— От известно време насам Бъртрам настоява да прекратим програмата на изолация — поясни Шпалек. — Твърди, че бонобите трябва да бъдат прибрани в Животинския център и държани под контрол…
— Бонобите ще останат на острова! — рязко рече Реймънд. — Това е най-важното условие в споразумението ми с „ГенСис“. Приберем ли животните, те положително ще прекратят програмата. Ужасно се страхуват от лоша реклама…
— Знам и му го казах — въздъхна Зигфрид. — Уж ме разбра, но помоли да оставим клетките там, просто за всеки случай. Не виждам нищо лошо в това. Не е зле да сме подготвени за всякакви изненади.
Реймънд нервно прокара пръсти през косата си. Не искаше дори да чува думата „изненади“.
— Възнамерявах да поискам съвета ти по въпроса с Кевин и двете жени, но мисля, че това вече не е наложително — добави Зигфрид. — След обяснението за дима и особено след като ги подложихме на доста здраво разтърсване, ситуацията е под контрол…
— Не успяха да се прехвърлят на самия остров, нали?
— Не. Стигнаха до моста при протока.
— Не желая никой да се мотае там! — предупредително изръмжа Реймънд.
— Ясно — отвърна Зигфрид. — Според мен Кевин няма да повтори опита си, но за всеки случай ще изпратя при протока един контингент мароканци, които ще останат известно време там. Какво ще кажеш?
— Добра идея — кимна Реймънд. — Я ми кажи какво мислиш за този дим?
— Аз ли? — учуди се Зигфрид. — Пет пари не давам с какво се занимават шибаните животни! Важното е да са здрави и да си стоят на мястото. Какво те тревожи?
— Нищо.
— Да им пратим няколко футболни топки, а? — засмя се Зигфрид. — Може пък да се забавляват още по-добре…
— Не виждам никакви причини за смях! — изръмжа Реймънд. Той не хранеше приятелски чувства към коменданта, макар да оценяваше неговата дисциплинираност и стил на управление. Ясно си го представи зад широкото писалище, отрупано с онези черепи, от които тръпки го побиваха…
— Кога ще прибереш пациента? — попита Зигфрид. — Чувам, че се възстановява по фантастичен начин и скоро ще е готов за път…
— И аз така чух — кимна Реймънд. — Вече съм уведомил Кембридж, самолетът на „ГенСис“ ще бъде готов в най-скоро време. Може би след ден-два…
— Обади ми се преди да тръгнеш — рече Зигфрид. — Ще изпратя специална кола да те вземе от Бата.
Реймънд затвори, от устата му излетя въздишка на облекчение. Беше доволен от идеята да позвъни в Африка, просто, защото една от причините за безпокойството му беше поведението на Кевин. Слава Богу, че кризата е овладяна. Сега му оставаше да се отърве от мисълта за онази снимка над трупа на Синди Карлсън и всичко ще бъде наред…
Тринадесета глава
6 март, 1997 г. 12.00 ч. Кого, Екваториална Гвинея
Концентрирал цялото си внимание върху екрана на компютъра, Кевин нямаше никаква представа за хода на времето. Отдели се от него едва когато на вратата се почука и той стана да отвори. В лабораторията влетя Мелани, в ръката й се поклащаше голяма хартиена торбичка.
— Къде са ти лаборантите? — попита тя.
— Дадох им почивен ден. Днес няма начин да изпълнявам обичайните задачи, затова им казах да идат на плажа. Дъждовният сезон беше прекалено дълъг, а скоро-ще започне пак…
— Къде е Кандис? — попита Мелани и остави торбичката на близката лабораторна маса.
— Не знам — сви рамене Кевин. — Не съм я виждал от сутринта, когато я свалихме пред болницата.
Изминалата нощ беше тежка. След като прекараха близо час в хладилника на патологията, Мелани успя да убеди спътниците си да се прехвърлят в дежурната стая на Животинския център. Останаха там до идването на сутрешната смяна, почти без да мигнат. После се смесиха с тълпата и успяха да се приберат в Кого без никакви инциденти.
— Можем ли да се свържем с нея? — попита Мелани.
— Сигурно — сви рамене Кевин. — Достатъчно е да позвъним в болницата и да помолим да я извикат по пейджъра. Но може и да не е там, тъй като състоянието на Хоръс Уинчестър е прекалено добро, за да изисква постоянното й присъствие. В такъв случай би трябвало да е в Ханчето… — Така наричаха квартирите на временния медицински персонал, които също бяха в границите на болничния комплекс.
— Правилно — кимна Мелани, вдигна телефона и поиска да я свържат със стаята на Кандис. Русокосата сестра вдигна едва на третото позвъняване. Вероятно беше заспала.
— Ние с Кевин отиваме на острова — обяви без прелюдии Мелани. — Искаш ли да дойдеш, или предпочиташ да останеш тук?
— Какви ги дрънкаш? — нервно се обади Кевин.
Мелани му направи знак да мълчи.
— Кога? — попита Кандис.
— Веднага след като се появиш тук. Ние сме в лабораторията на Кевин.
— Най-малко след половин час, защото искам да взема един душ — обяви Кандис.
— Чакаме те — приключи разговора Мелани.
— А бе ти луда ли си? — нахвърли се върху нея Кевин. — Трябва да изчакаме малко, не бива веднага да хукваме към проклетия остров!
— Това момиче не мисли така! — заби пръст в гърдите си Мелани. — Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Ако Бъртрам разбере, че му липсва един ключ, положително ще смени ключалката и тогава сме заникъде! Освен това те са убедени, че ние сме парализирани от ужас. Незабавната ни реакция ще ги хване неподготвени.
— Мисля, че не съм готов за подобно нещо — поклати глава Кевин.
— Така ли? — проточи Мелани. — А кой беше безкрайно разтревожен от собственото си творение? Тук е мястото да добавя, че вече съм наистина разтревожена. Тази сутрин получих нови косвени доказателства, потвърждаващи твоите опасения.
— Какви доказателства?
— Отбих се в клетките за бонобо — отвърна младата жена. — Разбира се предпазливо, без да привличам вниманието… Цял час се лутах, но все пак открих една майка с новородено…
— И? — Кевин изобщо не беше сигурен, че иска да чуе това, което щеше да последва.
— През цялото време малкото бонобо ходеше на задните си крака — точно като теб и мен! — гневно проблеснаха тъмните очи на Мелани. — Поведение, което в научните среди наричат поведение на ДВУКРАКО същество!
Кевин кимна и отмести очи от лицето й. Гневната нотка в гласа й допълнително го изнервяше, просто защото усилваше собствените му страхове.
— Длъжни сме да определим статуса на тези същества! — отсече Мелани. — А единственият начин да го направим, е като отидем при тях, на място!
Кевин кимна.
— Приготвих сандвичи — махна към книжната торбичка Мелани. — По тази причина считай, че отиваме на пикник…
— Аз също открих нещо обезпокояващо тази сутрин — промърмори Кевин. — Ела да ти покажа… — Придърпа един стол към компютърния терминал, направи знак на Мелани да седне и се настани пред клавиатурата. На екрана се появиха графичните очертания на Изла Франческа.
— Програмирах компютъра така, че да следи позициите на всичките 73 бонобо в реално време — поясни
