— Какво става? — прошепна Кандис.
— Нещо важно, тъй като всички са напрегнати — отвърна Кевин.
Няколко минути изтекоха в пълна тишина. Животните сякаш бяха замръзнали на пътеката. После изведнъж настъпи лудница. Зелената стена на джунглата вдясно от тях сякаш се срути, разнесоха се пронизителни писъци. Дърветата изведнъж оживяха от стадо маймуни-колобус, които панически бягаха, но право към бонобите, очакващи ги на клоните над пътеката.
Зърнали засадата, те се опитаха да променят посоката, но няколко от тях тупнаха на пътеката и бяха моментално ликвидирани от очакващите ги бонобо с остри камъни в ръце. Кандис примижа от ужас и извърна глава.
— Бих казала, че наблюдаваме характерен пример за колективен лов, който изисква изключително добра координация… — промърмори Мелани, дълбоко впечатлена, въпреки сложната ситуация, в която бяха изпаднали.
— Страхувам се, че съдебните заседатели вече са в залата, а присъдата е неблагоприятна за нас — въздъхна Кевин. — Намираме се на острова едва от час, но вече получихме отговор на основния въпрос, който ни доведе тук. Освен колективния лов открихме, че бонобите ходят изправени, палците им са като на хората, използват основни сечива, а дори и нещо, което наподобява примитивна реч. Гласните им струни са съвсем като нашите…
— Невероятно! — промълви Мелани. — Само за няколко години на острова тези животни са направили еволюция, за която на хората са били необходими няколко милиона години!
— О, я стига! — не издържа Кандис. — Какви са тези научни дискусии? Май забравяте, че сме техни пленници!
— Това е нещо повече от научна дискусия — въздъхна Кевин. — Става въпрос за една ужасна грешка, отговорността, за която е изцяло моя. Реалността се оказа далеч по-лоша от първоначалните ми опасения, свързани с дима над острова. Тези животни са хуманоиди!
— Аз също нося известна отговорност — промърмори Мелани.
— Не — поклати глава Кевин. — Аз бях този, който роди химерата чрез безразсъдното си бъркане в хромозомите…
— Сега пък какво правят? — учудено попита Кандис.
Кевин и Мелани се обърнаха и видяха, че номер едно се е насочил право към тях. В ръцете си държеше окървавения труп на една маймуна колобус. Часовникът около китката подчертаваше особеното му положение на полумаймуна-получовек… Спря на крачка от Кандис, поднесе й трупа и рече:
— Ста.
Кандис простена и извърна глава.
— Подарява ти лова — подхвърли Мелани. — Опитай се да реагираш.
— Не мога дори да го гледам! — проплака русокосата жена.
— Опитай! — настоя Мелани.
Кандис бавно се обърна. Върху лицето й се беше изписало дълбоко отвращение. Вратът на нещастната маймуна беше прекършен като съчка.
— Поклони се, или направи нещо друго от тоя сорт — окуражи я Мелани.
Кандис съумя да пусне една бледа усмивка и склони глава. Бонобо номер едно стори същото, после с достойнство се оттегли.
— Невероятно! — прошепна Мелани. — Той очевидно е мъжкарят-лидер, но в поведението му се долавят остатъци от матриархата, властващ сред стадата от този вид…
— Браво, Кандис, справи се отлично — похвали я Кевин.
— В момента съм пълна развалина — призна с плачлив глас младата жена.
— Знаех си аз, че трябва да се изруся — подхвърли Мелани в опит да разведри атмосферата.
Бонобото-пазач отново дръпна въжето, но този път много по-внимателно. Групата отново тръгна на път.
— Не искам да ходя повече с тях! — проплака Кандис.
— Стегни се, всичко ще бъде наред — окуражи я Мелани. — Започвам да мисля, че предположението на Кевин ще се окаже вярно. Мислят ни за богове, особен теб с тази руса коса… Ако бяха настроени враждебно към нас, отдавна да са ни убили, като горките маймуни…
— А защо ги убиха? — попита Кандис.
— Вероятно за храна — отвърна Мелани. — Това е доста изненадващо, тъй като бонобите не са месоядни, за разлика от някои видове шимпанзета…
— Аз пък си помислих, че са достатъчно близо до хората и убиват за спорт — призна Кандис.
Пресякоха една покрита с храсти полянка и започнаха изкачване. Четвърт час по-късно напуснаха сумрака на джунглата и излязоха на почти голото затревено пространство в подножието на варовиковите скали.
Високо горе, някъде към средата на почти отвесния склон, се виждаше отворът на голяма пещера, до нея се стигаше по почти незабележима и изключително стръмна стълба, изкопана направо в скалата. Пред входа на пещерата се бяха скупчили около дузина боноби, по всяка вероятност женски. Те шумно блъскаха гърдите си с длани и крещяха „бада, бада“…
Бонобите около пленниците отвърнаха със същите възгласи, някои от тях вдигнаха труповете на убитите маймуни високо над главите си. Женските посрещнаха този жест с шумни дюдюкания, близки до крясъците на шимпанзетата.
Стигнаха подножието на стълбата, групата се раздели. Една част от бонобите започнаха да побутват пленниците си и да им правят знаци да вървят нагоре. Женските изведнъж млъкнаха.
— Защо имам чувството, че домакините не се радват на нашата поява? — попита шепнешком Мелани.
— Според мен просто са изненадани — отвърна Кевин. — Не са очаквали да ни видят…
Бонобо номер едно рече „зит“ и вдигна палец. Групата на охранителите се втурна напред, повличайки и пленниците със себе си.
Осемнадесета глава
Ню Йорк, 7 март 1997 г. 6.15 часа
Клепачите на Джак потрепнаха, в следващия миг той се надигна и разтърка очи. Чувстваше се уморен, тъй като през изминалите две нощи сънят му беше крайно недостатъчен. Но напрежението му пречеше да се задържи в постелята.
Стана от дивана, уви одеалото около кръста си и пристъпи към вратата на спалнята. Ослуша се за момент, после предпазливо открехна вратата. Както и очакваше, Лори се беше сгушила под планината от завивки и спеше. Дишането й беше дълбоко и равно.
Прекоси на пръсти помещението и хлътна в банята. Внимателно затвори вратата след себе си, после взе един бърз душ и се обръсна. На връщане със задоволство отбеляза, че младата жена в леглото му дори не беше помръднала.
Извади комплект чисто бельо от шкафа, пренесе го в хола и започна да се облича. Броени минути по- късно вече беше на улицата, все още полутъмна преди разсъмване. Беше студено, във въздуха се въртяха самотни снежинки.
До насрещния тротоар беше паркирана патрулна кола, униформените полицаи вътре пиеха кафе от пластмасови чаши и четяха сутрешните вестници на светлината на лампичката в купето. Познали Джак, те му махнаха с ръце и той отговори. Лу беше изпълнил обещанието си. Затича се по посока на Кълъмбъс, където имаше денонощен магазин. Единият от полицаите слезе от колата и го последва. Джак реши да му купи малко понички, после се отказа. Ченгето можеше да изтълкува жеста му не както трябва.
Върна се в апартамента, натоварен с плодок сок, пакетче кафе, плодове и пресни кифлички. Душът в банята беше включен. Джак почука на вратата и извика, че закуската е готова.
Няколко минути по-късно Лори се появи в хола, увита в хавлията му. Косата й беше влажна, а
