храстите…
Мелани включи локатора.
— Ама той изобщо не помръдва! — удиви се Кандис.
— Вероятно е парализиран от страх и не знае какво да мисли за нас — рече Кевин. — А ако предположението на Мелани за недостатъчно женски е вярно, може би просто е очарован от вас двете…
— И това не е смешно! — промърмори Мелани, без да вдига очи от екрана.
— Извинявай — смутено се усмихна Кевин.
— Какво е това около кръста му? — изведнъж попита Кандис.
— И аз се питам — отвърна Кевин. — Може би някое листо се е закачило там, докато си е пробивал път през джунглата…
— Я вижте това! — възбудено рече Мелани и вдигна апаратчето така, че и другите да видят екранчето. — Прав си Кевин… В храсталаците зад двойника ти се крие цяло стадо боноби!
— А той защо се е показал? — попита Кандис.
— Може би действа като мъжкарите сред шимпанзетата — рече Мелани. — При липсата на достатъчно женски, бонобите с положителност се държат като шимпанзетата. В случая става въпрос за проява на кураж, с оглед да спечели симпатиите на женските… Изтекоха няколко минути, бонобото на пътеката не помръдваше.
— Това ми прилича на засада от мексикански разбойници! — въздъхна Кандис. — Хайде да видим дали ще ни позволи да се приближим! Нищо няма да загубим. Сигурна съм, че този малък инцидент е само началото…
— Добре, но без резки движения — съгласи се Кевин. — Не искам да го подплашим, защото има опасност да изпуснем останалите…
— След вас — дръпна се встрани Кандис.
Тримата бавно тръгнаха напред. Начело беше Кевин, следван по петите от Мелани. Скъсиха разстоянието наполовина и отново спряха. Сега вече виждаха бонобото отлично. Имаше рунтавите вежди и полегатото чело на шимпанзе, но долната половина на лицето му се различаваше значително дори от обикновените бонобо. Челюстта беше прибрана навътре, носът — сплескан, с широки ноздри. Ушите му бяха далеч по-малки от тези на шимпанзетата и бонобите и за разлика от тях бяха почти прилепнали за черепа.
— Дали и вие си мислите това, което мисля аз? — прошепна Мелани.
— Напомня за картинките на пещерния човек, които разглеждахме в трети клас — кимна Кандис.
— Вижте ръцете му! — прошепна Кевин.
— Какво им е на ръцете му? — учуди се Кандис.
— Палецът е различен от този на шимпанзетата и стърчи перпендикулярно на дланта!
— Прав си! — прошепна възбудено Мелани.
— Пресвети Боже! — простена Кевин. — Доказателствата се умножават! Ако гените на развитието са отговорни за анатомичните промени, необходими за изправения стоеж, то същите гени, разположени в късото разклонение на Хромозома 6, вероятно са спомогнали и за създаването на този палец!
— Това около кръста му е лозов лист — отбеляза Кандис. — Сега вече го виждам съвсем ясно…
— Да пристъпим още малко напред, а? — предложи Мелани.
— Не бива — поклати глава Кевин. — Честно казано, аз съм изненадан от факта, че все още не е хукнал да бяга. По-добре да седнем тук, на пътеката…
— Няма още девет, но вече е горещо като в пещ — намръщи се Мелани. — Нещата ще станат още по- лоши… Ако ще сядаме някъде, по-добре да бъде на сянка. Освен това мисля, че е време да вземем и храната…
— Съгласна съм — кимна Кандис.
— Как няма да си съгласна! — погледна я иронично Кевин. Вече му беше писнало да слуша предложенията на Мелани, към които Кандис незабавно се присъединяваше.
— Не си много мил! — нацупи се Кандис.
— Добре де, извинявай — рече Кевин, който наистина не беше имал за цел да я обиди.
— Отивам по-близо — обяви Мелани. — Джейн Гудол е успяла да седне редом със своите шимпанзета…
— Но след няколко месеца на привикване — напомни й Кевин.
— Все пак ще опитам — тръсна глава младата жена.
Кевин и Кандис я оставиха да вземе аванс от два-три метра, после се спогледаха, свиха рамене и я последваха.
— Не е нужно да го правите заради мен — прошепна Мелани.
— Искам да видя изражението на лицето му и да надникна в очите му — прошепна в отговор Кевин. — Това все пак е моят двойник, нали?
Продължиха напред, вече в пълно мълчание. Стигнаха на седем-осем метра от бонобото и отново спряха.
— Невероятно! — прошепна Мелани, заковала очи в лицето на животното. Единствените признаци на живот по него бяха редките примигвания на клепачите и едва видимото помръдване на ноздрите при вдишване и издишване.
— Какъв гръден кош! — възхити се Кандис. — Сякаш цял живот е играл гимнастика!
— И откъде този белег? — попита Мелани. Грозен белег пресичаше лявата част от лицето на бонобото и стигаше почти до устата.
Кевин се приведе напред и заби поглед в очите на животното. Бяха кафяви като неговите, а зениците им приличаха на връхчета от карфици, вероятно поради слънцето, което грееше право в лицето му. Не успя да определи дали в тях проблесват искриците на разума. Без никакво предупреждение бонобото плесна с ръце. Звукът беше толкова силен, че стената от гъста зеленина го повтори с отчетливо ехо. В същия момент отвори уста и изрева:
— Ата!
Тримата пътешественици подскочиха от изненада. Убедени още от самото начало, че животното ще побегне всеки момент, те изобщо не отчетоха възможността да се държи агресивно. Крясъкът ги накара да замръзнат в очакване на нападение, но бонобото отново застина на място и заприлича на каменна статуя.
Объркването им постепенно премина, очите им нервно пробягаха по лицето на животното.
— Какво беше това? — попита с несигурен глас Мелани.
— Мисля, че той изобщо не се плаши от нас — отбеляза Кандис. — Май ще е по-добре, ако се отдръпнем…
— Правилно — притеснено кимна Кевин. — Но нека го направим бавно и без паника… — Отстъпи крачка назад и направи знак на жените да сторят същото.
Бонобото реагира светкавично. Ръката му се плъзна зад гърба и измъкна някакво сечиво, очевидно закачено на лозовата вейка през кръста му. Вдигна го над главата си и отново извика „ата“. Тримата замръзнаха с разширени от ужас очи.
— Какво означава това „ата“? — попита Мелани след няколко секунди напрегната тишина. — Дума? Нима той може да говори?
— Нямам идея — смутолеви Кевин. — Добре поне, че не се нахвърли отгоре ни…
— А какво е това, което държи? — присви очи Кандис. — Прилича ми на чук…
— Точно това е — кимна Кевин. — Обикновен дърводелски чук. Трябва да са го задигнали от строителите на моста…
— Отбележи как го държи — точно като теб и мен… — подхвърли Мелани. — Вече няма съмнение, че палецът му е перпендикулярен на дланта…
— Да се махаме оттук! — проплака Кандис. — И двамата бяхте единодушни, че тези животни са боязливи, но господинът насреща никак не ми прилича на такъв!
— Без тичане! — предупреди полугласно Кевин, без да отмества поглед от бонобото.
— Вие стойте колкото си искате, но аз се връщам в лодката! — рече с треперещ глас Кандис.
