Кевин се обърна натам. От водата действително стърчаха ноздрите и ушите на поне една дузина от тези огромни бозайници. Върху тях бяха накацали някакви дребни бели птички.
— Няма страшно — успокоително рече той. — Нали виждаш, че се отдалечават? Едва ли ще ни създават проблеми…
— Никога не съм била страстен природолюбител — призна унило Кандис.
— Излишно е да го споменаваш — кимна той, спомнил си собствените си притеснения по отношение на дивата природа, когато пристигна в Кого.
— Според картата някъде вляво трябва да има пътека — промърмори Мелани.
— Доколкото си спомням, тя обикаля източната част на езерото и свършва при моста — кимна Кевин. — Значи сме съвсем близо до нея… Кевин насочи кануто към левия бряг и впери поглед в тръстиката. Но не видя никакъв пролив.
— Май ще се наложи да минем направо през тръстиката — промърмори той.
— Не мърдам от лодката, докато не видя твърда земя! — отсече с категоричен тон Мелани.
Кевин каза на Кандис да вдигне греблото си и направи няколко силни загребвания със своето. За всеобща изненада лодката се вряза сред двуметровите стебла без всякакво затруднение. Тръстиките задраскаха по дъното, след по-малко от минута носът опря в брега.
— Стана лесно — отбеляза Кевин и се обърна назад. Просеката след тях бързо се затваряше. Гъвкавите стебла на тръстиките се изправяха отново, сякаш задвижвани от скрити пружини.
— Трябва ли да сляза? — нервно попита Кандис. — Не виждам земята. Тук сигурно гъмжи от змии и разни други гадини!
— Проправи си път с греблото — предложи й Кевин, изчака я да слезе и тласна лодката още по-напред. Мелани слезе, без дори да си намокри краката. — Ще си вземем ли храната? — попита той.
— По-добре да я оставим в лодката — отвърна Мелани. — Вземи само фенерчето и електронния пеленгатор. Аз ще нося картата и локатора…
Двете жени го изчакаха да слезе и му направиха знак да тръгне пръв. Той преметна торбата с оборудването през рамо и започна да си пробива път през тръстиките. Под обувките му зажвака вода, но само три-четири метра по-нататък стъпи на относително твърда земя, обрасла със суха трева.
— Това прилича на поляна, но всъщност си е блато — отбеляза Мелани и погледна с погнуса маратонките си, покрити до ръбовете с лепкава кал.
Кевин направи кратка справка с релефната карта, включи апаратурата за засичане и посочи надясно:
— Чипът-предавател на бонобо №60 трябва да е някъде там, при онези дървета… Най-много на 30–40 метра оттук.
— Да вървим да проверим — промърмори навъсено Мелани. Съсипаните чисто нови маратонки очевидно накараха и нея да се запита за смисъла на тази авантюра.
Кевин пое напред, следван от двете жени. Ходенето се оказа трудно, тъй като тревата се издигаше на отделни туфи, между които имаше кални локви. Двадесетина метра по-нататък нещата започнаха да се оправят. Брегът се издигаше стръмно нагоре и земята стана суха. Миг по-късно се появи и пътеката. За тяхна изненада тя изглеждаше добре утъпкана и се губеше към далечния край на езерото.
— Изглежда бригадите на Зигфрид са действали тук доста по-често, отколкото си представяхме — промърмори Мелани. — Тази пътека е поддържана много добре…
— Права си — кимна Кевин. — Явно са я поддържали, за да улеснят улова… Иначе джунглата отдавна да я беше погълнала. За наш късмет тя води право към варовиковите скали…
— Май ще се окаже, че има нещо вярно в приказките на Зигфрид за бригади, които палят огън… — подхвърли Мелани.
— Не е ли прекрасно? — иронично вдигна вежди Кевин.
— Хей, надушвам някаква неприятна миризма! — извика Кандис и се закова на място. — Като на мърша…
Спътниците й подушиха въздуха и бяха принудени да се съгласят.
— Това е лош знак — промърмори Мелани.
Кевин мълчаливо ги поведе към дърветата в края на поляната. Няколко минути по-късно пред очите им се появи разложеният труп на бонобо №60. Вонята беше толкова силна, че се принудиха да стиснат ноздрите си. Трупът беше полуоглозган от дребни хищници, вероятно лешояди.
Начинът, по който животното е било настигнато от смъртта, се оказа по-мрачен дори от състоянието на трупа му. Остър като топор камък беше разцепил главата на две, точно между очите. Той все още си беше на мястото, а самите очни ябълки бяха обърнати в противоположни посоки.
— Уф! — сбърчи нос Мелани. — Не това искахме да видим… Май ще излезе, че бонобите не само са се разделили на две стада, но и водят война помежду си. Чудя се дали и №67 не е убито…
Кевин ритна камъка и той се изтърколи встрани от разлагащата се глава.
— Това също не искахме да видим — промърмори той.
— Какво имаш предвид? — погледна го Кандис.
— Камъкът е заострен по изкуствен начин — отвърна Кевин и посочи с крак улеите по страничните стени. — А това означава изработка на някакви сечива…
— Страхувам се, че става въпрос за още едно косвено доказателство на твоята теория — подхвърли Мелани.
— Дай да се прехвърлим откъм подветрената страна, защото от тая воня ми призлява — промърмори Кевин и понечи да тръгне на изток по пътеката. Но ръката на Мелани се стрелна към рамото му и той бе принуден да спре. Младата жена сложи пръст на устните си и махна по посока на дърветата.
Проследил ръката й, Кевин изведнъж затаи дъх. В сянката, на около петдесет метра от тях, стоеше едно бонобо! Беше изправено на задните си крака и абсолютно неподвижно, сякаш на пост. В очите му се четеше изненада, вероятно не по-малка от изненадата на тримата пътешественици.
Кевин беше смаян от размерите на животното. Височината му надминаваше метър и петдесет, а и килограмите му не бяха малко — някъде между шестдесет и седемдесет, ако се съдеше по добре развитата мускулатура.
— По-високо е от животните, които докарват за трансплантации — отбеляза Кандис. — Разбира се, тях съм ги виждала само упоени и привързани към носилка…
— Ш-ш-т! — сложи пръст на устните си Мелани. — Не искам да го подплашим. Това може би е единственият ни шанс да видим живо бонобо!
Като се стараеше да не прави резки движения, Кевин свали раницата от рамото си и извади пеленгатора. Включи го на сканиране и от апаратчето започнаха да излитат тихи писукания. В момента, в който го насочи към бонобото, писуканията се превърнаха в постоянен звуков сигнал. Погледна екранчето от течни кристали, от устата му излетя сподавен вик на изненада.
— Какво има? — забеляза пребледнялото му лице Мелани.
— Номер едно — прошепна Кевин. — Това е моят двойник!
— Късметлия си! — рече със завист Мелани. — Много бих искала да видя и моя…
— Хайде да се приближим мъничко — предложи Кандис.
Кевин беше парализиран от изненада. Първото живо бонобо на острова се оказва собственият му двойник, но не това беше най-важното. Заковал очи в едрото животно срещу себе си, той получи окончателното доказателство, че страховете му са били основателни: действително беше създал хуманоиди от типа, обитавал земята преди повече от шест милиона години! Фактът, че това беше станало случайно, нямаше абсолютно никакво значение. — Това вече е прекалено! — рече с напрегнат шепот той.
— Какво? — обърна се да го погледне Мелани.
— Фактът, че там, отсреща, всъщност съм аз!
— Не прекалявай, моля те!
— Действително стои като човек — отбеляза Кандис. — Но е доста по-космат от мъжете, с които съм си имала работа…
— Много смешно! — процеди без следа от усмивка Мелани.
— Сканирай района, ако обичаш — нареди й с напрегнат шепот Кевин. — Бонобите обикновено се придвижват на групи, което означава, че наоколо положително има и други. Вероятно се крият в
