— Всички се връщаме, но бавно…
Без да обръща внимание на предупреждението му, Кандис се обърна и побягна. Но едва изминала няколко метра, тя се закова на място и нададе пронизителен писък.
Кевин и Мелани се обърнаха едновременно. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара да затаят дъх. От храсталаците бяха изскочили още поне двадесетина боноби които отрязваха пътя им за отстъпление.
Кандис започна да отстъпва назад и скоро се блъсна в Мелани.
В продължение на една пълна минута никой не помръдна. После бонобо №1 отново отново изкрещя „ата“ и останалите животни сключиха плътен кръг около хората.
Кандис простена, Кевин и Мелани опряха гръб в гръб и застинаха на място. Кръгът на животните бавно се стесняваше. Пристъпваха напред крачка по крачка, сякаш подчинявайки се на нечута команда. От телата им се разнасяше тежка и неприятна миризма, лицата им бяха безизразни, но леко напрегнати. Очите им блестяха.
Кръгът се стесни дотолкова, че ако някой от човеците протегнеше ръка, лесно би пипнал най-близкото бонобо. Животните ги оглеждаха с неподправен интерес, някои от тях стискаха заострени камъни, подобни на онзи, с който беше убито бонобо №60.
Парализирани от ужас, тримата не бяха в състояние да помръднат. Всички животни изглеждаха в отлично физическо състояние, като номер 1.
Двойникът на Кевин остана извън кръга. Ръката с чука беше отпусната покрай тялото му. Краката му се раздвижиха и описаха кръг около пленниците, очите му не се отделяха от лицата им. Миг по-късно започна да издава къси пронизителни звуци, придружени от забързани жестове.
Няколко животни му отговориха, едно от тях протегна ръка към Кандис.
— Не мърдай! — предупредително се обади Кевин, забелязал паниката в очите на младата жена. — Все още не са ни нападнали и това е обнадеждаващо…
Кандис тежко преглътна и остави бонобото да докосне златистата й коса. Животното изглеждаше запленено от цвета й, а тя положи неимоверни усилия да остане на място.
Обади се и друго животно, ръцете му изразително махаха по посока на продълговат белег встрани на тялото му, очевидно дело на хирургически скалпел.
— От този са взели бъбрека, присаден на онзи бизнесмен от Далас — досети се Кевин. — Сочи към нас и очевидно ни свързва с тази неприятна операция…
— Лошо! — мрачно поклати глава Мелани.
Едно от животните протегна ръка и докосна ръката на Кевин, после пръстите му се плъзнаха по пеленгатора. За изненада на Кевин то изобщо не направи опит да му го отнеме.
Бонобото, изправено точно срещу Мелани, хвана блузката й с два пръста, сякаш искаше да опипа плата. После предпазливо докосна локатора в ръцете й — съвсем леко, само с върха на пръста си.
— Изглеждат объркани от нас — колебливо промърмори Кевин. — И някак странно почтителни. Според мен няма да ни наранят, защото май ни мислят за някакви богове…
— Как да засилим тези чувства у тях? — попита Мелани.
— Ще им дам нещо — реши Кевин, направи мислен оглед на личните си вещи и изборът му спря на часовника. Избягвайки резките движения, той бавно тикна пеленгатора под мишницата си и смъкна верижката от китката си. Вдигна я високо над главата си и внимателно я подаде на най-близкото бонобо.
Животното наклони глава, огледа внимателно часовника, после протегна ръка. В същия момент бонобо №1 отвори уста и рече:
— От!
Онзи с часовника реагира незабавно. Направи една крачка назад и му го подаде. Номер Едно ловко го надяна на китката си.
— Какъв кошмар, Господи! — не се сдържа Кевин. — Моят двойник ми взе часовника!
Едрият звяр вдигна ръка пред лицето си и внимателно огледа новата си придобивка. После направи кръг с палеца и показалеца си и изрече нова дума:
— Ранда.
Едно от бонобите хукна към близките храсталаци и миг по-късно се появи обратно с навито на руло въже.
— Откъде са се сдобили с въже? — вдигна вежди Мелани.
— Вероятно са го задигнали заедно с инструментите…
— Какво са намислили? — нервно попита Кандис.
Бонобото пристъпи към Кевин и уви въжето около кръста му. С недоверие и смайване той гледаше как на корема му се оформи груб възел.
— Не се съпротивлявайте — прошепна на спътничките си той. — Всичко ще е наред, стига да не ги раздразним или изплашим…
— Не искам да ме връзват! — проплака Кандис.
— Докато не ни наранят, няма страшно — направи опит да я успокои Мелани.
Бонобото уви въжето около телата на двете жени по приблизително същия начин, свободният край на въжето остана в ръцете му.
— Явно са решили да ни поканят на гости — направи опит да се пошегува Кевин.
— Не се обиждай, ако все още не съм избухнала в смях — навъсено промърмори Мелани.
— Очевидно нямат нищо против, че разговаряме — отбеляза той.
— Дори им е интересно — кимна Мелани и посочи животните около себе си, които въртяха глави и слушаха с явно любопитство. Бонобо номер едно разпери ръце и раздвижи пръстите си.
— Арак! — заповяда то.
Групата моментално се раздвижи, включително животното с въжето. Кевин, Мелани и Кандис бяха принудени да тръгнат с нея.
— Този жест го видях в операционната — отбеляза Кандис.
— Явно означава „да вървим“, „да тръгваме“, или нещо подобно — развълнувано преглътна Кевин. — Невероятно, но факт: те говорят!
Напуснаха сянката на дърветата, прекосиха поляната и излязоха на пътеката. Бонобите вървяха мълчаливо, без да свалят очи от пленниците си.
— Подозирам, че тези пътечки са поддържани не от хората на Зигфрид, а от животните — отбеляза Мелани.
Навлязоха в джунглата. Пътеката под краката им беше все така гладка и добре отъпкана.
— Къде ни водят? — нервно попита Кандис.
— Вероятно към пещерите — сви рамене Кевин.
— Разхождат ни като кучета на каишка — промърмори Мелани. — Може би все пак трябваше да окажем някаква съпротива…
— Не — поклати глава Кевин. — Според мен не бива да ги дразним…
— Ти какво ще кажеш, Кандис? — попита Мелани.
— Прекалено съм уплашена, за да разсъждавам. Единственото, което искам, е да се върна в лодката…
Бонобото пред тях се обърна и рязко дръпна въжето. Тримата пленници почти се строполиха на земята. Ръката му се размаха с дланта надолу, гласът му беше тих, почти шепот:
— Хана!
— Господи, тоя ще ни утрепе като нищо! — промърмори Мелани, успяла да запази равновесие с цената на неимоверни усилия.
— Какво ни казва? — попита Кандис.
— Вероятно да пазим тишина — отвърна Кевин.
Групата рязко спря. Бонобите започнаха да си разменят някакви сигнали с ръце, няколко от тях посочиха дърветата вдясно. Оформи се група от няколко животни, която безмълвно се стопи в джунглата. Останалите останаха в кръг около пленниците, а три от тях се покатериха по близките дървета със смайваща пъргавина, сякаш законите на гравитацията не важаха за тях.
