Робин Кук
Фатално лекарство
ПРОЛОГ
За Сам Флеминг датата 17 февруари се оказа съдбовна.
Сам винаги се беше считал за човек с изключителен късмет. Работил като брокер за една от солидните фирми на Уолстрийт и на 46 години вече беше богат. После, като опитен комарджия, който знае кога да се откаже, беше изтеглил спестяванията си и беше напуснал каменната джунгла на Ню Йорк, за да се засели на север, в идиличното градче Бартлет, щат Върмонт. И там започна да се занимава с рисуване — това, за което беше мечтал цял живот.
Доброто здраве беше неразделна част от късмета на Сам, но в четири и половина следобед на 17 февруари с него започна да става нещо странно. Голямо количество водни молекули в клетките му започнаха да се делят на две части — на сравнително безобидни водородни атоми и на високореактивни хидроксилни свободни радикали с огромна разрушителна сила.
Тези молекулярни събития предизвикаха автоматическото включване на защитната система на клетките. Но на 17 февруари системата се оказа безнадеждно изтощена. Не й помогнаха нито витамините С и Е, които той добросъвестно поглъщаше, нито хапчетата с бетакаротин.
Хидроксилните свободни радикали се насочиха към вътрешните органи на Сам, а поразените клетъчни мембрани започнаха да изпускат течности и електролити. Това предизвика блокиране на част от протеиновите ензими в клетките, последвано от увреждане на ДНК-молекулите и някои специфични гени.
Проснат върху леглото си в Общинската болница на Бартлет, Сам нямаше представа за безмилостната война, избухнала в клетките на тялото му. Но последиците от нея бяха видими — рязко повишена температура, проблеми в храносмилателния тракт и поява на бодежи в гръдния кош.
По-късно следобед край леглото му се появи хирургът доктор Портланд, който отбеляза с тревога и безпокойство треската на пациента си. Преслуша гърдите му и призна за появата на усложнения в до този момент нормалното състояние на Сам, претърпял операция на бедрената става. Предполагаемата диагноза беше начална фаза на пневмония. Сам прие новината апатично, главата му беше леко замаяна. Обясненията на доктор Портланд му се сториха объркани и неясни, а обещанието, че състоянието му ще се подобри след една спешна терапия с антибиотици, го остави напълно равнодушен.
За съжаление диагнозата на лекуващия лекар се оказа погрешна. Антибиотиците не успяха да ограничат бързо разпространяващата се инфекция. Сам така и не се възстанови до състояние, което би му позволило да оцени иронията на съдбата: че умира вследствие на усложнения след едно невинно падане на заледения тротоар пред магазина за железария „Стейли“ на Мейн Стрийт в Бартлет, щат Върмонт, въпреки че беше преживял два въоръжени грабежа в Ню Йорк, самолетна катастрофа в Уестчестър Каунти и тежка автомобилна катастрофа на околовръстната магистрала на Ню Джърси…
Изправен пред ръководния състав на Общинската болница в Бартлет, Харолд Трейнор беше обзет от чувство на дълбоко задоволство. Току-що беше помолил за внимание, началниците на отделения покорно млъкнаха и отправиха очи към него. Трейнор се гордееше с всеотдайността, с която изпълняваше задълженията си като председател на болничния съвет. А в моменти като този, когато усещаше страхопочитанието на подчинените си, гордостта му се превръщаше в истинска радост.
— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми, въпреки снега навън. Свиках това заседание заради инцидента със сестра Прудънс на паркинга през миналата седмица, фактът, че изнасилването е било предотвратено от навременната поява на човек от болничната охрана, съвсем не означава, че можем да го подминем с лека ръка.
Трейнор направи многозначителна пауза и закова поглед върху лицето на Патрик Суеглър. Началникът на болничната охрана наведе глава. Нападението срещу сестра Прудънс беше трето поред за годината и Суеглър се чувстваше отговорен.
— Тези нападения трябва да бъдат пресечени! — отсече Трейнор и погледна към старшата сестра Нанси Уайднър. И трите жертви бяха сред нейните подчинени. — Сигурността на личния състав трябва да бъде наша първа и неотменна грижа! — Очите му се насочиха към шефката на хранителния блок Джералдин Полкари, после продължиха пътя си към Глория Суарес — главен домакин на болницата. — В този смисъл бордът на директорите направи предложение за строителство на покрит паркинг на няколко етажа, който трябва да бъде свързан директно с болничния комплекс и оборудван с модерни системи за сигурност.
След тези думи Трейнор леко кимна с глава на Хелън Бийтън, административен директор на болницата. Тя дръпна покривката от макета, положен на заседателната маса. Пред очите на присъстващите се разкри подробен архитектурен модел на болничния комплекс, към който беше добавено и новото предложение — масивна, триетажна постройка, залепена за задната част.
Трейнор побърза да заеме място до макета, отмествайки встрани някакви мостри на епруветки. Както обикновено, заседателната маса беше отрупана с консумативи, решения за закупуването на които най-често се вземаха именно на подобни заседания. Вниманието на всички присъстващи беше ангажирано от макета, единствено Върнър Ван Слайк беше останал на мястото си.
Паркингите бяха стар проблем за Общинската болница, особено остър при лоши климатични условия. По тази причина Трейнор беше сигурен, че идеята му за новото строителство ще се приеме добре, дори и без случилите се напоследък нападения над болнични служителки. Наблюдаваше с нескрито задоволство ентусиазма на членовете на болничната управа, но не пропусна да отбележи и мрачното изражение на Ван Слайк, който беше шеф на поддръжката.
— Какво ти е? — попита той. — Май не одобряваш проекта, а?
Ван Слайк го погледна с отсъстващ поглед.
— Кажи де!
Трейнор винаги изпитваше раздразнение от апатичната пасивност на този човек, когото едва ли нещо на този свят можеше да извади от равновесие.
— Проектът е добър — най-сетне промърмори Ван Слайк.
В този момент вратата на заседателната зала се отвори с такава сила, че тежкият плот се удари в стената с оглушителен тътен. Всички подскочиха.
Рамката се запълни от набитата фигура на Денис Ходжис, седемдесетгодишен мъж с груби черти и изпръхнала от живот на открито кожа. Носът му беше розов и подут, изпъкналите му очички гледаха с раздразнение. Беше облечен в тъмнозелено вълнено палто и сиви панталони от плътна материя, на главата му имаше червена ловджийска барета, посипана със сняг. В лявата си ръка стискаше свити на руло документи.
Нямаше никакво съмнение, че Ходжис е много ядосан. От устата му се разнасяше алкохолен дъх. Тъмносивите му очи опипаха лицата на присъстващите и се заковаха върху Трейнор.
— Искам да си поговорим за неколцина от бившите ми пациенти, Трейнор! — изръмжа той и очите му с отвращение се прехвърлиха към директорката. — И с теб също, Бийтън! Не знам какво си въобразявате, че управлявате, но това тук изобщо не прилича на болница!
— О, не! — простена полугласно Трейнор, успял да се окопити от внезапното нахлуване на Ходжис. Мястото на шока беше заето от силното раздразнение. Бегъл поглед към присъстващите го увери, че появата на този човек е предизвикала и тяхното недоволство.
— Доктор Ходжис — направи опит да се държи цивилизовано той. — Виждате, че в момента заседаваме и ви моля да ни извините, но…
— Пет пари не давам с какво си губите времето! — остро го прекъсна Ходжис. — Защото то несъмнено бледнее пред отношението, което имате към моите пациенти! — Направи крачка напред и Трейнор инстинктивно се отдръпна, доловил острата миризма на уиски.
— Избрал сте неподходящо време, доктор Ходжис! — троснато рече той. — Обещавам, че утре ще отделя достатъчно време, за да изслушам вашите оплаквания. Но сега ще ви помоля да напуснете, тъй като имаме много работа.
— Ще говоря сега! — извика Ходжис. — Трябва да разберете, че не харесвам това, което върши
