издута от мускули униформа. Казваше се Кевин Флетчър. Другият бе една сравнително слаба испанка на име Тойя Санчес. И двамата изглеждаха неловко тук в болницата.
— Защо не вземете два стола и не седнете до вратата? — предложи им Джак. — Така ще сте сигурни, че никой няма да посмее да влезе без разрешение.
След това се обърна към Кейтлин:
— Предполагам, че има само една врата?
— Така е, да — потвърди лекарката.
Двамата полицаи се настаниха отстрани на двойната врата, а лекарката отиде да прави визитации. Той се отпусна на дивана. Замисли се какво ли трябва да означава това, че някой убива пациенти, които имат положителни маркери за болестотворни гени. Беше му пределно ясно, че обяснението за подобно злодеяние не може да е, че някой антисоциален тип се разхожда насам-натам, макар че инжектирането на калий сигурно се дължеше и на такава причина. Беше убеден, че сигурно има някакъв по-широк заговор, в който са замесени висши чиновници от „АмериКеър“. Чист пример за това как медицинската практика може да бъде извратена от превръщането й в голям бизнес. Той лично знаеше, че съществуват хора в топ- администрациите на тези огромни здравноосигурителни компании като „АмериКеър“, които до такава степен са се бюрократизирали и откъснали от първоначалната мисия на организацията, че отдавна са забравили за какво са там.
Суматохата в коридора го откъсна от мислите му. Беше пристигнала група сестри, които хихикаха и се побутваха при вида на полицаите, пред които трябваше да се легитимират, за да бъдат допуснати в отделението. Като ги гледаше как се смеят, Джак се запита дали щяха да са така безгрижни, ако знаеха какво се случва зад стените на тяхната болница. Вероятно биха се засегнали, ако им кажеха, че измежду тях има заподозрян.
Тези мисли го върнаха отново към Джасмин Ракоци. Ако тя беше виновницата, както подозираше, как би могла да бъде медицинска сестра? Струваше му се невъзможно. Как е могла да получи работа в такава престижна болница? Нямаше никакъв смисъл, особено пък идеята, че някой бюрократ, скрит дълбоко в организационната структура на „АмериКеър“ трябва да й е казвал на кого да инжектира калия.
Джак погледна стенния часовник. Беше малко след седем сутринта. Това обясняваше нашествието на сестри и лекари — едни влизаха други излизаха. Беше краят на едната смяна и началото на другата.
Той скочи от дивана. Не му беше хрумнало, че Джасмин Ракоци може да си тръгне, преди Лу да е дошъл. Ако тя беше виновницата и усещаше, че я подозира, можеше вече да е изчезнала. С няколко крачки той се озова в коридора и каза на двамата полицаи, че се качва на шестия етаж. Помоли ги, когато Лу Солдано дойде, да го изпратят при него.
Натовареният ден бе започнал. Пред асансьора чакаха най-малко десет-дванайсет души, както и санитари с колички, които караха пациенти към хирургията. Вратата на кабинката едва се затвори и хората стояха притиснати един в друг като сардели. Всички мълчаха опитвайки се да потиснат нетърпението си. Джак се надяваше да успее да хване Джасмин Ракоци преди да се е изнесла.
На отсрещната страна имаше друг асансьор, чиито врати тъкмо се затваряха. Стори му се, че мярва за миг странното й лице. Беше мимолетен образ и той завъртя рязко глава, за да погледне пак, но вратата бе плътно затворена.
За секунда се поколеба. Ако изтичаше надолу по стълбите, можеше и да успее да я хване. Ами ако грешеше и не беше Ракоци? След няколко фалстарта Джак се върна на план „А“ и тръгна към сестринския пункт. Там се виждаха четири-пет сестри, някои от които той позна. Имаше също така и един служител от охраната, който тъкмо бе дошъл да поеме смяната си.
Джак побърза да се представи и попита за Джасмин Ракоци. Охранителят, закръглен мъж с конска опашка, му каза, че Ракоци си е тръгнала точно преди две секунди, дори надникна зад Джак, за да види дали не е около асансьорите.
— Знаете ли къде е отишла? — попита Джак, осъзнавайки, че наистина я е видял. — Трябва да говоря с нея. Важно е.
— Не се прибира пеша вкъщи — отвърна мъжът. — Има страхотен черен „Хамър“. Няма да повярвате каква звукова уредба има! Веднъж беше паркирала на втория етаж на гаража, точно срещу вратата към моста за пешеходците.
— На кой етаж се слиза за изхода към пешеходния мост? — нетърпеливо попита Джак.
— На втория, разбира се. — Мъжът направи отегчена физиономия, сякаш това бе най-тъпият въпрос, който бе чувал.
Джак хукна по коридора.
Стълбището бе боядисано в металносив цвят, а самите стъпала бяха стоманени и всяка негова стъпка отекваше като барабанен екот в затвореното пространство. От бързото движение надолу по спирала и от безсънната нощ му се зави свят и когато стигна до втория етаж се олюля.
Така както беше небръснат и разрошен, в комбинация с несигурната му походка още щом се появеше хората се дръпваха и извръщаха глави. Най-сетне някой се съжали и му каза в коя посока се намира мостът за пешеходци. Докато се извиняваше наляво и надясно той си пробиваше път напред към гаража на паркинга. След преодоляването на няколко врати пред него се простря в цялата си дължина Медисън авеню и той осъзна, че е достигнал нужното място. Имаше още една двойна врата към малко фоайе, пълно с хора, които чакаха асансьора Джак се промъкна през тълпата и натисна тежката врата. В гаража беше оживено — отвсякъде излизаха и влизаха коли със запалени фарове. Навън нощното небе започваше да се развиделява докато болнавите флуоресцентни светлини къпеха вътрешността на гаража.
Джипът на Джаз му се наби веднага на очи. Както бе казал служителят от охраната, тя бе паркирала срещу вратата към свързващия пешеходен мост. Вдигайки се на пръсти, той видя Ракоци — пресичаше пътеката. Тя се провря между гъсто паркираните коли и се приготви да влезе в купето.
— Госпожице, Ракоци! — опита се да надвика Джак рева на двигателя. Видя я, че се обръща и гледа в неговата посока. — Почакайте за секунда! Трябва да говоря с вас! — За миг в съзнанието му проблесна въпросът дали трябва да се приближава до жена, за която се предполагаше, че може да е сериен убиец. Но желанието му да не я изпусне заглуши безпокойството. В цялата суматоха от коли и хора се чувстваше достатъчно защитен, още повече, че нямаше никакво намерение да се конфронтира с нея.
Огледа се бързо, преценявайки трафика. Изгорелите газове, които бълваха ауспусите, както и шумът, бяха ужасни. Джак мина от отсрещната страна. Тя стоеше до открехнатата врата на колата си — дистанционното бе изчезнало, по всяка вероятност в джоба й. Беше облякла огромно, сивкаво яке над бялата униформа. Дясната й ръка бе в джоба. Изражението й бе високомерно, почти предизвикателно.
Джак се приближи.
— Налага се да се върнете в болницата — произнесе той достатъчно силно, за да надвика бученето на трафика. Опита се да придаде достатъчно авторитетност на гласа си, за да избегне спора. — Някои хора искат да разговарят с вас.
— Смяната ми свърши — отвърна тя с презрителна усмивка. — Прибирам се вкъщи. — Тя стъпи в купето и се намести зад волана.
Джак я хвана за лакътя и я дръпна навън.
— Разговорът е важен — натърти той и понечи да продължи, но така и не успя. С напълно неочаквано извъртане, заето вероятно от карате, тя освободи ръката си, като в същото време го ритна в слабините. Той се преви на две и изохка. Следващото, което усети бе студеното дуло на оръжие, опряно в тила му.
— Ставай, задник такъв! — произнесе Ракоци достатъчно силно, за да я чуе. — И влизай в проклетата кола!
Той вдигна глава. Бе присвил очи от болка и не бе напълно сигурен, че ще може да се движи.
— Това нещо тук може да гръмне, ако продължиш да се мотаеш — изсъска тя.
Джак тръгна, докато тя го следваше отзад. Той се хвана с лявата ръка, за да успее да влезе в купето и да се отпусне зад волана. Не усещаше нищо друго, освен непоносимата болка в слабините. Това го караше да се чувства слаб и безпомощен, като гумена играчка.
— Прехвърли се на съседната седалка! — нареди му тя и се огледа бързо да види дали някой не е забелязал какво се случва. Заради суматохата и шума наоколо никой не им обръщаше внимание. — Хайде! — сопна се отново тя и побутна главата му със заглушителя. Заради скоростната кутия Джак не бе сигурен, че ще може да направи онова, което се иска от него, макар да чувстваше, че няма избор. Той се
