сградата никога не бяха се появявали двама патолози едновременно. — Природно бедствие ли е настъпило?
— Къде са санитарите? — попита Джак.
— Когато за последен път надникнах в бокса, бяха там — сви рамене младежът. — Не, сериозно, какво става?
— Идентификационна криза — промърмори Джак и поведе групата към залата за аутопсии.
Открехна вратата и надникна. Санитарите наистина бяха там и старателно забърсваха пода с меки парцали, окачени на дълги пластмасови дръжки.
— Предполагам, че разполагате с ключ от кабинета на шефа — изправи се пред тях Джак.
— Естествено — промърмори Дарил Фостър, натрупал почти тридесет години стаж в сградата на Съдебна медицина. Колегата му Джим О’Донъл беше сравнително нов.
— Трябва да влезем там. Ще дойдеш ли да ни отвориш?
— Шефът не обича да му се влиза в кабинета — колебливо отвърна Дарил.
— Аз отговарям — изпъчи се Джак. — Става въпрос за спешен случай. А с нас е и лейтенант-детектив Лу Солдано от Централното полицейско управление, който ще внимава да не задигнем нещо…
— Не знам — продължаваше да се колебае човекът. Беше очевидно притеснен и с нищо не показа, че оценява чувството за хумор на Джак.
— Тогава ми дай ключа — протегна ръка Джак. — По този начин няма да се намесваш. С очевидно нежелание Дарил откачи два ключа от голямата си верижка и му ги подаде.
— Единият е за външния офис, а другият — за кабинета на доктор Бингъм…
— След пет минути ти ги връщам — увери го Джак. Дарил не отговори.
— Според мен бедният човек доста се смути — отбеляза Лу, докато се возеха в асансьора към горния етаж.
— Когато Джак е в действие, всички реагират така — отбеляза Лори.
— Бюрокрацията ме вбесява — промърмори навъсено Джак. — Не мога да разбера какво ще търсят рентгеновите снимки в кабинета на шефа!
В бърза последователност отключи двете врати и щракна осветлението на кабинета на Бингъм.
Помещението беше просторно. Масивното писалище беше разположено между високите френски прозорци вляво и огромна библиотека вдясно. На дългата заседателна маса бяха пръснати учебни пособия, включително подвижна черна дъска и портативен екран за рентгенови снимки.
— Къде ще ги търсим? — озърна се Лори.
— Надявах се да ги открием окачени на екрана, но не ги виждам там — промърмори Джак. — Ти се поогледай наоколо, а аз ще се заловя с бюрото.
— Добре — кимна Лори.
— Ами аз какво да правя? — попита Лу.
— Ще внимаваш да не задигнем нещо — отсече Джак. Проверката на чекмеджетата му отне броени секунди. Рентгеновите снимки в моргата се правеха на цяло тяло и по тази причина бяха доста обемисти. Съхраняваха ги в големи папки от гъвкава жълта хартия, които се виждат отдалеч.
— Това тук ми изглежда обещаващо — подвикна Лори, измъкнала купчина рентгенови снимки от едно чекмедже на заседателната маса. Тръшна ги върху нея и започна да ги прелиства. Скоро откри името на Франкони, изписано в ъгъла на един от жълтите пликове.
Върнаха се в приземието. Джак извади рентгеновите снимки на удавника и влезе в моргата с двете папки под мишница. Подаде ключовете на Дарил и му благодари. Санитарят само кимна с глава.
— Моля за внимание — тържествено обяви той и пристъпи към осветения екран. — Върховният миг наближава!
Първо нагласи снимките на Франкони, а след това и на удавника. Сравнението му отне само секунда.
— С прискърбие трябва да призная, че дължа на Лори пет долара — обяви той.
Младата жена нададе тържествуващ вик и протегна ръка. Джак неохотно разтвори портфейла си и й подаде банкнотата.
— А бе как разбрахте толкова бързо? — промърмори Лу и се приведе над осветения екран.
Джак му показа продълговатите сенки на куршумите, почти скрити под множеството сачми в тялото на удавника. После обясни защо нямат съмнение, че става въпрос за същите куршуми, открити при рентгеновите снимки на Франкони, а накрая му посочи и абсолютно еднаквото счупване на ключицата при двата трупа.
— Страхотно! — потърка ръце Лу. Ентусиазмът му беше не по-малък от този на Лори. — Най-сетне имаме положителна идентификация на трупа, дано това ни помогне да преодолеем застоя в разследването!
— А аз най-сетне ще разбера какво по дяволите му е на тоя черен дроб! — кимна с непоколебима решителност Джак.
— Аз пък мисля да предприема една обиколка из магазините — рече Лори и целуна банкнотата в ръката си. — Но не преди да уточня една малка подробност: как и защо този мил труп е напуснал уважаемото ни заведение с ръце и глава, а после се завръща без тях!
Реймънд не можа да мигне, въпреки двете хапчета приспивателно, които глътна преди да си легне. Отметна завивките и стана, като внимаваше да не събуди Дарлийн. Опасността беше минимална, тъй като младата жена имаше изключително здрав сън и само срутването на тавана би я накарало да се размърда.
Зашляпа с боси крака към кухнята и протегна ръка към електрическия ключ. Не беше гладен, но реши да успокои свития си на топка стомах с малко топло мляко. Получи киселини в момента, в който зърна сгърчения труп на момичето в багажника на форда. Опита какво ли не — „Маалокс“, „Пепсид“ и „Пепто- бисмол“, но нищо не помогна.
Това помещение му беше абсолютно непознато и по тази причина доста се забави, докато открие в какво да стопли млякото. Най-сетне се справи, напълни една висока порцеланова чаша и я отнесе в кабинета си.
Погледна часовника едва след като отпи няколко глътки. Беше три и четвърт сутринта. Главата му беше замаяна от приспивателните, но въпреки това той успя да изчисли, че в Зоната е малко след девет вечерта — едно съвсем подходящо време да се обади на Зигфрид Шпалек.
Връзката беше осъществена светкавично. В този час на денонощието телефонният трафик със Северна Америка беше наистина минимален. Насреща вдигна Аурелио и веднага прехвърли линията на своя началник.
— Ранобуден си — рече Зигфрид. — Планирах да те потърся след четири-пет часа.
— Не мога да спя — промърмори Реймънд. — Какво става при вас? Какъв е проблемът с Кевин Маршал?
— Надявам се, че проблем вече няма — отвърна Зигфрид и накратко му описа развоя на събитията. Не пропусна да отдаде заслуженото на Бъртрам Едуардс, чието предупреждение изиграло съществена роля за проследяването на Кевин. Заключението му беше, че Кевин и двете му приятелки са изплашени до смърт и няма дори да си помислят за повторно посещение на острова.
— Какви приятелки? — вдигна вежди Реймънд. — Кевин винаги е бил пълен самотник!
— Заловихме го в компанията на репродуктивната техноложка и една от операционните сестри — поясни Зигфрид. — Честно казано, и аз се изненадах от този факт, защото бях убеден, че тоя човек е… Как му викате, вие американците, на индивида без способности за социални контакти?
— Nerd — отвърна Реймънд. — Точно така.
— Да разбирам ли, че е решил да посети острова, след като е видял дим над северната му част?
— Така поне твърди Бъртрам Едуардс — отвърна комендантът. — Негова е и идеята да обясним на Кевин, че на острова действа наша бригада, която строи мост над потока, разделящ го на две…
— Но такава бригада няма, нали?
— Няма, разбира се. За последен път изпратихме работници, когато трябваше да се направи основа за телескопичния мост. Естествено, и когато хората на Бъртрам пренасяха клетките за улова…
— Не знам за никакви клетки! — недоволно промърмори Реймънд.
