кариерата, така и маниерите на въпросния господин.
— И да, и не — призна Реймънд. — Настоя да ме запознае с някои детайли, които не желаех да слушам, след което заяви, че няма да плаща вноски в продължение на две години…
— Би могло да бъде и далеч по-зле — въздъхна Левиц. — Как ще се отрази това на моите проценти?
— Процентите остават непроменени — отвърна Реймънд. — Проблемът е там, че ще бъдат проценти от нищо…
— Значи помагам, за да бъда наказан! — възкликна Левиц. — Това не е честно!
Реймънд замълча. Не беше мислил за евентуалните загуби на Левиц, които всъщност изобщо не го интересуваха. Но за момента нямаше интерес да го разстройва.
— Имате право — кимна той. — Но това е въпрос, който тепърва ни предстои да обсъдим. В момента имам друга грижа: какъв е статутът на Синди Карлсън?
Синди Карлсън беше 16-годишната дъщеря на изключителния влиятелен уолстрийтски брокър Олбрайт Карлсън, който поддържаше тесни връзки с подземния свят. И двамата бяха клиенти на Даниел Левиц. В ранна възраст момичето беше прекарало тежка форма на гломерунефрит, довел впоследствие до тежка бъбречна недостатъчност. По тази причина Даниел не само беше рекордьор по привличане на клиенти, но държеше първенството и по брой на трансплантациите: първата беше на Карло Франкони, а втората, все още предстояща — на Синди Карлсън.
— Момичето е добре, поне що се отнася до физическото й състояние — отвърна Левиц. — Защо питате?
— След историята с Франкони изведнъж си дадох сметка колко уязвима е цялата схема — призна Реймънд. — Искам да бъда сигурен, че това няма да се повтори.
— Не се тревожете за двамата Карлсън, те няма да ни създават проблеми — успокоително рече Даниел. — Миналата седмица Олбрайт спомена, че ще заведе и жена си на Бахамите. Искал да й вземат проба от костния мозък, за да направи и нея клиентка…
— Това е добре — кимна Реймънд. — Новите клиенти винаги са добре дошли, но аз не се безпокоя за количествената страна на въпроса. Във финансово отношение сме много добре, изпреварваме и най-смелите прогнози. Тревогата ми е свързана с неочакваните събития, като случаят Франкони…
— Такъв е животът — въздъхна философски Даниел. — Опасност винаги има…
— Но колкото по-малка е тя, толкова по-добре се чувствам — отбеляза Реймънд. — Защо казахте, че Синди Карлсън е добре „поне“ във физическо отношение?
— Защото в психическо съвсем не е така — отвърна Даниел.
— Какво имате предвид? — попита Реймънд и усети как пулсът му се ускорява.
— Трудно е да си представи човек, че едно дете може да живее нормално с баща като Олбрайт Карлсън — отвърна Левиц. — Помислете върху това. Освен това момичето има и тежко хроническо заболяване. Не зная дали наднорменото й тегло е пряко свързано с това заболяване, но в пубертета винаги е болезнено да си дебел. Бедничката е много депресирана…
— Колко много?
— Достатъчно, за да направи два опита за самоубийство. Съвсем сериозни опити, а не просто театър, предназначен за привличане вниманието на възрастните. Още е сред нас само защото и в двата случая е открита много бързо. При първия използва хапчета, а при втория — въже… Ако е имала пистолет, положително би успяла.
От устата на Реймънд излетя болезнено стенание.
— Какво има? — изгледа го Даниел.
— Всички самоубийци подлежат на аутопсия — изпъшка Реймънд.
— Не бях се сетил за това — стресна се другият.
— Точно тази опасност имах предвид преди малко — поклати глава Реймънд.
— По дяволите! Каква липса на късмет!
— Съжалявам, че…
— Вината не е ваша. Важното е, че идентифицирахме опасността и знаем, че не можем да стоим и да чакаме катастрофата!
— Мисля, че нямаме кой знае какъв избор — поклати глава Даниел.
— Ами Винсънт Доминик? — попита Реймънд. — Той ни помогна веднъж, а болестта на собственото му дете го привързва здраво към нашата програма…
— Какво?! — втренчи се в него Левиц. — Нима предлагате да…
Реймънд не отговори.
— Аз съм дотук! — отсече докторът и стана на крака. — Съжалявам, но отвън чакат доста хора…
— Не можете ли да звъннете на Доминик и просто да го попитате? — попита с отчаяние в гласа Реймънд.
— Изключено! — отсече Даниел. — Може и да се грижа за здравето на някои хора с криминално досие, но това не означава, че ще се забъркам в тяхната дейност!
— Но за Франкони помогнахте! — погледна го с укор Реймънд.
— Франкони беше труп, положен в хладилника на Патологическия център — отвърна Даниел.
— Тогава ми дайте номера на господин Доминик — примирено въздъхна Реймънд. — Сам ще му позвъня. Трябва ми и адресът на Карлсън…
— Вземете ги от секретарката — хладно го изгледа доктор Левиц. — Кажете й, че сте личен приятел…
— Благодаря.
— И не забравяйте, че независимо от отношенията ви с Вини Доминик, аз държа да си получавам процентите!
Секретарката се съгласи да му даде исканите сведения едва след кратък телефонен разговор с шефа си. Взе една визитна картичка, надраска нещо на гърба й и безмълвно му я подаде.
Без да губи повече време, Реймънд се прибра в апартамента си на Шейсет и четвърта улица. Дарлийн стана да го посрещне и попита как е минала срещата с доктора.
— Не е твоя работа! — отряза я той, влезе в кабинета си и се настани зад бюрото. Вдигна слушалката и нервно набра номера. Въображението му чертаеше ужасни картини: Синди Карлсън рови в тоалетката на майка си и търси приспивателни, или пък отскача до железарския магазин да си купи някое по-здраво въже…
— Ало? — обади се мъжки, глас насреща.
— Бих желал да говоря с господин Винсънт Доминик — каза с авторитетен глас Реймънд. Никак не му се искаше да влиза в контакт с подобни хора, но просто нямаше друг избор. На карта бяха заложени не само седем години упорит труд, но и цялото му бъдеще.
— Кой се обажда?
— Доктор Реймънд Лайънс.
Мъжът насреща помълча няколко секунди, после промърмори:
— Почакайте…
За огромна изненада на Реймънд в слушалката прозвуча една от сонатите на Бетовен. Каква ирония на съдбата, Господи, рече си той. Минута по-късно музиката беше прекъсната от дрезгавия глас на Вини Доминик. Звучеше преднамерено небрежно, сякаш този човек дълго беше играл в треторазреден театър.
— Откъде взехте телефона ми, докторе? — приятелски попита той. Това придаде на тона му някаква скрита нотка на заплаха. Реймънд откри, че устата му внезапно е пресъхнала.
— От доктор Левиц — облиза устни той.
— Какво мога да направя за вас?
— Възникна нов проблем — изграчи Реймънд, прочисти гърлото си и добави: — Искам да го обсъдим…
Паузата насреща се проточи. Нервите на Реймънд се опънаха докрай. Гангстерът проговори миг преди да попита още ли е там:
— Свързах се с вас, защото се надявах да получа спокойствие… Изобщо не допусках, че ще ми
