Никой не му отговори. В жилището цареше мъртва тишина.
Преодолял внезапното си желание да се махне оттук, Дейвид предпазливо прекрачи прага. Тишината го обви като плътно покривало, чуваше единствено ударите на собственото си сърце. Любопитството му се изпари, но искаше да разбере какво е станало с Калхоун.
Извика още веднъж, но пак не получи отговор. После вратата зад гърба му се затръшна с гръмотевичен трясък и той почти припадна. Обзе го сляпа паника, ръката му трескаво потърси топката на бравата. Изпита чувството, че някой умишлено го беше заключил. Но се оказа, че не е така — вратата покорно се отвори. Грабна един чадър от закачалката в антрето и я подпря, после застина на място и зачака успокоението. Не след дълго се овладя и направи една бърза обиколка на приземния етаж. Стаите бяха пусти и мръсни. Влезе в кухнята и се закова на място. В пепелника на масата имаше угарка от пура „Антоний и Клеопатра“, на метър по-нататък зееше капакът на стълбите, които водеха в мазето. Пристъпи предпазливо натам и протегна врат. Стълбите чезнеха в непрогледен мрак. На стената в началото им забеляза мръсен електрически ключ, протегна ръка и го натисна. Дупката се изпълни от анемичната светлина на гола, оплюта от мухите крушка.
Пое си дълбоко дъх и започна да слиза. Спря по средата на стълбището и се огледа. Мазето беше задръстено от стари мебели и всякакви вехтории. Подът беше пръстен, също като в тяхната къща. В дъното имаше пещ за отопление, оградена от тясна бетонирана площадка.
Дейвид стъпи на пода и се насочи към нея. Бетонът беше потъмнял от влага. Наведе се да го опипа, сърцето му пропусна един такт. Реши, че е открил достатъчно, за да се обърне към полицията. Изправи се и бързо тръгна обратно към дървеното стълбище. Бързо съобрази, че няма смисъл да търси помощ от хората на Робъртсън. Намеренията му бяха да се обърне директно към щатската полиция. Закова се на място в момента, в който главата му изскочи над нивото на пода в кухнята. Чу как чакълът на алеята проскърца под тежки автомобилни гуми. Някой идваше!
За момент остана на място, без да знае какво да прави. Отвън се затръшна автомобилна врата, по чакъла се разнесоха стъпки.
Обзет от паника, Дейвид дръпна капака над главата си и бързо се спусна по стълбите. Надяваше се, че долу ще открие някаква врата, която води директно навън.
В дъното на мазето имаше не една, а няколко врати. Без да губи време, той се насочи към тях. Първата водеше към малък килер, осветен от слаба електрическа крушка.
Над главата му се разнесоха тежки стъпки и той побърза да дръпне съседната врата. Тя обаче отказа да се отвори. Напрегна мускули и успя да направи малък процеп. Ръждясалите панти очевидно не бяха употребявани от години, но в замяна на това отвъд тях се оказа точно това, което му трябваше: бетонни стъпала, които свършваха при двоен капак на свода, скован от масивни дъски. Затвори след себе си с цената на доста усилия и бавно изкачи стъпалата. Между дъските се процеждаше тънка ивица сребриста светлина, останалата част от помещението тънеше в непрогледен мрак. Ослуша се, но горе цареше плътна тишина. Опря длани на капака и натисна. Двете крила помръднаха около два сантиметра, после спряха. Явно бяха заключени с катинар.
Отпусна мускули, капакът бавно легна на мястото си. Слепоочията му пулсираха от напрежение. Даде си сметка, че е попаднал в капан. Единствената му надежда беше, че няма да го открият. Но тя се изпари само минута по-късно, когато вратата към мазето рязко се отвори и до слуха му долетяха тежки стъпки. Приклекнал в мрака, той затаи дъх.
Стъпките неумолимо се приближаваха. В следващия миг вратата откъм общото помещение рязко се отвори и Дейвид се озова лице в лице с Върнър Ван Слайк.
Веднага си пролича, че състоянието на домакина е близко до паниката. Изглеждаше така, сякаш току-що е взел силна доза наркотик. Очите му бяха оцъклени и сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си, зениците му бяха гротескно разширени. По челото му бяха избили ситни капчици пот, а тялото му силно трепереше. В дясната му ръка имаше пистолет, който светкавично се насочи в лицето на Дейвид.
За миг и двамата останаха неподвижни, заковали очи един в друг. Дейвид отчаяно се мъчеше да измисли някакво смислено обяснение за присъствието си в къщата, но главата му сякаш се беше изпразнила. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за подскачащото дуло на пистолета, насочено в главата му. Треперенето на Ван Слайк ставаше все по-неконтролируемо и той се опасяваше, че ще стане жертва на неволен изстрел.
Бавно осъзна, че домакинът е изпаднал в остра нервна криза, вероятно предизвикана от откритието на чужд човек в избата. В главата му изплуваха всички диагнози относно психическото състояние на този човек.
В един момент понечи да каже, че е видял камионетката на Калхоун пред входа и е влязъл да го потърси. Но после бързо отхвърли идеята, просто защото не можеше да предположи какво е станало между детектива и Ван Слайк. Споменаването на Калхоун би могло да влоши нещата…
Реши да прояви приятелско отношение, да каже, че разбира проблемите му и може да му помогне, защото е лекар. За съжаление Ван Слайк не му даде възможност дори да отвори уста. Ръката му се стрелна напред, хвана го за яката и рязко го смъкна от стълбите.
Това беше сторено с такава сила, че Дейвид отлетя към средата на общото помещение и се просна по очи на пръстения под. Главата му събори някаква купчина прашни кашони.
— Ставай! — изрева Ван Слайк. Гласът му се блъсна в ниския таван и се върна с ехо.
Дейвид бавно се изправи на крака.
Треперенето на Ван Слайк премина в конвулсии.
— Влизай в килера! — изкрещя с фалцет той.
— Успокой се — вдигна ръце Дейвид, после с професионален тон добави, че отлично разбира състоянието му.
Ван Слайк отговори с безразборна стрелба. Куршумите свиреха покрай главата на Дейвид, забивайки се в гредите на тавана, в пода и в дървените врати зад гърба му.
Дейвид хукна към килера, скочи вътре и се просна по корем на пода. Не смееше дори да си представи какви ще бъдат следващите стъпки на този явно психиран тип.
Ван Слайк затръшна тежката врата зад гърба му с такава сила, че от тавана се посипа мазилка. После мазето се разтърси от стъпките му, за миг настъпи тишина, последвана от острото изщракване на катинар.
Изтекоха няколко минути преди Дейвид да набере кураж да се изправи. Огледа се на светлината на слабата крушка.
Килията му се оказа масивно помещение с каменни основи. Върху лавиците край стените бяха подредени сушени плодове и множество прашни буркани, които вероятно съдържаха някакви консервирани плодове. Пристъпи към вратата и се ослуша. В къщата цареше дълбока тишина. От вътрешната страна на дебелите дъски имаше няколко пресни драскотини, сякаш някой бе правил отчаяни опити да се освободи. Той напълни дробовете си с въздух и натисна с рамо. Както можеше да се очаква, вратата изобщо не помръдна. В следващия миг крушката угасна и тясната килия потъна в непрогледен мрак.
Шерууд натисна интеркома и попита секретарката си за колко часа е насрочена срещата му с Дейвид Уилсън.
— За три — отвърна Шарън.
— А сега колко е? — намръщи се той и измъкна масивен джобен часовник от жилетката си.
— Три и четвърт.
— Аха… И го, няма, а?
— Няма го, сър.
— В случай, че се появи, нека си насрочи нов час — отсече Шерууд. — А сега ми донеси дневния ред на насроченото за днес заседание на болничния съвет.
Отмести показалеца си от интеркома и гневно поклати глава. Не можеше да разбере хора като доктор Уилсън, които закъсняват за среща, насрочена по изричната им лична молба. Подобно поведение неизменно приемаше като лична обида, просто защото беше заклет привърженик на точността.
Вдигна слушалката и набра номера на Харолд Трейнор. Преди да се запознае с дневния ред искаше да разбере дали заседанието няма да бъде отложено. Веднъж беше станало точно така и той беше силно
