милиони базисни чифтове и стотици гени, които нямат нищо общо с основния хисто-съвместим комплекс. Би трябвало да изолирам този комплекс, а не да тръгвам по лесния път…
— В организмите на тези същества има малко повече човешки протеин, голяма работа… — проточи Мелани.
— В началото и аз мислех така — въздъхна Кевин. — Но в един момент ме обзеха съмнения и пуснах едно запитване в Интернет… Интересуваше ме дали някой знае какви други гени се съдържат в късото разклонение на Хромозома 6… Намери се такъв. Според него в тази структура се съдържа значително количество гени на развитието. И оттогава насам ме измъчва мисълта, че всъщност не зная какво съм създал…
— Знаеш, разбира се — тръсна глава Мелани. — Създал си трансгенетично бонобо!
— Това е така — кимна Кевин. По челото му избиха ситни капчици пот. — Но не зная дали не съм престъпил чертата и тази мисъл ме кара да изтръпвам от ужас!
Шеста глава
Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 13.00 часа
Бъртрам вкара тригодишния си джип „Чероки“ в паркинга зад кметството и натисна спирачките. Тази кола му създаваше проблеми и стоеше повече в сервиза, отколкото пред дома му. Може би по тази причина се ядоса на Кевин Маршал, който невинно се учуди, че му завиждат за новичката тойота, която получава на всеки две години. Самият той трябваше да чака още цяла година, за да получи нова кола.
Пое по стълбището, което водеше към верандата на първия етаж. Оттам влезе в централния офис, който, по волята на Зигфрид Шпалек, беше лишен от климатична инсталация.
На тавана лениво се въртяха перките на огромен вентилатор, въздухът в помещението беше топъл и влажен.
Беше се обадил предварително и секретарят на Зигфрид — чернокож мъж с женствени черти на име Аурелио, родом от остров Биоко, го очакваше на прага. Аурелио беше завършил педагогика във Франция, но до изграждането на Зоната от „ГенСис“ изобщо не беше успял да си намери работа.
Вътрешният офис беше по-просторен от външния и заемаше цялата ширина на сградата. Отпред високите прозорци с капаци гледаха към централния площад, а отзад — към паркинга. Отвъд площада се издигаше внушителният болничен комплекс, а от мястото си Бъртрам можеше да види дори лабораторията на Кевин.
— Сядай — каза Зигфрид без да вдига глава. В дрезгавия му глас се долавяше лек немски акцент и безпогрешен авторитет. — Ей, сега свършвам…
Очите на Бъртрам пробягаха по прекалено претрупания кабинет. Тук винаги се чувстваше неудобно. Главно по отношение на украсата, която не можеше да приеме като ветеринарен лекар и привърженик на идеята за опазване на природата. По стените и всяка хоризонтална плоскост бяха окачени препарирани глави на животни, много, от които принадлежаха на застрашени от изчезване видове — лъвове, тигри, леопарди и пуми. Най-богата обаче беше колекцията от антилопи. Бъртрам не беше подозирал, че сред тях има толкова много разновидности. Точно зад креслото на Шпалек висяха масивните глави на няколко носорога, а върху библиотечните шкафове бяха подредени змиите, сред които и една индийска кобра. На пода лежеше огромен крокодил с разтворени челюсти, в които се виждаха остри като трион зъби. Масичката пред бюрото на Шпалек беше направена от слонски крак, върху който беше прикрепен плот от махагоново дърво. В ъглите бяха опрени кръстосани слонски бивни.
Още по-смущаващи за Бъртрам бяха черепите. Три от тях лежаха върху бюрото на Шпалек. Бяха с отрязана горна част, а върху слепоочието на единия от тях ясно личеше дупка от куршум. Предназначението им беше строго определено: в единия се слагаха кламери и други дребни канцеларски пособия, вторият беше пепелник, а третият — свещник. Електрическото захранване в Зоната беше далеч по-надеждно от това в останалата част на страната, но понякога токът спираше и тук — обикновено по време на поредната гръмотевична буря.
Посетителите в този кабинет приемаха, че черепите принадлежат на маймуни. Бъртрам обаче беше сред малцината, които знаеха истината — тези черепи бяха човешки и принадлежаха на хора, екзекутирани от армията. И трите жертви бяха получили най-тежкото наказание заради намеса в дейността на „ГенСис“, а именно — бяха ги хванали да бракониерстват на територията на Зоната, обхващаща някъде около сто и петдесет квадратни километра девствени гори, които Зигрфрид Шпалек считаше за свой личен ловен резерват.
Преди години си беше позволил да попита Шпалек защо държи тези черепи на бюрото си. Управителят отвърна, че по този начин напомня на местните работници кой е господарят тук. „Те не разбират от друг вид предупреждения, а символите са им ясни“, беше казал Шпалек.
Бъртрам не се съмняваше, че е така. В страна, мачкана от ботуша на безмилостен диктатор, подобни символи не могат да не бъдат ясни. Още помнеше и реакцията на Кевин по отношение на черепите — те му напомняли за извратения нрав на Курц от „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад…
— Готово — промърмори Шпалек и бутна встрани купчината току-що подписани документи. В неговата уста тази думичка прозвуча странно, нещо като „гатаво“… — Какъв е проблемът, Бъртрам? Надявам се, че всичко около новите бонобо е наред…
— Така е — кимна Бъртрам. — Женските са в отлично състояние. — Очите му се спряха върху лицето на управителя, обезобразено от грозен белег, който започваше от лявото ухо, пресичаше скулата и свършваше под носа. Горната му устна беше постоянно изтеглена встрани и придаваше на лицето му заплашителен вид.
Практически Бъртрам не беше подчинен на Шпалек. В качеството си на главен ветеринарен лекар на най-големия в света резерват за примати, той отговаряше пряко пред вицепрецидента по оперативните въпроси на „ГенСис“ в централата на компанията в Кембридж, Масачузетс. Той от своя страна поддържаше пряка връзка с Тейлър Кабот. Но за изпълнението на ежедневните си задължения Бъртрам имаше нужда от приятелски контакти с управителя на Зоната, особено във връзка с проекта бонобо. Тези контакти обаче не бяха лесни, тъй като Зигфрид беше избухлив и раздразнителен тип, с когото се работеше трудно.
Кариерата си в Африка Шпалек беше започнал като трапер, който срещу съответното заплащане е бил в състояние да достави на клиентите си всичко, което поискат. За да запази тази своя репутация, той се преместил от Източна в Западна Африка, където ловните ограничения по традиция са по-малко и по-рядко се спазват. Постепенно изградил солидна организация с достатъчно на брой наемници. Нещата потръгнали, започнал да прави добри пари. Но после дошло нещастието. Подведен от следотърсачите си, той внезапно се оказал на метър от огромен слон-мъжкар, който обезобразил лицето му, а двамата клиенти с него намерили смъртта си.
Епизодът сложил край на кариерата му като трапер. Освен грозния белег, получил и пълна парализа на дясната ръка, от раменната става надолу.
След инцидента Зигфрид станал още по-злобен и отмъстителен. Но в „ГенСис“ имало достатъчно мъдри хора, които забелязали отличните му организационни качества, особено в тежките условия на тропическата джунгла, задълбочените му познания за поведението на животните и най-вече умението да налага волята си над африканците. По тази причина бил нает за ръководител на скъпата африканска авантюра на компанията.
— При операцията бонобо се появи нов проблем — каза Бъртрам.
— Той свързан ли е с предишните ти смехотворни опасения? — вдигна глава Зигфрид. — Имам предвид разделянето на маймуните на две стада…
— Всяка промяна в социалното поведение на животните е сериозна причина за тревога! — пламна Бъртрам.
— Така мислиш ти — промърмори Зигфрид. — Но след като огледах проблема от всичко страни, аз стигнах до заключението, че той няма решаващо значение. Какво ни пука дали маймуните са в едно, или в десет стада? Главното е да кротуват и да бъдат здрави!
— Не съм съгласен! — решително поклати глава Бъртрам. — Разделянето на отделни групи означава, че
