След тези думи Уорън пое автомата от ръцете на Плюнката и му заповяда да обискира неканените гости. Младежът побърза да се подчини. Изпод мишницата на Анджело измъкна тежък автоматичен валтер, а Франко се оказа чист, вероятно, защото пистолетът на масата беше негов.
Джак най-сетне се отърси от изненадата и шумно изпусна въздуха от гърдите си.
— Не знам как го правиш, приятелче — усмихна се на Уорън той. — Но появата ти в подобен момент не може да не предизвика най-дълбокото ми уважение!
— Засякохме тези задници още надвечер — обясни Уорън. — Мотаеха се наоколо и вероятно се мислеха за невидими с тези скъпи дрешки плюс един блестящ черен кадилак… Никога няма да се начудя на тъпотата на белите боклуци!
Джак потърка ръце, безкрайно доволен от промяната на ситуацията. Извърна се към неканените гости и ги попита за имената им, но получи хладни и изпълнени с неприязън погледи.
— Този е Анджело Фачоло — рече Лори и посочи с пръст врага си.
— Портфейлите, Плюнка! — кратко нареди Уорън.
Плюнката пъргаво изпълни заповедта, разтвори портфейлите и прочете на глас имената на собствениците им. После в ръката му проблесна фалшивата полицейска значка от Озоун Парк.
— Охо! — промърмори той. — Я виж това!
— Хич не се притеснявай — махна с ръка Уорън. — Те не са ченгета!
— Лори, защо не звъннеш на Лу? — попита Джак. — Сигурен съм, че ще прояви желание да си поговори с тези господа. Кажи му да докара и една арестантска кола, тъй като положително ще им предложи да прекарат нощта на държавни разноски…
Лори кимна и изчезна по посока на кухнята. Джак направи крачка напред и се надвеси над Анджело.
— Стани! — кратко му заповяда той.
Онзи се подчини и впи нахален поглед в лицето му. За всеобща изненада (най-вече на самия Анджело) Джак вдигна ръка и с всичка сила стовари юмрук в лицето му. Разнесе се остър хрущящ звук, тялото на Анджело се превъртя през дивана и с грохот се строполи на пода.
Лицето на Джак се разкриви от болка, от устата му излетя сподавена ругатня.
— Исусе, колко боли! — стисна дланта си той. — Никога не съм удрял човек с толкова злоба!
— Хей, бъди по-въздържан! — вдигна ръка Уорън. — Не ми е в стила да бия подобни кучешки лайна!
— Вече свърших — увери го с разкривено лице Джак. — Кучешкото лайно, което в момента е зад дивана, е пребило Лори след като са проникнали в жилището й по-рано тази вечер… Предполагам, че си видял лицето й…
Анджело се надигна до седнало положение. Носът му беше видимо изкривен надясно. Джак го покани да заеме мястото си на дивана. Бандитът се подчини, подложил шепа под капещата от носа му кръв.
— Полицията е на път — рече Джак. — Но преди да бъдат тук искам да получа отговор на въпроса си: какво в нашата работа ви принуждава да ни отправяте своите предупреждения? Защо сте толкова разтревожени от тази глупост около Франкони?
Анджело и Франко го гледаха така, сякаш не беше тук. Но Джак не се отказа и ги попита какво знаят за черния дроб на покойния гангстер. Отговорът беше ледено мълчание. На прага се появи Лори.
— Хванах го — обяви тя. — Много е развълнуван от хода на събитията и вече е на път. Особен интерес у него предизвика името на Видо Делбарио…
Час по-късно Джак се беше настанил в едно удобно кресло, а срещу него в хола на Естебан Ндеме седяха Лори и Уорън.
— С удоволствие ще пия още една бира — кимна той на поканата на домакина. Еуфорията му от първото питие се смесваше с чувството на триумф. Вечерта беше започнала зле, но имаше всички шансове да завърши отлично.
Придружен от няколко патрулни полицаи, Лу се беше появил в апартамента му само двадесетина минути след обаждането на Лори. Беше въоръжен с всички възможни обвинения, които можеше да използва за по-продължителното задържане на бандитите: незаконно проникване чрез взлом в чуждо жилище, незаконно притежание на огнестрелно оръжие, насилствено нападение и измъчване на невинни граждани, притежание на фалшива полицейска значка. Надяваше се, че тежестта на тези обвинения ще развърже устата на Франко и Анджело и те ще му разкажат доста неща за организираната престъпност като цяло, и за дейността на фамилията Лучия в частност…
Сериозно обезпокоен за безопасността на приятелите си, той горещо приветства идеята на Джак да изчезнат от града за известно време. Междувременно се разпореди за 24-часова полицейска охрана, а Джак и Лори го улесниха като обещаха да бъдат непрекъснато заедно.
После Джак помоли Уорън да го запознае с Естебан Ндеме. Човекът се оказа изключително възпитан и приятен — точно според описанието на Уорън. Годините му бяха 42 — точно колкото тези на Джак, но телосложението — коренно различно. Естебан беше слаб мъж с деликатни кости и приятно лице, а шоколадовата му кожа беше доста по-тъмна от тази на Уорън.
В момента, в който разбра за намеренията на Джак и Лори да посетят Екваториална Гвинея, той ги покани в апартамента си.
Теодора Ндеме се оказа не по-малко любезна и приятна от съпруга си. В момента, в който гостите се настаниха около масата в хола, тя категорично заяви, че никой няма да си тръгне оттам преди да вечерят заедно.
В момента Джак се наслаждаваше на екзотичните аромати, долитащи от кухнята, а втората бира беше приятно запотена на масата пред него.
— Какъв вятър ви довя в Ню Йорк? — обърна се към Естебан той.
— Бяхме принудени да емигрираме — отвърна с въздишка чернокожият мъж и с няколко думи им разказа за неописуемия терор на диктатора Нгуема, прогонил от страната почти една трета от населението, включително всички испански заселници. — Избити бяха над петдесет хиляди души, положението беше ужасно… Аз бях учител. Обявиха ме за враг, защото съм получил образованието си в Испания.
— Надявам се, че нещата са се променили — промърмори Джак.
— О, да — кимна Есебан. — Превратът през 1979 година промени много неща. Но страната е изключително бедна, въпреки слуховете за огромни петролни залежи в континенталния шелф, близо до Габон… Всъщност, именно Габон е най-богатата страна в региона.
— Ходихте ли си обратно?
— О, да, на няколко пъти — кимна домакинът. — И двамата имаме роднини там… Братът на Теодора откри малко хотелче на брега на морето, в един град на име Бата…
— Чувал съм за Бата — кимна Джак. — Там има летище, нали?
— Единственото в страната — отвърна Естебан. — Построили са го някъде през осемдесетте, по случай Конгреса на Централно африканските държави… Друг въпрос е, че правителството няма пари да го поддържа.
— А чувал ли сте за компания на име „ГенСис“? — попита Джак.
— Естествено — кимна Естебан. — Тя е основен източник на валутни приходи за правителството, особено след срива в цените на какаото и кафето…
— И аз разполагам с подобна информация — рече Джак. — Чух също така, че „ГенСис“ поддържа ферма от примати… И тя ли се намира в Бата?
— Не, тя е на юг. Построена е в джунглата, близо до едно старо и полуизоставено испанско градче, което се казва Кого. Сега то процъфтява, тъй като е превърнато в база за служителите на „ГенСис“ от Европа и Америка. А за местните служители компанията е построила чисто ново сателитно селище. Тя дава работа на много от местните хора…
— А знаете ли дали е построила и болница?
— Да — кимна Естебан. — Болницата и клиничната лаборатория са построени на централния градски площад, точно срещу общината…
— Откъде знаете толкова много подробности? — учуди се Джак.
— Братовчед ми работеше там — поясни Естебан. — Напусна след като войниците екзекутираха най- добрия му приятел за незаконен лов. Много хора харесват „ГенСис“, защото компанията плаща добре… Но
