той. — А след това компресирах данните и ги пуснах на висока скорост. Виж какво се получи… — Мишката щракна, програмата влезе в действие. Само за няколко секунди малките червени точици се подредиха в строго определена геометрична форма.
— Приличат на следи, оставени от многобройни пилета — отбеляза Мелани.
— С изключение на тези двете — рече Кевин и посочи точиците с големината на главички от карфица.
— Не са се придвижили кой знае колко — кимна Мелани.
— Точно така — рече Кевин. — Същество номер 60 и същество номер 67. — После бръкна в чекмеджето си и измъкна релефната карта, която беше взел от кабинета на Бъртрам. — Локализирах същество номер 60 на малка полянка, южно от Лаго Хипо… Според картата там няма растителност.
— Имаш ли някакво обяснение?
— Почакай малко… Следващото ми действие беше да очертая един квадрат трийсет на трийсет метра — точно там, където локализирах същество номер 60… Нека ти покажа какво се получи…
Няколко натискания на клавиши и програмата отново се активира. Червената лампичка на същество номер 60 остана неподвижна, с размерите на карфица.
— Изобщо не е помръднало — отбеляза Мелани.
— Страхувам се, че е така — кимна Кевин.
— Да не е заспало?
— Толкова късно сутринта? — вдигна вежди Кевин. — Да не говорим, че при този мащаб апаратурата би регистрирала дори повдигането и отпускането на гърдите му…
— Добре де, но какво прави след като не спи?
— Не знам — сви рамене Кевин. — Може би е открило начин да свали компютърния си чип…
— И през ум не ми мина подобна възможност! — ахна Мелани. — Но това е ужасно!
— Другата възможност е бонобото да е мъртво — въздъхна Кевин.
— Едва ли — поклати глава Мелани. — Говорим за млади животни в отлично физическо състояние. Освен това живеят в среда без естествени врагове, а храната им е в изобилие.
— Не знам — въздъхна Кевин. — фактът е твърде обезпокоителен. Ще трябва да го проверим на място.
— Питам се дали Бъртрам е запознат с този факт — вдигна глава Мелани. — Той без съмнение е доста обезпокоителен за програмата като цяло…
— Предполагам, че трябва да го уведомя…
— Не преди да се върнем от нашата малка експедиция — възрази Мелани.
— Това е ясно — кимна Кевин. — Откри ли нещо друго чрез тази програма в реално време?
— И още как! — кимна Кевин. — Вече съм напълно сигурен, че използват пещерите… Виж!
Смени координатите на релефната карта и на екрана се появи графиката на скалист хълм. После поиска от компютъра да проследи собствения му двойник — бонобо номер 1.
Мелани гледаше как червената точка описа пълен кръг около хълма, след което изчезна. Тези действия се повториха, а после и потретиха.
— Принудена съм да се съглася — кимна младата жена. — Действително изглежда така, сякаш двойникът ти изчезва и се показва от скалите…
— Според мен трябва да направим всичко възможно, за да видим двойниците си директно — въздъхна Кевин. — Те са най-възрастните в групата и ако някое животно се държи като хуманоид, то без съмнение ще е някое от тях…
— Побиват ме тръпки само при мисълта, че ще го видя! — направи гримаса Мелани. — Но на острова няма да разполагаме с достатъчно време, за да си търсим двойниците… Това все пак са цели двадесет квадратни километра!
— Няма проблем, аз разполагам с уреда, който използват за улов — отвърна Кевин, след това стана и донесе локатора, който му беше дал Бъртрам.
Мелани остана смаяна от действието на портативното апаратче.
— Но къде още се бави това момиче? — сепна се тя и погледна часовника си. — Исках да направим посещението си във времето на обедната почивка!
— Зигфрид да ти се е обаждал тази сутрин? — попита Кевин.
— Не, обади ми се Бъртрам — отвърна Мелани. — Беше бесен! Каза, че е разочарован от мен, представяш ли си? Може би очакваше да се разплача!
— Даде ли ти някакво обяснение за пушека?
— О, да — кимна младата жена. — Надълго и нашироко ми обясни как Зигфрид изпратил на острова някаква бригада да строи мост и да изгори натрупалите се отпадъци. Сторил го без негово знание…
— Ясно — кимна Кевин. — На мен пък ми позвъни Зигфрид, малко след девет… Предложи ми същата история, а после каза, че и доктор Лайънс бил разочарован от нас. Току-що разговаряли по телефона…
— Ще се разплача! — направи гримаса Мелани.
— Според мен това за бригадата си е чиста измислица — отбеляза Кевин.
— Естествено. Бъртрам час по час се хвали, че знае всичко за острова, а после изведнъж се оказва, че е пропуснал цяла бригада… Мисли ни за вчерашни. Кевин се изправи, пристъпи към прозореца и отправи поглед към Изла Франческа, който едва се очертаваше на хоризонта.
— Сега пък какво има? — попита Мелани.
— Зигфрид — отвърна той. — Спомних си заплахата му да приложи гвинейските закони срещу нас. Не мислиш ли, че говореше сериозно?
— Не, по дяволите! — тръсна глава Мелани.
— Откъде си толкова сигурна? Лично мен този човек ме плаши…
— Ако бях гражданка на тази страна, щеше да плаши и мен — кимна Мелани. — Но ние сме американци и докато се намираме на територията на Зоната, за нас важат добрите стари американски закони. Уволнението е най-тежкото наказание, което ни заплашва. А лично аз, както вече споменах снощи, не съм сигурна, че няма да го приема като избавление. Напоследък идеята да се прибера в Манхатън ми се струва все по-приемлива…
— Защо и аз не мога да мисля като теб — въздъхна Кевин.
— Днешните ти игри с компютъра потвърдиха ли, че бонобите продължават да живеят на две отделни групи? — смени темата Мелани.
— Да — кимна Кевин. — По-голямата се върти около пещерите. Тя включва предимно възрастни животни, включително нашите двойници. Втората група обитава горите северно от Рио Дивизо, състои се от по-млади животни. Но сред тях е третото по възраст бонобо — двойникът на Реймънд Лайънс.
— Любопитно — вдигна глава Мелани.
— Здравейте — втурна се в лабораторията Кандис. — Нали не съм закъсняла? Дори не подсуших косата си… — Вместо обичайната опашка, влажната й коса се спускаше право надолу.
— Справи се много добре — увери я Мелани. — Включително и през нощта, защото си проявила достатъчно здрав разум да поспиш. Докато аз самата се чувствам напълно разнебитена.
— Обади ли ти се Зигфрид Шпалек? — погледна я с любопитство Кевин.
— О, да — кимна Кандис. — Събуди ме някъде към девет и половина. Дано да е имало смисъл…
— Какво ти каза?
— Държа се много любезно. Дори се извини за снощния инцидент. Предложи ми обяснение за дима, който се извива над острова. Каза, че някакви работници подпалили сухите храсти.
— И ние получихме подобни послания — подхвърли Кевин.
— И какво мислите за тях? — попита Кандис.
— Не ги приемаме, просто, защото са твърде елементарни — отсече Мелани.
— Така и си помислих — кимна Кандис.
Мелани вдигна книжната торба.
— Хайде, да тръгваме.
— Носиш ли ключа? — попита Кевин и взе портативния локатор.
— Разбира се.
— Я чакайте малко! — спря се на крачка от стълбището Кевин. — Вчера със сигурност са ни проследили.
