части на света…
Вкара колелото в алеята, влезе на площадката и го опря на телената ограда. Не си направи труда да го заключва, макар че да оставиш велосипед за хиляда долара незаключен в квартал като този, си беше чиста авантюра. На практика обаче, площадката беше единственото място в Ню Йорк, където Джак се чувстваше абсолютно спокоен за превозното си средство.
Насочи се към тълпата от играчи, които очакваха реда си край страничната линия. Кимна на Плюнката и Светкавицата, а после насочи вниманието си към игралното поле, на което се водеше поредната гореща битка. В центъра й, както винаги, беше Уорън. Повечето от топките минаваха през него, той финтираше, дриблираше и стреляше в коша, а след всяко успешно попадение надаваше тържествуващ рев „Мангизи!“, напомняйки на противниците, че тук всяко удоволствие се заплаща…
Четвърт час по-късно играта беше решена посредством един от специалитетите на Уорън и победената петорка унило се насочи към страничната линия. Уорън огледа зяпачите, зърна Джак и бавно се приближи към него.
— Да не си решил да се включиш? — подвикна той.
— Ще си помисля — отвърна Джак. — Но искам да ти задам два въпроса. Първо: какво ще кажеш да вземеш Натали и да излезем някъде през уикенда? Лори много иска да ви види…
— Крайно време беше, човече — ухили се младежът. — Натали от сума време насам ме натиска за вас двамата!
— Второ: случайно да познаваш черни братя от една малка африканска страна, която се нарича Екваториална Гвинея?
— Човек никога не знае какво ще чуе от устата ти! — оплака се Уорън. — Чакай малко, нека помисля…
— Намира се на западното африканско крайбрежие, между Камерун и Габон — подсказа Джак.
— Знам къде се намира — отвърна с достойнство Уорън. — Открита е от португалците и колонизирана от испанците. Но на практика черните мъже са я открили много по-рано…
— Впечатлен съм — призна с уважение Джак. — Аз самият никога не бях чувал за нея.
— Нищо чудно, защото едва ли си посещавал курсове по история на чернокожата раса — сви рамене Уорън. — Но за да отговоря на въпроса ти, ще кажа да — наистина, познавам двама души от Гвинея. Семейство на име Ндеме, което живее на две къщи от теб, по посока на парка… Джак погледна към блока си, после отново спря очи върху леко запотенато лице на Уорън.
— Ще бъде ли удобно да ме запознаеш с тях? — попита той. — Интересът ми към Екваториална Гвинея е много голям…
— Няма проблем — кимна младежът. — Главата на семейството се казва Естебан, държи магазинчето „Меркадо“ на Кълъмбъс… А онзи там с оранжевите гуменки е синът му… Джак проследи посоката, в която сочеше показалеца на Уорън. Момчето с оранжевите маратонки беше от редовните посетители на площадката. Кротко и тихо, но много добър играч…
— Ела да поиграем малко, а после ще те представя на Естебан — предложи Уорън. — Той ми е приятел…
— Става — кимна Джак. След колоездачния пробег действително му се щеше да разкърши мускули на площадката. Събитията през изминалия ден го бяха превърнали в топка от нерви.
Обърна се, взе колелото и пресече улицата. Изкачи стълбите на един дъх с велосипеда на рамо, отключи вратата на апартамента и се насочи към спалнята, за да вземе екипа си. Пет минути по-късно беше готов и тръгна към вратата.
Спря го телефонът. В първия миг реши да не вдига, но после се сети за Тед Линч и неговите експерименти с ДНК. Но в слушалката прозвуча разплаканият глас на Лори.
Натика няколко банкноти в процепа на предната седалка и изскочи от таксито. Намираше се пред входа на блока — на същото място, където беше преди по-малко от час. Хукна към вратата и натисна бутона на домофона. Беше облечен в баскетболния си екип. Лори го чакаше на площадката.
— Господи! — ахна той. — Какво ти е на устата?
— Ще зарасне — стоически въздъхна Лори, после изведнъж се стрелна към вратата на Дебра Енглър и й изкрещя да си гледа работата. Съседката побърза да затвори.
Джак я прегърна през рамото и внимателно я въведе в апартамента.
— Седни и ми разкажи какво се е случило — бутна я на дивана той.
— Убиха Том! — проплака Лори. Вече беше оплакала любимото си животно, но при въпроса на Джак от очите й отново рукнаха сълзи.
— Кой го уби?
Лори изчака малко да успокои дишането си и започна:
— Бяха двама, но аз познавам само единия… Той ме удари и уби Том… Името му е Анджело — същият, който ми причиняваше кошмари. Сблъсках се с него по време на аферата Черино. Мислех, че все още е в затвора. Не мога да си представя защо са го освободили. Ужасен тип, с обезобразено от изгаряния лице. Убеден е, че аз съм виновна за това…
— Дошъл е да си отмъщава, така ли? — вдигна вежди Джак.
— Не, това беше предупреждение. Казаха ми да зарежа случая Франкони…
— Не може да бъде! — подскочи Джак. — Това е мой, а не твой случай!
— Ти явно беше прав като ме предупреждаваше, че любопитството относно начина, по който изчезна тялото, ще ми донесе неприятности… Мисля, че сама си ги изпросих, посещавайки погребална агенция „Сполето“.
— Изобщо не съм имал предвид неприятности с мафията — с недоумение отвърна Джак. — Очаквах да имаш неприятности с Бингъм, нищо повече…
— Предупреждението на Анджело ми беше поднесено под формата услуга на услуга — въздъхна Лори. — Тяхната беше името на убиеца на Франкони. Даже ми го написаха… — Взе листчето от масичката и го подаде на Джак.
— Видо Делбарио — прочете Джак и вдигна поглед км младата жена. Устните и носът й бяха подути, под окото й се оформяше тъмен оток. — Този случай беше странен още от началото си, но сега става и опасен… Я ми разкажи всичко което се случи…
Лори му предаде всички подробности — от момента на прибирането си до телефонното обаждане в апартамента. Спомена дори за причините, поради които не е набрала 911.
— Разбирам — кимна Джак. — В случая полицаите от кварталния участък едва ли биха могли да ти помогнат…
— А сега какво да правя?
Въпросът беше по-скоро риторически, тъй като тя не очакваше отговор.
— Дай да видим задната врата — предложи Джак.
Лори го поведе към кухнята и коридорчето зад нея.
— Охо! — рече той, зърнал процепите в масивното дърво, на което не бяха помогнали дори многобройните резета. Тази вечер няма да нощуваш тук!
— Мога да отида при родителите си — кимна тя.
— Ще дойдеш при мен! — отсече той. — А аз ще спя на дивана.
Лори изпитателно го изгледа. Не беше сигурна дали зад тази внезапна покана се крие нещо повече от грижата за безопасността й.
— Събирай си нещата — разпореди се той. — Вземи си дрехи за няколко дни, защото тази врата трябва да бъде сменена.
— Трябва да направя нещо и за бедния Том — тъжно промълви Лори.
Джак замислено се почеса по главата.
— Можеш ли да намериш някаква лопата? — попита след секунда той.
— Имам само една малка, с която обработвам саксиите — отвърна младата жена. — Какво си намислил?
— Ще го погребем в задния двор — намусено отвърна Джак.
— Май ставаш сантиментален, а? — леко се усмихна тя.
— Просто знам какво е да изгубиш любимо същество — задавено рече той. В един кратък миг го обзе
