— Наистина приличат на хора — прекъсна мислите му Бъртрам. — Човек неволно си задава въпроса какво ли си мислят…
— Или се безпокои дали поколението им ще бъде в състояние да мисли — добави Кевин.
Веждите на Бъртрам отскочиха по-нагоре от обикновено.
— Нещо не следвам мисълта ти — рече той.
— Виж какво, Бъртрам — въздъхна Кевин. — Дойдох тук да си поговорим сериозно относно проекта…
— Точно навреме — кимна докторът. — Тъкмо се канех да ти звънна и да ти се похваля с напредъка, който имаме… Да вървим! След тези думи отвори вратата и закрачи с огромни крачки по коридора. Кевин трябваше да подтичва, за да не изостане.
— За какъв напредък говориш? — попита той. Обожаваше работата на този човек, но маникалното му поведение от време навреме го караше да изпитва безпокойство. Най-трудно беше да обясни какво иска да обсъдят, тъй като Бъртрам не го поощряваше, а напротив — правеше нещата максимално трудни…
— Как за какъв! — възкликна ентусиазирано Бъртрам. — Решихме техническите проблеми с мрежата, която обхваща острова. Сега ще ти покажа как работи. На практика с натискането на един клавиш вече сме в състояние да локализираме всяко животно. И точно навреме, бих казал… При двайсет квадратни километра джунгла и почти сто индивида сред нея, вече не е възможно да ги проследяваме ръчно, фактът, че тези същества се разделиха на две отделни социологически групи, ни завари абсолютно неподготвени. Всички разчитахме, че те ще си останат едно голямо и щастливо семейство.
— Бъртрам, исках да споделя с теб едно свое притеснение — успя да вметне Кевин, след което несигурно млъкна.
— Че как няма да се притесняваш — промърмори съчувствено докторът. — Работиш без почивка, по дванадесет часа на ден. Понякога в лабораторията ти свети чак до полунощ. Виждаме това с жената, след като излезем от последната кинопрожекция за деня. Няколко пъти те каним на вечеря, но ти все намираш повод да откажеш. Защо?
Кевин изпусна едно безмълвно стенание. На тази тема изобщо не му се приказваше.
— Не е нужно да отговаряш — усети състоянието му Бъртрам. — Нямам намерения да увеличавам притесненията ти. Ще се радваме, ако някой ден решиш да се отбиеш. Достатъчно е да звъннеш един телефон. Но какво ще кажеш за гимнастическата зала, за възстановителния център, за плувния басейн? Никога не се отбиваш на тези места. Достатъчно тежко е, че сме запратени тук, в най-голямата африканска пещ, за да стоим затворени в омагьосания кръг работа-дом…
— Убеден съм, че си прав — кимна Кевин. — Но…
— Разбира се, че съм прав! — прекъсна го Бъртрам. — Освен това и хората започват да говорят…
— Какво имаш предвид?
— Хората говорят, че се държиш настрана, защото се чувстваш от по-друга категория. Академично образование, куп научни звания от Харвард и МИТ. Никак не е трудно да мислят в тази посока, особено ако отчитаме и нормалния процент чисто човешка завист…
— Но за какво могат да ми завиждат? — стреснато го погледна Кевин.
— За много неща — отвърна Бъртрам. — Радваш се на специално покровителство от страна на Централата: нова кола на всеки две години, квартирата ти по нищо не отстъпва на жилището на Зигфрид Шпалек, който все пак е управител на целия проект. За някой хора това е много, особено за такива като Камерън Макайвърс, които са домъкнали и цялото си семейство… На всичкото отгоре имаш и онази НМР- апаратура, за която ние с болничния администратор се молим от първия ден на престоя си тук.
— Опитах се да ги разубедя — рече Кевин. — Казах им, че тази къща е прекалено голяма за мен.
— Хей, не е нужно да се оправдаваш пред мен — усмихна се Бъртрам. — Аз съм вътре в проекта и мога да те разбера. Но с другите не е така и завиждат… Дори Шпалек не е особено щастлив, макар че не се отказва от дивидентите, които твоят проект носи на нас, участниците в него…
Докато Кевин търсеше отговор на всичко това, Бъртрам бе погълнат от серия коридорни консултации — както обикновено ставаше при появата му на територията на ветеринарната болница. Кевин използва времето, за да обмисли чутото. Винаги се беше считал за невидим и не можеше да разбере с какво е предизвикал враждебността и завистта на хората.
— Съжалявам — приключи с последната консултация Бъртрам и бутна летящата врата в дъното. Кевин го последва. Прекосиха канцеларията на секретарката Марта и влязоха в кабинета. Бъртрам хвърли кореспонденцията си на бюрото, седна пред компютъра и задейства графичната програма за Изла Франческа.
— Това ще ти хареса — промърмори той. — Дай ми номера на съществото, което искаш да засечем…
— Моето — рече Кевин. — Номер едно.
— Готово — кимна докторът и подаде данните. Върху картата на острова замига червена лампичка. Намираше се северно от варовиковите скали и южно от поточето, което на шега наричаха Рио Дивизо. То пресичаше двайсетте квадратни километра на острова по дължина, от изток на запад. В средата се намираше езерото, наречено Лаго Хипо заради хипопотамите, които живееха в него. — Доста е пъргав, а? — подхвърли Бъртрам.
Кевин беше запленен. Не толкова от технологията, която също го интересуваше, разбира се. Червената лампичка мигаше точно там, където беше видял стълбът дим.
Бъртрам стана и издърпа едно чекмедже. То беше пълно с портативни електронни уреди, които наподобяваха електронни бележници с екранчета от течни кристали. От горната им част стърчаха къси антени.
— Това действа по подобен начин — промърмори той и подаде едно апаратче на Кевин. — Наричаме ги локатори. Работят на батерии и могат да се носят в джунглата. С тяхна помощ локализирането стана детска игра.
Кевин включи апаратчето и на екрана се появи графиката на острова с червената мигаща светлина. Бъртрам му показа как се променя мащабът и след няколко операции с клавиатурата вече разполагаха с квадрат двайсет на двайсет метра.
— След като получиш максималната близост, използваш ей това — рече Бъртрам и му подаде инструмент, който приличаше на електрическо фенерче с прикачена към него клавиатура. — Набираш същата информация и чакаш. Тази играчка изпълнява функцията на сонар. Колкото си по-близо до животното, толкова по-интензивен става звуковият сигнал. В момента на визуален контакт сигналът става постоянен. След това ти остава да използваш пистолета със стреличките.
— Как действа тази система за проследяване? — попита Кевин. Затънал дълбоко в био-молекулярните аспекти на проекта, той не обръщаше достатъчно внимание на логистиката. При стартирането на проекта преди пет години беше направил една обиколка на острова и това беше всичко. Не прояви никакъв интерес към подробностите на ежедневните операции.
— На базата на сателитна връзка — отвърна Бъртрам. — Не твърдя, че познавам всички детайли, но под кожата на всяко от опитните животни е вграден микрочип с дълготрайна никело-кадмиева батерия. Излъчваният от този микрочип сигнал е слаб, но мрежата го улавя без никакви затруднения, усилва го и го препредава с помощта на микровълни.
Кевин му подаде апаратурата обратно, но докторът махна с ръка:
— Задръж ги. Имам още много.
— Не ми трябват — поклати глава Кевин.
— Я се отпусни — ухили се Бъртрам и го шляпна по рамото. Ударът беше толкова силен, че Кевин се олюля. — Струва ми се, че си прекалено сериозен… — После се зае да сортира кореспонденцията, струпана на купчина върху бюрото.
Кевин сведе поглед към електронните апарати в ръката си. Какво да правя с тях? — запита се той. По всичко личеше, че струват един куп пари.
— Какво искаше да обсъдим? — попита най-сетне Бъртрам. — Нещо във връзка с твоя проект? Колегите ми все се оплакват, че нямам време да ги изслушам… Казвай какво ти мърда под шапката…
— Загрижен съм — промърмори Кевин.
— За какво? Нещата вървят отлично…
