата й стоеше настрани и говореше по клетъчния си телефон. Зад него тя разпозна Майк Лестър. Отстрани стоеше носилка със статив за система.
— Какво се е случило? — попита Лори и се опита да се изправи.
— Не бързайте — възпря я жената. — Току-що имахте лек припадък. Но всичко е наред. Съвзехте се бързо, само няколко секунди след пристигането ни.
Мъжът затвори телефона.
— Добре, да тръгваме! — Той мина иззад Лори и подпъхна ръка под гърба й. Жената застана откъм краката. — На три! — извика мъжът.
Тя усети, че я вдигат и слагат на носилката. Превързаха я здраво и се насочиха към коридора.
Слязоха на партера и количката затрополя по бетонния под. По ирония линейката беше спряла на паркинга до вановете, с които докарваха труповете от болниците.
За нейна изненада пристигнаха в болницата бързо. Чуваше сирените, но сякаш се намираха далече. Следващото нещо, което видя бяха отворените врати на линейката и яркото осветление.
В спешното цареше типичният хаос, но не й се наложи да чака. Откараха я навътре, директно в секцията за незабавна помощ. Когато я поставиха върху масата за прегледи, тя усети върху челото си хладна ръка. Погледна нагоре и очите й срещнаха лицето на млада жена.
— Аз съм д-р Райли. Ще се погрижим за вас, не се тревожете.
— Спокойна съм — увери я Лори.
— Тъй като досега не сме се срещали, трябва да ви попитам дали имате някакви медицински проблеми, какви лекарства сте вземали и дали страдате от алергии.
— На всички въпроси отговорът ми е „не“. Благословена съм с добро здраве.
