— Не съм разстроен — прошепна той в ухото на Лори. — Щастлив съм, че си добре. Уплаши ни.
— Уплашила съм ви! — вдигна вежди тя.
— Беше известно време в безсъзнание. Какво е последното, което си спомняш?
— Спомням си, че ме преместиха в хирургията, но нищо друго. Какво се е случило?
— Ще ти обясня всичко при първа възможност — обеща той, когато започнаха да бутат леглото й по коридора.
— Идваш ли? — Тя продължаваше да държи ръката му.
Използваха асансьора и я свалиха на третия етаж. Пред вратата на кардиологичното отделение ги спряха. Завеждащата сестра не искаше да пусне Джак вътре, докато не настанят Лори. Отначало идеята го уплаши. Искаше да е при нея, непрекъснато прехвърляше през ума си какво би могло да се случи отново, но накрая се предаде, убеден, че я е оставил в сигурни ръце.
— Ще съм тук — увери той Лори и посочи малката чакалня срещу вратата.
Часовникът на стената показваше шест и петнайсет. Имаше няколко диванчета и редица празни столове. По ниската масичка бяха разхвърляни голям брой стари списания. В дъното имаше безплатно кафе. Джак хвърли якето и сакото си върху облегалката на единия диван и седна с тежка въздишка. Облегна се назад и затвори очи. Никога не му се бе случвало да преживее подобен стрес, комбиниран с такова физическо напрежение и такава палитра от емоции.
Лори се бе отървала като по чудо. До този момент не бе мислил за това, но в съзнанието му изникна загорялата сестра, на която бе връхлетял в стаята на Лори. На мъждивата светлина тя изглеждаше почти зловеща с тъмната си къса коса, дълбоко разположени очи и удивително бели зъби. Това, което най-ясно си спомняше, бяха възглавницата и дългата спринцовка в ръката й. Знаеше, че за това може да има много обяснения, точно както и за вцепенението й при нахлуването му. Беше виждал подобно нещо по време на стажа си. Всъщност, самият той бе реагирал по подобен начин по време на първия сърдечен пристъп, на който присъства непосредствено след завършване на медицинското училище. И все пак реакцията й бе изненадваща. Беше видял същата жена по време на инфарктната реанимация, но само за кратък миг, когато се бе появила в сестринския пункт, за да отиде в хранилището. Не бе взела участие в реанимирането. Джак бе попитал една от сестрите за името й. Когато го разбра стана още по-подозрителен. То също фигурираше в списъците на Роджър.
Той въздъхна и отвори очи. Бръкна в джоба на сакото си и извади клетъчния си телефон. Знаеше домашния телефон на Лу Солдано и въпреки ранния час реши да му се обади. Телефонът иззвъня шест пъти, преди отсреща да вдигнат. Гласът на Лу беше дрезгав.
— Още ли си жив? — попита го Джак.
— Спести си хумора — изръмжа лейтенантът и започна да кашля. — И дано да ме търсиш за нещо наистина важно.
— Повече от важно е. Лори трябваше да претърпи спешна операция миналата нощ в „Манхатън Дженерал“. Преди няколко часа някой я докара до бездната на ада и се опита да я бутне вътре. Беше толкова близо до смъртта, че не можеш да си представиш. Всъщност само няколко секунди или може би минути я деляха от това.
— Мили боже! — закашля се отново Лу.
— Всяка сутрин ли кашляш така?
— Къде е тя в момента? — не му обърна внимание Лу.
— В кардиологичното отделение на третия етаж. Аз съм в чакалнята точно срещу вратата.
— Според теб в опасност ли е?
— Медицинска или…?
— И двете.
— В медицинско отношение мисля, че нещата са под контрол. А що се отнася до човека, който се опита да я убие, не мисля, че в момента е заплаха. Във всеки случай — не и в кардиологията; тук има прекалено много хора пък и аз съм седнал отвън пред самата врата.
— Имаш ли представа кой може да е?
— Има една сестра, на която бих заложил, но това е нещо странично. Ще ти разкажа подробностите, когато дойдеш. Разполагаме също така със списъците на Роджър.
— Знаеш ли името на онази сестра?
— Ракоци.
— Що за фамилия е това?
— Е, тук ме хвана на тясно.
— Дали тази Ракоци знае, че я подозираш?
— Предполагам — каза Джак. — Беше в стаята, когато влязох и заварих Лори умираща.
— Е, тя ще е първата, с която ще говоря — каза Лу. — Ще дойда колкото се може по-бързо, което ще е най-рано след половин час. Междувременно ще се обадя в местното полицейско управление, имам няколко познати там, които ще дойдат да пазят пред кардиологичното, в случай, че ти се наложи да отидеш някъде.
— Планът ми се вижда добър.
— През цялата нощ ли си будувал?
— Така се получи — призна Джак.
— Добре, не се плаши, скоро идвам.
Джак тъкмо се канеше да затваря, когато чу Лу да добавя:
— И не се прави на герой, разбра ли? Просто стой там.
— Не се безпокой. След всичко, което преживях, едва дишам. Просто ще те изчакам.
Линията прекъсна, той мушна телефона в джоба си и затвори очи. Усети облекчение след разговора с Лу Солдано. След случилото се с Лори и останалите жертви в нейната „серия“ най-после се виждаше светлина в тунела. Напомни му за предаване на щафетата в истинско състезание, което означаваше, че неговото участие беше свършило. Това, обаче, което не знаеше, бе колко много ще съжалява, че не е последвал собствения си съвет.
25.
— Извинете! — Кейтлин побутна Джак по рамото.
Той примига и изплува от дълбините на съня. В първия момент изглеждаше объркан, но бързо се ориентира и се изправи. Беше изненадан и разочарован, че е заспал.
— Какво има? Тя добре ли е?
— Добре е, добре е — избърбори Кейтлин. Нивото на калия е нормално, жизнените й показатели са стабилни. Дори прие малко течности през устата, д-р Райли разреши. Дренажът също е свален и тя се чувства много добре.
— Слава богу! — Той се надигна, но лекарката задържа ръката си върху рамото му и го накара да седне отново.
— Знам, че искате да я посетите, но според мен е по-добре да я оставите на спокойствие. Тя е доста изтощена и й се спи.
Джак кимна.
— Сигурно сте права. Всъщност, разтревожен съм за нейната сигурност. Излишно е да казвам, че съм сигурен, че някой умишлено й е дал калия.
— Предполагам. Но нека да се уверим. Засега ще помоля някой от стажантите да бъде непрекъснато край нея. Никой няма да я доближава без негово разрешение.
— Идеално — каза Джак.
— Предполагам няма смисъл да питам дали подозирате някого конкретно?
— Мисля, че е по-добре сега да говорим по-малко за това. Знам, че за болница, където слуховете се разпространяват като червен вятър, това е трудна работа, но ще е наистина по-добре, ако вие и колегите ви не казвате нищо за случилото се поне още ден-два. Скоро ще дойде детектив от отдел „Убийства“ и се надявам той да разплете цялата история.
В този момент на вратата застанаха двама полицаи. Единият беше едър, набит афроамериканец, с
