— А ще видим ли планината? — попита Ники.
— Разбира се. Казва се Зелената планина.
Малко след моста магистралата правеше лек завой на северозапад.
— Вече сме във Върмонт, така ли? — обади се Анджела.
— Да, мамо — нетърпеливо отвърна Ники.
— Колко ни остава до Бартлет?
— Може би около час — отвърна Дейвид.
Час и петнадесет минути по-късно волвото мина покрай голяма табела, на която беше написано:
Дейвид вдигна крак от педала за газта и колата забави ход. Плъзнаха се по широк булевард, от двете страни на платното се издигаха вековни дъбове, зад които се редуваха бели дървени къщи, построени в някаква особена смесица от колониално-викториански стил.
— Приличат на извадени от картинка — отбеляза Анджела.
— Много от градчетата в Нова Англия са такива — кимна Дейвид. — Сякаш са ги извадили направо от Дисниленд.
— Понякога се питам дали копията не са по-добри от оригинала — засмя се Анджела.
Наближиха центъра, жилищата отстъпиха място на търговски и обществени сгради от червени тухли, повечето от които бяха декорирани в типично викториански стил. Най-високите от тях бяха на три-четири етажа, върху каменните плочи над входните врати беше изписана годината на строителството — най-често края на деветнадесети и началото на двадесети век.
— Вижте, има кино! — извика Ники и посочи голям рисуван плакат, който с едри печатни букви рекламираше нашумяла филмова продукция. В съседство беше пощата, над която се вееше избеляло американско знаме.
— Извадихме голям късмет с времето — отбеляза Анджела. По синьото небе се гонеха малки пухкави облачета, температурата надминаваше двадесет градуса.
— Какво е това? — извика Ники. — Прилича на автобус без колела…
— Нарича се мобилна закусвалня — засмя се Дейвид. — През петдесетте са били много популярни на запад…
Ники увисна на предпазния колан и напрегна взор.
В същинския център на града се издигаха масивни постройки от сив гранит, които имаха далеч по- внушителен вид от тухлените обществени сгради. Най-впечатляваща от тях беше Националната банка „Грийн Маунтънс“, над която се издигаше красива часовникова кула.
— Тази къща наистина е взета от Дисниленд — отбеляза Ники.
— Какъвто бащата, такава и дъщерята — усмихна се Анджела.
Стигнаха градската градина. Тревата имаше наситенозелен цвят, сякаш вече бяха в средата на лятото. Около кокетното фонтанче в центъра се виеха лехи с красиви цветя. Дейвид отби до тротоара и изключи двигателя.
— Това тук ми изглежда истински рай, особено ако го сравнявам с района около Градската болница на Бостън — отбеляза той.
— Имаме няколко часа до интервютата — погледна часовника си Дейвид. — С какво да ги запълним?
— Нека пообиколим още малко, а после ще похапнем — предложи Анджела.
— Нямам нищо против — кимна Дейвид и включи на скорост. Западно от градската градина се издигаше библиотеката — сграда от масивен гранит, също като тази на банката. Но конструкцията й беше по- различна — тя изглеждаше повече като италианска вила, отколкото като замък.
Залепено за библиотеката беше основното училище. Дейвид отби и спря, давайки възможност на Ники да го разгледа. Беше приятна на вид тухлена постройка от началото на века, към която бяха прилепени няколко спомагателни сгради, строени значително по-късно.
— Какво ще кажеш? — погледна дъщеря си той.
— Тук ли ще ходя на училище, ако се преместим? — попита Ники.
— Сигурно — кимна Дейвид. — Не допускам, че в малко градче като Бартлет има и друго основно училище…
— Хубаво е — даде неутралното си становище Ники.
Подкараха отново и бързо прекосиха търговския център на града. Веднага след него се озоваха на територията на колежа „Бартлет“. И тук сградите бяха от сив гранит с бели орнаменти — също като в центъра. Стените на повечето от тях бяха покрити с бръшлян.
— Няма нищо общо с университета „Браун“ — отбеляза Анджела. — Но е много приятно…
— Понякога се питам какво ли би се получило, ако бях учил в някой малък колеж като този — промълви Дейвид.
— Нямаше да се запознаеш с мама — отсече Ники. — Което означава, че и мен нямаше да ме има!
— Права си — засмя се Дейвид. — Точно затова се радвам, че учих в „Браун“.
Направиха широк завой и тръгнаха обратно към центъра. Прекосиха моста над поточето с впечатляващото наименование Роуринг ривър и пред очите им се появиха две стари мелници. Дейвид обясни на детето, че преди години тези мелници са били задвижвани от гореща вода. Сега в сградата на едната от тях се помещаваше някаква фирма за компютърен софтуер, но колелото й беше запазено и продължаваше да се върти с тихо поскърцване. Табелата над входа на съседната мелница съобщаваше, че там са офисите на „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.
Върнаха се в центъра и Дейвид паркира до градската градина. Слязоха от колата и бавно тръгнаха по Мейн стрийт.
— Впечатляващо, нали? — прошепна Анджела. — Няма боклуци, няма драсканици по стените и най- вече — няма бездомници! Сякаш сме попаднали в друга държава!
— Какво мислиш за местните? — попита Дейвид. Имаше предвид редките пешеходци, с които се бяха разминали.
— Резервирани, но едва ли имат неприязнено отношение към чужденците — даде кратък, но точен отговор Анджела.
Дейвид спря пред магазина за железария „Стейли“, огледа рекламата над входа и кимна с глава.
— Ще вляза тук да попитам къде можем да похапнем — рече той.
Анджела кимна и дръпна Ники към витрината на съседния магазин, на която бяха изложени дамски обувки.
Дейвид се върна след броени секунди.
— За нещо леко най-подходяща е закусвалнята, но наистина добра храна предлагат в кръчмата „Айрън хорс“ — обяви той. — Аз гласувам за закусвалнята.
— Аз също — присъедини се Ники.
— Това решава нещата — кимна Анджела.
Поръчаха си хамбургери, приготвени по класическия начин от едно време: с препечени филийки, суров лук и изобилие от кетчуп. Излапаха ги с апетит, после Анджела се изправи.
— Съжалявам, но не мога да се поява на интервю без да съм измила зъбите си — обяви тя.
Дейвид отиде на касата да плати и взе едно пликче ментови бонбони.
Насочиха се към колата. По тротоара срещу тях вървеше жена, която водеше на каишка малко кученце със златиста козина.
— Колко е хубаво! — възкликна Ники.
Жената любезно се спря, за да позволи на детето да погали кученцето.
— На колко е години? — попита Анджела.
— О, само на три месеца — отвърна жената.
— Бихте ли ни казали как да стигнем до Общинската болница? — попита Дейвид.
— Разбира се. Трябва да подминете градската градина, а след това да завиете надясно по Фонт стрийт. На следващата пряка отново ще свиете наляво и ще видите главния вход на болницата.
