Часът беше пет, скоро щеше да се мръкне. Изправи се на бордюра и започна да маха на преминаващите таксита. КАКВО НЕЩАСТИЕ, мрачно си рече той. Налагаше се да открие начин за издръжката на двойниците на Вини Доминик и сина му, при това за дълги години напред…
Едно такси спря, той скочи вътре и даде адреса си. Почувства се по-добре в момента, в който неаполитанският ресторант изчезна от погледа му. Реалните разходи по издръжката на двойниците са незначителни, рече си той. Животните се разхождат на изолираното си островче и нищо не им пречи. А сега, след като проблемът със Синди Карлсън бъде решен, ситуацията ще претърпи коренна промяна…
Влезе в апартамента си в значително по-добро настроение, но то изчезна в мига, в който Дарлийн сухо съобщи, че на два пъти са го търсили от Африка.
— За какво? — попита със свито сърце Реймънд, моментално усетил нещо особено в гласа на младата жена.
— Има добри и лоши новини — поясни Дарлийн. — Добрите дойдоха от хирургическия екип. Състоянието на Хоръс Уинчестър е толкова добро, че трябва да се приготвиш за прибиране на пациента и хирургическия екип…
— А лошите новини? — изгледа я продължително Реймънд.
— Обади се Зигфрид Шпалек. Говореше със заобикалки. Имал някакъв проблем с Кевин Маршал…
— Какъв проблем?
— Отказа да ми обясни — рече Дарлийн.
Реймънд си спомни последния си разговор с Кевин. Изрично го беше предупредил да не предприема необмислени действия. Дали не е сторил точно това? Проблемът на Шпалек положително има нещо общо с онзи глупав стълб дим, за който бяха разговаряли…
— Шпалек иска ли да го потърся тази вечер? — попита на глас той.
— Когато се обади, при тях е било единадесет вечерта. Каза, че ще се чуете утре сутринта…
Реймънд въздъхна. Това означаваше, че през цялата нощ няма да мигне от тревога. Няма ли край, Господи?
Единадесета глава
Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 23.30 ч.
Тежката метална врата в горния край на стълбите с грохот се отвори. От пролуката проникна бледа светлина. Две секунди по-късно светнаха голите крушки, окачени в редица по тавана на коридора. През решетките на килията Кевин получи възможност да види своите спътници. Кандис и Мелани бяха присвили очи под внезапната ярка светлина.
По гранитните стъпала се разнесоха тежки стъпки, миг по-късно се показа масивната фигура на Зигфрид Шпалек. На крачка зад него вървяха Камерън Макайвърс и Мустафа Абуд, началник на мароканския контингент.
— Най-сетне се появихте и вие, господин Шпалек! — остро рече Мелани. — Настоявам да бъда освободена оттук веднага, в противен случай ви чакат сериозни неприятности!
Кевин се намръщи. Не това беше начинът на разговор със Зигфрид Шпалек, особено пък за хора в тяхното положение. Бяха ги натикали в отделни килии в мазето на общинската сграда. Вонящи, тъмни и потискащо горещи дупки с миниатюрни прозорчета, които гледаха към вътрешната проветрителна шахта на сградата. Те бяха зарешетени, но без стъкла, и това осигуряваше свободен достъп в килиите на всякакви насекоми и паяци. Тримата затворници бяха принудени да стоят изправени в средата на своите килии, сковани от ужас при звука на невидими пълзящи гадинки, главно защото миг преди осветлението да бъде изключено, бяха зърнали няколко доста внушителни на вид тарантули. Възможността свободно да разговарят помежду си беше единственото им удобство.
Най-тежки бяха първите пет минути от вечерната им авантюра. Миг след прекратяването на автоматичната стрелба, Кевин и двете жени бяха заслепени от лъчите на силни прожектори. А когато очите им свикнаха с ярката светлина се оказа, че са обградени от отряд гвинейски войници, които бяха насочили калашниците си в главите им, а на лицата им грееха зловещи усмивки. Неколцина от тях бяха достатъчно дръзки, за да смушкат жените с автоматите си.
Опасявайки се от най-лошото, тримата не направиха никакъв опит за съпротива. Сковани от ужас, те очакваха автоматичната стрелба да се поднови при първото им по-рязко движение, този път с фатална точност.
Войниците с жестоки лица се оттеглиха едва след появата на неколцина марокански охранители. Кевин нито за миг не беше допускал, че едрите араби с мрачни физиономии ще се окажат техни спасители, но на практика стана точно така. Те натовариха тримата нарушители в собствения му джип и ги откараха в своето караулно помещение, разположено в непосредствена близост до Животинския център. Там ги натикаха в помещение без прозорци, а няколко часа по-късно ги прехвърлиха в стария градски затвор.
— Това отношение е недопустимо! — продължаваше да фучи Мелани.
— Напротив — поклати глава Шпалек. — Мустафа ме увери, че сте били третирани с пълно уважение.
— Какво уважение?! — извика Мелани. — Стреляха по нас с автомати, след което ни натикаха в тази отвратителна дупка!
— Никой не е стрелял по вас — възрази Шпалек. — Отправени са били няколко предупредителни изстрела във въздуха и това е всичко. А вие сте нарушили една от най-стриктните забрани, които действат в Зоната. Всички знаят, че достъпът до Изла Франческа е строго забранен!
Комендантът направи знак на Камерън, който извади огромен ключ и отвори килията на Кандис. Тя побърза да се измъкне навън и започна да изтръсква дрехите си. Беше все още облечена в болничния си халат.
— Моля за вашето извинение — каза галантно Зигфрид. — Предполагам, че сте била подведена от нашите научни работници с постоянно местожителство тук. Сигурен съм, че дори не сте чувала за ограничителните правила, които действат в Зоната…
Камерън отвори килията на Мелани, а след това и тази на Кевин.
— В момента, в който научих за задържането ви, направих опит да се свържа с доктор Реймънд Лайънс — обърна се към тях Зигфрид. — Исках да се посъветвам с него относно създадената ситуация. За съжаление него го нямаше и затова бях принуден да взема решението си сам. Освобождавам ви на ваша лична отговорност, с надеждата, че вече осъзнавате колко сериозно е било нарушението ви. Според законите на Екваториална Гвинея то може да бъде тълкувано като тежко криминално престъпление.
— О, я стига глупости! — гневно процеди Мелани.
Кевин неволно потръпна. Беше сигурен, че ако тази жена не си държи езика зад зъбите, Зигфрид ще се ядоса и ще ги върне обратно в килиите. Добродушието едва ли фигурираше сред основните черти на характера му.
Мустафа пристъпи крачка напред и му подаде някакви ключове.
— Колата ви е отвън, на паркинга — каза той със силен френски акцент. Кевин ги пое. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете зазвънтяха. — Сигурен съм, че утре по някое време ще успея да се свържа с доктор Лайънс — добави Шпалек. — След което ще разговарям с вас… А сега сте свободни.
Мелани понечи да каже нещо, но за своя огромна изненада Кевин я сграбчи за ръката и я повлече към гранитните стъпала.
— За днес грубиянщините ми стигат! — изфуча младата жена и направи опит да се отскубне.
— Ще говорим в колата! — процеди през стиснати зъби Кевин и продължи да я побутва към изхода.
— Каква нощ, Господи! — оплака се Мелани, успя да освободи ръката си и тръгна нагоре.
Кевин пропусна Кандис пред себе си. Горе се озоваха в някаква канцелария, в която се бяха разположили четирима гвинейци във военни униформи. Лицата им бяха почтителни, вероятно поради присъствието на коменданта на Зоната, началника на сигурността и командира на мароканския отряд. Бяха застани мирно, с преметнати през рамо автомати. При вида на Кевин и двете жени в очите им се появи видимо объркване. Мелани се спря и им показа среден пръст, но Кевин побърза да я изтика навън.
