— Значи от твоя гледна точка става въпрос за ксенографтия, така ли? — изгледа го продължително Джак.
Тед отново сви рамене.
— Ако трябва да дам мнение, вероятно ще кажа да. Но имайки предвид резултатите от ДК-алфа теста, просто ще призная, че не знам какво да кажа… Направих си труд лично да тестувам кръвните проби от типа А-Б нула. Те също потвърждават резултата от ДК-алфа. Това означава, че Франкони е получил идеално съвместим орган, което пък от своя страна е пълна безсмислица…
— И още как — въздъхна Джак, след което разказа на колегата си за чернодробния паразит, който се среща единствено у маймуни, обитаващи Стария свят. Върху лицето на Тед се изписа тотално объркване.
— Не знам какво да мисля — призна той. — Радвам се, че случаят е на твоята, а не на моята глава…
— С малко повече късмет след няколко дни може би ще имам отговор на тази загадка — изправи се Джак и остави целулоидната плака върху бюрото. — Довечера заминавам за Африка. Отивам в страната, която е посетил Франкони…
— Служебно? — погледна го изненадано Тед.
— Не, пътувам на свои разноски. Всъщност, това не е съвсем точно… Плащам билетите, но и Лори идва с мен.
— Господи, каква упоритост! — поклати глава Тед.
— Като куче, което не иска да изпусне следата — кимна Джак и се насочи към вратата.
— Хей, забравих да ти кажа, че получих резултатите от митохондриалните ДНК — спря го Тед. — Съвместимостта с госпожа Франкони е сто процента, а това означава, че идентификацията не подлежи на съмнение…
— Най-накрая и нещо положително — въздъхна Джак и понечи да излезе, но Тед отново го спря.
— Току-що ми хрумна една откачена идея — промърмори той и на лицето му се появи извинителна усмивка. — Само с нейна помощ мога да обясня резултатите, които получавам… И които сочат трансгенетика…
— Какво по дяволите означава това? — сбърчи вежди Джак.
— Означава, че нашият черен дроб съдържа ДНК от два отделни организма — отсече Тед.
— Нови двайсет! — озадачено промълви Джак. — Ще трябва добре да си помисля върху това…
Кого, Екваториална Гвинея
Бъртрам погледна часовника си. Минаваше четири следобед. Изви очи към прозореца и с изненада установи, че тропическата буря, която преди малко се вихреше над града с пълна сила, вече е отминала. На нейно място се беше появило обичайното изпепеляващо слънце.
Взел внезапно решение, той вдигна слушалката и поиска да го свържат с размножителния център. Насреща се оказа дежурната от втора смяна Шърли Картрайт.
— Поставихте ли хормоналните инжекции на двете бременни бонобо? — попита Бъртрам.
— Още не — отвърна Шърли.
— Но според предписанието това трябва да става точно в два следобед…
— Да, така е — съгласи се с несигурен глас жената.
— Защо закъснявате? — пожела да узнае Бъртрам.
— Госпожица Бекет още я няма — поясни с нежелание Шърли. Явно не изгаряше от охота да натопи непосредствената си началничка, но си даваше сметка, че не бива да лъже.
— Кога трябваше да дойде?
— Не е определила точен час… Казала на дневната смяна, че сутринта ще работи в лабораторията и не иска да я безпокоят… Предполагам, че всеки момент ще се появи.
— Не се ли е разпоредила някой друг да постави хормоналните инжекции, в случай че закъснее? — учуди се Бъртрам.
— Не и именно затова считам, че всеки момент ще бъде тук.
— Ако се забави още половин час, вие поставете инжекциите — разпореди се Бъртрам. — Това не е проблем за вас, нали?
— Не, докторе.
Бъртрам прекъсна линията и набра лабораторията на Мелани в болничния комплекс. Там не познаваше много хора, гласът насреща не му говореше абсолютно нищо. Но човекът го познаваше и му съобщи една твърде обезпокоителна новина — днес Мелани изобщо не е идвала в лабораторията, тъй като била заета в Животинския център.
Бъртрам благодари и затвори, пръстите му нервно забарабаниха по кутията на телефонния апарат. Беше останал скептичен пред уверенията на Зигфрид, че проблемът с Кевин и двете му приятелки е окончателно решен. Мелани беше прекалено съвестен служител, за да си позволи неизпълнение на предписанията, особено, когато става въпрос за хормонални инжекции.
Вдигна слушалката и направи опит да се свърже с Кевин. Никой не отговори, подозренията му се усилиха. Скочи и се втурна към вратата. На секретарката си съобщи, че ще се върне след час. Излезе на паркинга, седна в черокито си и подкара към града.
Вече беше почти сигурен, че Кевин и двете жени са успели да се доберат до острова. Започна да се проклина за лекотата, с която беше повярвал на Зигфрид. Имаше тежкото предчувствие, че любопитството на Кевин ще доведе до сериозни проблеми.
Асфалтът пред него изведнъж свърши, пътят отвъд стана значително по-тесен, покрит с неравен паваж. Наложи се да натисне спирачката, тъй като, потънал в грижите си, неусетно беше увеличил скоростта. Мокрите от неотдавнашния дъжд павета бяха плъзгави като лед, джипът поднесе и измина няколко метра на една страна, после се разклати и спря.
Бъртрам прекоси тичешком паркинга пред болницата, изкачи се на третия етаж и почука на вратата на лабораторията. Никой не отговори. Вратата беше заключена.
Върна се в джипа, включи на скорост и прекоси площада по посока на кметството. Кимна на сънливите войници, разположили се на няколко плетени стола под колонадата и изтича нагоре по стълбите. Аурелио се надигна и му препречи пътя.
— Господин Шпалек е зает — рече той. — При него е началникът на охраната.
— Съобщи му, че съм тук! — раздразнено подвикна Бъртрам и започна да крачи напред-назад.
Пет минути по-късно вратата на кабинета се отвори и в предверието се появи Камерън Макайвърс. Той любезно поздрави, но не получи отговор, тъй като Бъртрам вече се беше скрил зад отворената врата.
— Имаме проблем! — задъхано рече той. — Мелани Бекет не се е появила за срочна инжекция, а Кевин Маршал не е в лабораторията си!
— Това не ме учудва — спокойно отвърна Зигфрид и разкърши здравата си ръка. — Тази сутрин са ги видели да излизат заедно, в компанията на оперативната сестра. Тройката очевидно действа успешно. Снощи са вечеряли заедно в дома на Кевин, а след това жените са останали да преспят.
— Не може да бъде! — учуди се Бъртрам. Все още не можеше да повярва, че свенливият учен се е променил.
— Вярно е — усмихна се Зигфрид. — Аз живея срещу него и мога да го потвърдя. А снощи разговарях с мадамите в бар „Чики“. Бяха доста загряли и споделиха, че отиват на гости у Кевин…
— А къде са отишли тази сутрин?
— Вероятно в Акальонг. Един от чистачите ги е видял да се качват в моторна пирога малко преди разсъмване…
— Значи са отишли на острова по вода! — отсече Бъртрам.
— Отплавали са на запад, а не на изток — отбеляза Зигфрид.
— Елементарен трик — навъсено рече докторът.
— Не изключвам и тази възможност — съгласи се комендантът. — Току-що я обсъдих с Камерън. Но стигнахме до заключението, че единственият достъп откъм морето е възможен през рампата в близост до моста. Останалата част от острова е напълно непристъпна, тъй като е заобиколена от гъсти тръстики и
