има и такива, които не одобряват прекалено голямото й влияние върху правителството.
— Влиянието на парите — подхвърли Джак.
— Естествено — кимна домакинът. — Плащат куп пари на министрите, дори част от армията е изцяло на тяхна издръжка…
— Удобно — подхвърли Лори.
— Ако отлетим за Бата, ще можем ли да посетим и Кого? — попита Джак.
— Предполагам — кимна Естебан. — След изтеглянето на испанците преди около двадесет и пет години, пътят между двата града беше изоставен и погълнат от джунглата. Но „ГенСис“ го е възстановила за нуждите на своя автомобилен транспорт. Разбира се, ще се наложи да наемете кола…
— А това възможно ли е?
— В Екваториална Гвинея всичко е възможно, стига да имаш пари — отвърна Естебан. — Кога възнамерявате да пътувате? По-добре е да хванете сухия сезон…
— Кога точно е той? — попита Джак.
— През февруари и март.
— Много добре — кимна Джак. — Защото ние с Лори възнамеряваме да тръгнем утре вечер…
— Какво? — учудено попита Уорън. Това беше първата му намеса в разговора за вечерта, освен това той не знаеше за уговорката между Джак и Лу. — Нали щяхме да излизаме този уикенд? Вече предупредих Натали и тя много се зарадва!
— Уф! — тръсна глава Джак. — Това изобщо не ми мина през ума!
— Хей, човече! — изгледа го навъсено Уорън. — Или изчакваш до събота вечерта, или ще се окажа до шия в лайна! Надявам се, че разбираш какво имам предвид… Вече ти обясних, че с Натали шега не бива!
— Имам по-добра идея! — вдигна глава Джак. — Защо вие с Натали не ни придружите до Екваторилна Гвинея? Разноските са за моя сметка!
Лори объркано примигна, после реши, че не е чула добре.
— Ама ти да не си се побъркал, бе? — втренчи се в него Уорън. — Това е чак в Африка!
— Точно така — кимна Джак. — И тъй и тъй ще вървим, нека поне си направим удоволствието. Естебан, защо не дойдете и вие с жена ви? Ще бъдем една голяма и весела компания…
— Серизно ли говорите? — погледна го домакинът.
Върху лицето на Лори продължаваше да стои маската на дълбоко удивление.
— Абсолютно сериозно — кимна Джак. — Най-добрият начин да посетиш едно непозната страна е да имаш приятели там. А ще ни трябват ли визи?
— Да — кимна Естебан. — Но посолството на Екваториална Гвинея не е във Вашингтон, а тук, в Ню Йорк… Две снимки, двадесет и пет долара и извлечение от банковата сметка, за да докажете, че не сте последни бедняци…
— А как се стига дотам? — попита Джак.
— Най-лесно е през Париж, оттам има директна връзка с Дуала, Камерун. От Дуала веднъж дневно има полет до Бата. Може и през Мадрид, но оттам самолетите до Малабо на остров Биоко летят само два пъти в седмицата…
— Значи Париж печели! — игриво обяви Джак.
— Теодора, ела тук! — извика Естебан по посока на кухнята.
— Човече, ти си напълно откачен! — рече Уорън. — Разбрах това още първия ден, в който се появи на площадката. Но ще призная, че твоята лудост започва да ми харесва…
Седемнадесета глава
7 март 1997 г. 6.15 ч. Кого, Екваториална Гвинея
Будилникът се задейства точно в шест и четвърт. Навън все още цареше непрогледен мрак. Кевин отметна мрежата против комари и включи лампата до леглото, за да открие халата и чехлите си. Пресъхналата уста и леката болка в слепоочията му напомниха за количеството вино, изпито снощи. Протегна треперещата си ръка към чашата на нощното шкафче, отпи глътка вода и спусна крака на пода. Оттласна се и с несигурна походка се насочи към вратата на спалнята за гости.
Предната вечер стигнаха до решението Мелани и Кандис да останат да спят тук. В къщата имаше предостатъчно място, а и беше разумно да тръгнат заедно, с надеждата, че ще привлекат по-малко внимание. Някъде към единадесет се качиха в джипа и сред смях и закачки Кевин откара жените по домовете им, за да си вземат нужните дрехи и приготвената храна, а самият той отскочи до лабораторията за локатора, контурната карта и едно силно фенерче.
Наложи се да почука два пъти на всяка врата. Първият тихо и възпитано, вторият — далеч по-шумно, докато получи отговор. Жените се появиха в кухнята с доста голямо закъснение — факт, който несъмнено доказваше наличието на известна доза махмурлук. Напълнили по една голяма чаша с кафе, те не проявиха особена охота към разговор.
Закуската обаче ги съживи. А когато се приготвиха да тръгват, настроението им вече беше весело, сякаш отиваха на пикник. Както можеше да се очаква, времето беше отлично. Порозовялото на изток небе беше чисто, без нито едно облаче. Далеч на запад се очертаваха тъмни и буреносни облаци, но те бяха чак на хоризонта и щеше да мине поне денонощие, докато пристигнат тук.
Насочиха се пеш към брега, смаяни от огромното разнообразие на пернати. Сред клоните на дърветата пърхаха шарени колибри и папагали, по земята подскачаха сойки и свраки, а високо над джунглата се рееха орли-рибари и един особен вид едри африкански косове. Във въздуха се разнасяха екзотичните им крясъци. Градчето беше пусто. Капаците на прозорците бяха спуснати, по улиците не се виждаха нито пешеходци, нито коли. Единствената жива душа беше чистачът на бар „Чики“, който миеше пода на заведението с влажен парцал.
Скоро стигнаха на солидния кей, построен от „ГенСис“. Беше широк седем-осем метра, а височината му над водата надхвърляше три. Бетонните стълбове за привързване на плавателни съдове бяха мокри от роса. В далечния му край имаше стълба, от която се стигаше на плуваща във водата платформа. Тя изглеждаше така, сякаш виси във въздуха. Морето под нея, абсолютно гладко, беше скрито под воала на млечнобели изпарения.
Десетметровата моторна пирога ги очакваше на уреченото място. Корпусът й някога явно е бил боядисан с червено, а вътрешността — в бяло. Но сега боята беше олющена или изстъргана, а над по- голямата част от коритото беше опънат избелял брезент, окачен на дървени пръти. Под него бяха наредени пейки. Моторът беше извънбордов, някакъв древен модел на фирмата „Евинруд“. Зад пирогата се поклащаше малко кану с четири дъски за сядане, които изпълваха цялото корито.
— Не изглежда зле, нали? — подхвърли Мелани и започна да тегли въжето.
— По-голяма е, отколкото очаквах — кимна Кевин. — Ако моторът работи, няма да имаме никакви проблеми. Дано не се наложи да гребем…
— В най-лошия случай течението ще ни отнесе обратно — подхвърли безгрижно Мелани. — Все пак ще вървим нагоре по реката, нали?
Натовариха багажа. Мелани остана на кея, а Кевин се спусна в пирогата да прегледа мотора. Върху горната му част имаше ламаринена табелка с инструкции на английски и той облекчено въздъхна. Нагласи газта и дръпна стартовото въженце. За негова огромна изненада моторът забоботи веднага. Направи знак на Мелани да скочи в лодката и изтегли лостчето.
Пирогата покорно потегли. Извърнали лица към брега, тримата внимателно огледаха кея и уличката зад него. Единствен чистачът на бар „Чики“ се суетеше, но той изобщо не вдигна глава да ги погледне.
Насочиха се на запад, точно според плановете си. Така щеше да изглежда, че крайната им цел е Акальонг. Кевин нагласи газта на средно положение и остана доволен от скоростта, която разви пирогата. Макар и тежка, тя пореше водата без видимо усилие. Малкото кану отзад покорно подскачаше по вълните.
Пърпоренето на мотора правеше разговорите почти невъзможни и тримата пътешественици се
