Кандис подсвирна и тръсна глава:
— Тези главоблъсканици изостриха глада ми — обяви тя. — Да вървим да си купим хамбургери преди да ми падне кръвната захар! Кевин се усмихна. Тази жена му харесваше, в нейна компания неусетно започваше да се отпуска.
Спуснаха се по стълбите. Кевин беше зашеметен от пороя въпроси, с които го заливаше младата жена. Повечето от тях бяха смешни и забавни. Все още не можеше да повярва, че ще обядва в компанията на толкова привлекателно създание. Имаше чувството, че през последните два часа се бяха случили далеч повече и по-важни събития, отколкото през целия му петгодишен престой в Кого. Беше толкова ангажиран от тези мисли, че изобщо не обърна внимание на гвинейските войници, които се шляеха по площада.
Не беше стъпвал в Центъра за забавления откакто му го показаха като част от опознавателната обиколка непосредствено след пристигането му. Отдавна беше забравил първото си впечатление — че превръщането на църква в център за забавления си е чиста проба богохулство… Олтарът го нямаше, но амвонът в лявата част на огромното помещение си стоеше на мястото. Използваха го гостуващи лектори, но по-често оттам обявяваха печелившите числа на бинго. На мястото на олтара беше разпънат широк прожекционен екран.
Барчето се намираше в приземието, до него се стигаше по каменната стълба, която някога бе водила към криптата. Кевин остана изненадан от оживлението, което цареше там. Наложи се да се наредят на опашка, за да поръчат, а след това и да си търсят свободни места. Около дългите полирани маси се събираха по няколко десетки души. Към тях бяха заковани дървени пейки.
— Ей там има място — извика Кандис, повишила глас, за да надвика глъчката. Подносът й се люшна към дъното на просторното помещение с нисък таван. Кевин кимна с глава и започна да си пробива път след нея. Очите му бегло опипваха лицата на хората около тях. Приказките на Бъртрам за отношението на хората явно са пълна глупост, рече си той, забелязал, че никой не му обръща внимание.
Най-сетне се добра до свободно място и свали подноса на масата. До този момент го беше държал вдигнат над главата си, за да не блъсне някого. Наложи се да прибегне до няколко акробатични движения, за да се промуши между масата и тясната дървена скамейка. Когато най-сетне свърши установи, че Кандис вече е успяла да се запознае с двойката, окупирала ъгъла. Кевин само им кимна с глава. Лицата им му бяха абсолютно непознати.
— Доста оживено място — отбеляза Кандис и посегна към кетчупа: — Често ли идвате тук?
Кевин не успя да отговори, тъй като чу името си и извърна глава.
— Не може да бъде! — смаяно промълви техноложката Мелани Бекет. — Кевин Маршал тук! Направо съм шокирана!
Мелъни беше горе-долу на годините на Кандис — само преди месец беше отпразнувала тридесетия си рожден ден. Но за разлика от русата Кандис, тя беше мургава, с тъмно кестенява коса и черни очи — съвсем средиземноморски тип.
Кевин понечи да й представи компаньонката си, но само, за да установи, че беше забравил името й…
— Аз съм Кандис Брикмън — светкавично реагира тя и непринудено подаде ръка. Мелани я пое, представи се и попита дали може да седне при тях.
— Разбира се — широко се усмихна Кандис.
Мелани се настани на отсрещната скамейка.
— Ваша ли е заслугата за появата на местния гений в храма на греха? — шеговито попита Мелани. Родом от Манхатън, тя беше обиграна и остроумна жена.
— Предполагам — сви рамене Кандис. — Това рядко ли му се случва?
— Изявлението на годината! — обяви Мелани. — Я кажете, каква е тайната ви? Аз самата съм го канила многократно, но винаги получавах отказ. За последен път го сторих преди няколко години…
— Никога не си ме канила конкретно — направи опит да се защити Кевин.
— Какво значи конкретно? — погледна го с извити вежди Мелани. — Може би да ти начертая карта? Питах те искаш ли да хапнеш един бургер, какво по-конкретно от това!
Кандис изпъна гръб и обяви:
— Значи аз съм извадила късмет!
Двете жени подхванаха оживен разговор, а Кевин дъвчеше хамбургера си и мълчеше.
— Значи и тримата работим по един и същ проект — каза Мелани след като разбра, че Кандис е член на екипа за интензивно следоперативно лечение, пристигнал от Питсбърг.
— Надценяваш ме — засмя се Кандис. — Аз съм последната дупка на кавала и не мога да се сравнявам с вас двамата. Вие сте онези, които превръщате мечтите в реалност и в тази връзка искам да ви задам един въпрос: как по дяволите го правите?
— Тя е царицата на бала — обади се за пръв път Кевин и кимна по посока на Мелани.
— Глупости! — възрази техноложката. — Аз само използвам методите, които си открил ти. Много хора биха могли да се занимават с моята работа, докато теб няма кой да те замести. Всичко се дължи на твоите открития.
— Не се карайте — вдигна ръка Кандис. — Просто ми кажете как го правите. Изгарям от любопитство, но всички си държат устите затворени. Кевин ми разясни научната страна на въпроса, но логистиката продължава да ми е пълна мъгла.
— Кевин взема проба от костния мозък на клиента — започна Мелани. — От него изолира клетка, готова за делене. В нея хромозомите са многобройни, в компактна маса. Ако не се лъжа, името й е схематична клетка…
— Стематичните клетки се откриват изключително рядко — отбеляза Кевин.
— По-добре ти й обясни — въздъхна Мелани. — Аз също се обърквам…
— Работя с транспоназа, която открих преди горе-долу седем години — рече Кевин. — Тя играе ролята на катализатор при транспозицията в късото разклонение на Хромозома 6…
— Какво е това „късо разклонение на Хромозома 6“?
— Всички хромозоми притежават една разделителна линия, наречена центромер — намеси се Мелани. — Тя ги разделя на две клетъчни структури. При Хромозома 6 тези структури са доста неравни — по-дълга и по-къса…
— Благодаря — кимна Кандис.
Успял да организира мислите си, Кевин продължи:
— И така, аз правя следното: прибавям своята тайна транспоназа към клетката на клиента, която е готова за делене. Но не позволявам на процеса да завърши, а го прекратявам с помощта на две къси разклонения, всяко от които продължава да бъде част от своята Хромозома. След това ги екстрактирам…
Кандис тихо подсвирна.
— Значи вземаш тези микроскопични частици от клетъчното ядро! Как го правиш, за Бога?
— Това е друга история — усмихна се Кевин. — Използвам една особена моноклонална система, която разпознава обратната страна на транспоназата…
— Това надхвърля възприятията ми — призна с въздишка Кандис.
— Забравяш как вади късото разклонение и просто го приемаш като свършен факт — обади се Мелани.
— Добре — кимна Кандис. — Но какво става с тези къси разклонения?
— Чакам я да направи магия — усмихна се Кевин и махна с ръка към Мелани.
— Няма магия. Аз съм само технически сътрудник и задачата ми е да имплантирам въпросните клетки инвитро у опитните бонобо. Същата техника е използвана за повишаване плодовитостта на държаните в клетка планински горили. На практика Кевин и аз трябва да координираме действията си, тъй като той иска да разполага с оплодена яйцеклетка, която все още не е започнала да се дели. Тук синхронът във времето трябва да е безупречен…
— Искам я готова за делене — добави Кевин. — По тази причина моята програма зависи от тази на Мелани. Не започвам преди да имам зелена светлина от нея. А когато получа продукта-резултат от деленето, аз просто повтарям процедурата върху клетката на клиента. След отстраняването на късите разклонения у бонобото, инжектирам късите разклонения на клиента в новия продукт. А благодарение на
