онова мъчително чувство, което изпита, когато позвъниха да му съобщят за самолетната катастрофа, отнела живота на жена му и двете му дъщери.
Докато Лори опаковаше нещата си, той нервно крачеше напред назад, опитвайки се да насочи вниманието си към сегашните събития.
— Трябва да се обадим на Лу и да му предадем името на Видо Делбарио — промърмори той.
— И аз мисля така — отвърна откъм дрешника Лори. — Дали да го потърсим още сега?
— Длъжни сме — кимна Джак. — А той ще реши какво да предприеме. Ще му звъннем от моя апартамент. Нали му имаш домашния телефон?
— Да — кимна Лори.
— Знаеш ли, този инцидент е тревожен не само поради личната ти сигурност — подхвърли замислено Джак. — Той доказва подозренията ми, че организираната престъпност има някаква връзка с трансплантацията на органи. Може би става въпрос за някаква черноборсаджийска операция…
Лори се появи от дрешника с обемист сак през рамото.
— Но как е възможна трансплантация без приемането на имунодепресанти? — попита тя. — Не забравяй и странните резултати от ДНК-тестовете на Тед…
— Имаш право — въздъхна Джак. — Нещата напълно се разминават…
— Може би Лу ще направи връзката — подхвърли тя.
— Би било чудесно… Но тазвечерният инцидент придава нова примамливост на идеята ми да отскоча до Африка.
— Хей, не говори глупости! — рязко се обърна Лори, насочила се към банята.
— Не съм имал личен контакт с организираната престъпност — призна Джак. — Но в замяна на това съм имал вземане-даване с уличните банди, чиито похвати не са Бог знае колко по-различни… Ако решат да те ликвидират, нищо може да ги спре. Дори 24-часова охрана от страна на полицията, която е изключена поради недостиг на средства. Може би няма да е зле за известно време и двамата да напуснем града. Това би дало възможност на Лу да организира щата…
— Предлагаш да дойда с теб? — изгледа го с нов интерес Лори. Идеята изведнъж й се стори страхотно привлекателна. Никога не беше ходила в Африка, беше сигурна, че там ще види много интересни неща.
— Ще го наречем принудителна ваканция — кимна Джак. Разбира се, Екваториална Гвинея едва ли е най-подходящото място за почивка, но със сигурност е нещо различно… Между другото, може би ще разберем каква е дейността на „ГенСис“ в тази страна и защо Франкони е ходил там…
— Хм… Идеята започва да ми харесва…
Стиропоровият ковчег на Том беше свален в задния двор. Избраха меката почва в далечния му край, а вечното жилище на котарака беше подготвено сравнително лесно, тъй като до оградата откриха една ръждясала, но напълно годна за работа лопата.
Джак изпъшка под тежестта на куфара и го понесе към входа.
— Какво си сложила вътре, за Бога?
— Нали каза да си взема дрехи за няколко дни? — изгледа го тя.
— Дрехи да, но не и топки за боулинг! — оплака се той.
— Това е козметиката ми — оправда се тя. — За съжаление нямам опаковки, подходящи за пътуване…
На Първо авеню спряха едно такси, а по пътя видяха отворена книжарница и помолиха шофьора да спре. Джак остана в колата, а Лори изтича да купи някаква карта на Екваториална Гвинея. За съжаление такава липсваше и тя бе принудена да се задоволи с атлас на Централна Африка.
— Продавачката щеше да умре от смях като я попитах за Гвинея — навъсено промърмори тя и се отпусна на седалката.
— Ново доказателство, че страната не е сред хитовете на международния туризъм — отбеляза Джак.
Лори се разсмя и стисна ръката му.
— Забравих да ти благодаря, че пристигна веднага — прошепна тя. — Сега се чувствам далеч по- добре…
— Радвам се — смутено преглътна Джак.
Пристигнаха пред блока и той помъкна куфара по мръсното стълбище. Два етажа по-нагоре на Лори й стана неудобно от звучното му пъшкане и поиска да носи багажа си сама. На което той отвърна, че да слуша оплакванията му е единственото й наказание за тежките кутии с козметика, които беше натъпкала в куфара.
Най-сетне се добраха до входната врата на апартамента. Джак пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Резето остро изщрака.
— Не помня да съм превъртал два пъти — промърмори той и отново натисна ключа. Вратата се отвори.
В антрето беше тъмно. Той влезе пръв и протегна ръка към електрическия ключ. После изведнъж се закова на място и Лори се блъсна в него.
— Хайде, натисни го — обади се дрезгав мъжки глас в мрака.
Джак се подчини. Светлината в антрето беше достатъчна, за да види двамата мъже в дълги черни палта, настанили се на дивана в хола.
— Господи! — ахна Лори. — Това са те!
Франко и Анджело се бяха разположили като у дома си, също както в апартамента на Лори. На холната масичка имаше две наченати бутилки бира, редом с които лежеше тежък пистолет със заглушител. Срещу масичката беше поставен стол с дървена облегалка.
— Доколкото разбирам, вие сте доктор Джак Степълтън — рече Франко. Джак мълчаливо кимна с глава. Умът му отчаяно търсеше изход от ситуацията. Входната врата зад гърба му остана открехната. Прокле се за лекомислието, с което беше подминал двойното превъртане на бравата. Но беше излетял толкова бързо, че практически не помнеше колко пъти е превъртял ключа.
— Предупреждавам ви да не вършите глупости — сякаш прочете мислите му Франко. — Няма да останем дълго. Ако знаехме, че доктор Монтгомъри ще бъде с вас, щяхме да си спестим както гостуването в апартамента й, така и повторенията…
— С какво толкова сме ви разтревожили, че си правите труда да ни заплашвате? — изгледа го тежко Джак.
Франко се усмихна и извърна поглед към Анджело.
— Нещо да кажеш? — подхвърли той. — Нашето докторче има нахалството да задава въпроси!
— Никакво уважение — съгласи се Анджело.
— Донеси още един стол за дамата, док! — смени тона Франко. — Ще си кажем няколко приказки и веднага си тръгваме.
Джак не помръдна. Очите му опипаха пистолета на масичката, а умът му напразно се опитваше да реши ребуса кой от двамата държи оръжието си под дрехите. Същевременно оглеждаше фигурите им. Бяха сравнително едри мъже, но веднага личеше, че не обичат физическите упражнения.
— Чу ли какво ти казах, док? — вдигна вежди Франко.
Зад гърба на Джак нещо се раздвижи, после гръмовен глас изрева:
— Никой да не мърда!
Силен удар в рамото го отпрати встрани. В следващия момент беше на крака и очите му замаяно огледаха тримата чернокожи мъже с автомати в ръце, които бяха връхлетели в хола. Бяха облечени в баскетболни екипи, а дулата на оръжията им сочеха в гърдите на Франко и Анджело. Веднага ги позна — това бяха Светкавицата, Дейвид и Плюнката, все още запотени от битката на баскетболното поле.
Франко и Анджело изненадано замръзнаха на място. Опулените им очи не слизаха от лицата на новодошлите. Свикнали да бъдат откъм спусъка на смъртоносните оръжия, те бяха достатъчно благоразумни да изпълнят заповедта и останаха напълно неподвижни. След секунда напрегнато мълчание на прага бавно се изправи Уорън.
— Хей, док — извърна се към Джак той. — Опазването на живота ти май се превръща в проблем, който изисква щатни бройки… Освен това привличаш насам какви ли не бели боклуци и това се отразява зле на репутацията на квартала…
