докато ние приключим малкия си разговор с доктор Ходжис.
Ван Слайк сви рамене и се върна на мястото си до камината.
— Нали помниш старата приказка? — извърна се с усмивка Трейнор. — Хората в стъклени къщи…
— Млъкни! — прекъсна го с дрезгав глас Ходжис, понечи да каже още нещо, но вместо това изведнъж се обърна и тръгна към вратата. Във вестибюла спря само за да грабне палтото и шапката си, после изскочи в студената нощ.
— Стар глупак! — изръмжа под нос той. Беше го яд на себе си, защото наивно позволи на някакъв смахнат публично да накърни репутацията му. Но бригадата за поддръжка действително се грижеше за имота му. Това започна преди много години, когато нейните членове просто се появиха в градината. Ходжис не ги беше молил за никакви услуги, но и не направи нищо да ги спре.
Дългият преход до дома му в южните покрайнини на града помогна за разсейването на вината, която чувстваше. Момчетата от поддръжката прекопаваха градината му, стягаха това-онова, но го вършеха напълно безкористно. Това нямаше нищо общо с грижата за пациентите. Навлезе в покритата със сняг алея и реши, че ще трябва да потърси услугите на някоя фирма по разчистването и да си ПЛАТИ. Нямаше никакво намерение да позволи на онези типове да блокират протестите му относно далеч по-сериозни нарушения на територията на болницата.
Стигна до средата на дългата алея, която свършваше пред входната врата. Оттук се виждаше поляната зад къщата и част от оградата, която беше издигнал, за да спре конете на Шерууд. Никога няма да я продам на това гадно копеле, скръцна със зъби той. Шерууд се беше сдобил със съседния имот купувайки го на безценица от семейството на тежко болен човек, който също беше сред пациентите на Ходжис. Документацията по приемането му в болницата се намираше в джоба му, сред още куп подобни книжа.
Напусна алеята и пресече напряко, през замръзналото езерце, в което през лятото квакаха безброй жаби. Заледената повърхност беше почистена от снега, в краищата му стърчаха колове, играещи ролята на хокейни врати. Съседските деца явно бяха се възползвали от дебелия лед за своите игри. Отвъд езерцето се издигаше тъмната грамада на къщата.
Ходжис мина отстрани и се насочи към дъсчения навес, който я свързваше с обора. Изтупа ботушите си от снега и влезе. Съблече се в просторното антре, измъкна навитите на руло документи от страничния джоб на якето си и тръгна към кухнята.
Хвърли бумагите на масата, приглади ги с длан, след което се насочи към барчето в библиотеката. Все пак трябваше да получи питието, което го принудиха да зареже в бара. Настоятелно чукане го накара да се закове на място в средата на просторния хол.
Хвърли поглед на часовника си, в очите му се появи недоумение. Кой би могъл да дойде в отдалечената му къща, при това в такова време? Обърна се, прекоси кухнята и излезе в антрето. Вдигна ръка и избърса запотената стъкло на входната врата. Навън смътно се очертаваше фигурата на мъж.
— Какво има? — промърмори Ходжис и дръпна резето. Вратата проскърца и се отвори. — Намирам посещението ти за доста странно, особено след всичко, което се случи…
Посетителят не отговори. Вятърът вкара облак ситен сняг в тясното помещение.
— Добре де — сви рамене възрастният мъж. — Тъй и тъй си тук, поне влез… — Пусна вратата и тръгна обратно към кухнята: — Но не очаквай от мен ролята на гостоприемния домакин. И затвори след себе си, ако обичаш…
Спря преди да изкачи единичното стъпало към кухнята и понечи да се обърне, за да провери дали входната врата действително е затворена. С крайчеца на окото си видя предмета, който се стрелна към главата му и инстинктивно приклекна.
Това с положителност му спаси живота. Квадратното бетонно желязо само се плъзна по главата му, оставяйки кървава следа. Ударът попадна в ключицата му, която се счупи със звучно изщракване. Тялото му се олюля и политна към кухнята.
Спря го кухненската маса. Ръцете му се вкопчиха в плота и това го задържа на крака. Кръвта бликна от раната на слепоочието му и обля документите. Обърна се навреме, за да види как нападателя лети към него с вдигнато над главата си желязо. Ръката му беше пъхната в кожена ръкавица.
В момента, в който желязото започна да пада, Ходжис се стрелна напред и успя да улови китката на мъжа. Но щангата все пак го улучи, от разкъсаните артерии в основата на косата му бликна още кръв.
Ноктите на възрастния човек с отчаяние се забиха в ръката на нападателя. Инстинктивно съзнаваше, че ако я пусне, го очаква сигурна смърт.
Двамата мъже се вкопчиха един в друг, сякаш решили да изиграят страшния танц на смъртта. Телата им се блъскаха в стените, преобръщаха столовете, чупеха наредените върху умивалника чинии. Всичко потъна в кръв.
Нападателят изкрещя от болка, но все пак успя да изтръгне ръката си от хватката на Ходжис. Щангата се стрелна нагоре и с ужасна сила се стовари върху протегнатите ръце на възрастния човек. Костите изпукаха и се счупиха с лекотата на сухи съчки.
После желязото отново се вдигна нагоре. Този път нямаше какво да му попречи и ударът попадна точно там, където беше насочен — върху темето. Черепът се пръсна на хиляди дребни късчета, твърдият метал проникна дълбоко в мозъка.
Ходжис тежко се стовари на пода, светлината в очите му бързо угасна.
ПЪРВА ГЛАВА
Събота, 24 април
— Наближаваме реката — каза Дейвид Уилсън и хвърли поглед към дъщеря си Ники, седнала отпред до него. — Знаеш ли как се казва?
Ники извърна махагоновите си очи към него и отметна кичурче коса от челото си. Дейвид рискува да отдели поглед от пътя и да го насочи право в очите на детето, в които сякаш играеха слънчеви зайчета. Те имаха цвят на пчелен мед и съвпадаха с цвета на косата му.
— Знам имената на три реки — каза с категоричен тон Ники:
— Мисисипи, Нил и Амазонка. И понеже нито една от тях не минава през Нова Англия, ще призная, че не знам…
Дейвид се засмя, съпругата му на задната седалка стори същото.
— Какво е толкова смешно? — попита с достойнство Ники.
Дейвид погледна в огледалцето за обратно виждане и срещна очите на Анджела. И двамата мислеха това, което често бяха говорили помежду си: Ники често казва неща, които звучат прекалено логично и зряло за нейните осем години. Изпитваха гордост от този факт и го приемаха като безспорно доказателство за интелигентността на детето си. Същевременно си даваха сметка, че дъщеря им расте бързо и благодарение на проблемите си със здравето.
— Защо се смеете? — настоя детето.
— Питай майка си — отвърна Дейвид.
— Не, баща ти ще ти обясни по-добре — обади се Анджела.
— Какво ви става, бе хора? — изрази протеста си Ники. — Това не честно! Но мен хич не ме е грижа дали се смеете, или не, защото мога и сама да открия името на тази река! — Ръцете й сръчно измъкнаха пътната карта от жабката.
— Пътуваме по Магистрала 89 — подсказа й Дейвид.
— Знам! — троснато отвърна Ники. — Не ми трябва помощ!
— Моля за извинение — широко се усмихна Дейвид.
— Ето! — извика след малко момиченцето и извъртя картата така, че баща й да може да я види. — Река Кънектикът, точно като името на щата!
— Права си — кимна Дейвид. — И какво разделя тя?
Ники сведе поглед към картата, помълча малко и обяви:
— По нея минава границата между Върмонт и Ню Хемпшър.
— Точно така — кимна Дейвид и махна с ръка: — А ето я и самата река…
Утихнаха докато синьото 11-годишно волво-комби прекосяваше моста. Мътната вода под него се точеше на юг.
— Мисля, че снегът в планината продължава да се топи — отбеляза Дейвид.
