— Пак видях дима.
— Какъв дим? Онзи тъпичък стълб, за който ми спомена преди седмица?
— Да — кимна Кевин. — На абсолютно същото място.
— Това е дреболия — махна с ръка Бъртрам. — Тук електрическите бури са често явление. Някоя светкавица е запалила гората, нищо повече…
— При тази влага? — вдигна вежди Кевин. — Светкавиците предизвикват пожари в саваните, но по време на сухия сезон. Изключено е да стане във влажната екваториална джунгла!
— Напротив — поклати глава Бъртрам. — Светкавицата може да предизвика пожар навсякъде. Помисли само за температурата, която развива… Забравяш, че гръмотевицата не е нищо повече от експлозия на нажежен въздух…
— Може и да си прав — колебливо отвърна Кевин. — Но как става така, че предизвиканият от светкавица пожар трае дълго и дори се разширява?
— Захапал си кокъла и отказваш да го пуснеш, а? — промърмори Бъртрам. — С кой още си споделил тази налудничава идея?
— Само с Реймънд Лайънс — отвърна Кевин, — Вчера ми се обади, във връзка със съвсем друг проблем…
— И какво каза той?
— Каза да не давам свобода на развинтеното си въображение — призна с въздишка Кевин.
— Добър съвет — кимна Бъртрам. — Присъединявам се към него.
— Не знам… Може би трябва да отидем и да проверим на място…
— Не! — отсече Бъртрам.
Устните му се превърнаха в тънка и плътна линия, очите му гневно проблеснаха. Това продължи само секунда, после чертите му отново се отпуснаха:
— Не искам да ходя на острова за нищо друго, освен за прибиране на някой от набелязаните екземпляри. Такъв е първоначалният ни план и аз не възнамерявам да го променям. Нещата вървят добре, няма смисъл да рискуваме. Животните трябва да бъдат оставени на спокойствие. Изключение можем да правим единствено за онзи пигмей Алфонс Кимба, който има задължението да доставя на острова известни количества допълнителна храна…
— Аз бих могъл да отскоча дотам — подхвърли Кевин. — Това няма да отнеме много време и ще сложи край на тревогите ми…
— Категорично не! — отсече Бъртрам. — За тази част от проекта отговарям аз! Забранявам всякакъв достъп до острова!
— Не виждам какво толкова ще стане — не се предаваше Кевин. — Нямам намерение да безпокоя животните…
— Не! — остана непреклонен Бъртрам. — Искаме животните да си останат диви, следователно контактите с тях трябва да бъдат сведени до минимум. Освен това не желая клюки. В тукашното затворено общество всяка подобна визита ще предизвика клюки… И накрая, такава визита може да се окаже доста опасна.
— Опасна ли? — вдигна вежди Кевин. — Ще се държа далеч от крокодилите и хипопотамите, а бонобите изобщо не са опасни…
— Един от помощниците ни пигмей загина при последния улов — отбеляза Бъртрам. — По очевидни причини предпочетохме да запазим инцидента в тайна…
— Как загина?
— От удар с камък в главата. Едно бонобо го улучи…
— Необичайно ли е това?
— Мисля, че не — сви рамене Бъртрам. — Когато са раздразнени или уплашени, шимпанзетата има навика да хвърлят съчки и други неща… Според мен става въпрос за рефлективна реакция. Камъкът е бил там и шимпанзето го е използвало…
— Но подобна агресивност не е типична за бонобо — отбеляза Кевин. — Особено за нашите опитни екземпляри… — Всички маймуни реагират, когато има заплаха за стадото.
— Но какво ги е накарало да изпитат чувство за заплаха?
— Инцидентът се случи по време на четвъртия улов — сви рамене Бъртрам. — Може би вече са знаели какво ги очаква… Но във всички случаи ние предпочитаме никой да не стъпва на острова. Обсъдих този въпрос с Шпалек и той изрази пълното си съгласие.
Докторът стана и го прегърна през рамото.
— Отпусни се, Кевин… Не позволявай прекалена свобода на въображението си. Бъди сигурен, че тя се дължи на самотата, с която се обграждаш. От време навреме трябва да излизаш от лабораторията и да се занимаваш с други неща… Тогава едва ли ще се безпокоиш от разни пушеци. Не забравяй, че проектът се развива отлично. Защо все пак не се отбиеш у дома на вечеря? Триш ще бъде много доволна…
— Ще си помисля — промърмори Кевин. Ръката на доктора около раменете му го караше да се чувства неудобно.
— Много добре — кимна Бъртрам, шляпна го по гърба и най-сетне махна ръката си. — Може да отидем и на кино. Тази седмица ще дават някакъв страхотен сериал. „ГенСис“ прави всичко възможно да ни доставя последните нашумяли продукции и е грехота да не се възползваме. Какво ще кажеш?
— Идеята не е лоша — промърмори Кевин.
— Хубаво — доволно кимна Бъртрам. — Ще кажа на Триш да ти се обади…
— Добре — слабо се усмихна Кевин.
Пет минути по-късно беше в колата си. В главата му цареше пълно объркване. Допускаше, че въображението му работи на прекалено високи обороти, но все пак не можеше да бъде сигурен без проверка на място. Допълнителни притеснения му донесе новината, че хората говорят зад гърба му.
Спря на изхода на паркинга и огледа пътя в двете посоки. Изчака един тежък камион и се приготви да потегли. В същия момент погледът му попадна на фигурата на някакъв мъж, изправен на прозореца на мароканското караулно помещение. Отражението на слънчевите лъчи в стъклото му пречеше да го види добре, но очевидно беше един от мустакатите командоси, който гледаше насам. Кевин неволно потръпна.
Пътуването по обратния път мина без инциденти, но надвисналите над асфалта тъмнозелени тропически растения го караха да изпитва неприятното чувство за клаустрофобия. Когато навлезе в чертите на града от устата му излетя въздишка на облекчение.
Паркира на обичайното си място, отвори вратата и изведнъж спря, обзет от колебание. Наближаваше пладне, можеше да отскочи до вкъщи за обед, или пък да поработи още час-два в лабораторията. В крайна сметка надделя лабораторията. М без това Есмералда не го очакваше преди един…
От колата до входа на болницата имаше само десетина метра, но и те бяха достатъчни, за да усети безмилостното прежурящото слънце. Приличаше на тежко наметало, под което беше трудно не само ходенето, но дори и дишането. Преди да поеме назначението си в Африка, Кевин никога не се беше излагал на истинска тропическа жега. Най-сетне се добра до болницата. Дръпна яката на ризата си, плувнала в пот, после с наслада напълни дробовете си с хладния въздух на климатичната инсталация.
Тръгна нагоре по стълбите, но един глас зад гърба му го спря:
— Доктор Маршал!
Кевин нервно се обърна. Не беше свикнал да го пресрещат по стълбите като доктор Едуардс.
— Срамота, доктор Маршал! — рече една жена, изправила се в основата на стълбището. Леко закачливата нотка в гласа й показваше, че не говори сериозно. Беше облечена в хирургически комбинезон, над който беше наметнала бяла престилка с навити до лактите ръкави.
— Моля? — погледна я с недоумение Кевин. Лицето й му беше смътно познато.
— Днес не се отбихте при пациента си — рече жената. — Това не беше се случвало досега…
— Вярно — призна Кевин и едновременно с това си спомни коя е тази жена: медицинската сестра Кандис Брикмън — член на хирургически екип, долетял заедно с пациента. Това беше четвъртото й посещение в Кого. При предишните три бяха разменяли по някоя дума, но нищо повече.
— С това наранихте душата на господин Уинчестър — размаха му пръст Кандис. Беше жизнерадостна жена с непринудено и на моменти прекалено свободно поведение, която наближаваше тридесетте.
