Благодариха на непознатата и продължиха пътя си. Ники крачеше с извърната глава, без да може да отдели поглед от красивото кученце.
— Ще ми разрешите ли да си имам куче, ако останем да живеем тук? — внезапно попита тя.
Дейвид и Анджела си размениха усмивки. Сърцата им се разтопиха от умиление пред първото скромно желание на дъщеря им след прекараната болест.
— Разбира се — рече Анджела.
— Дори ще получиш възможност сама да си го избереш — добави Дейвид.
— В такъв случай искам да живеем тук! — отсече Ники. — А вие?
Анджела хвърли безпомощен поглед към мъжа си, но той само вдигна ръце.
— Отговорът на този въпрос зависи от много неща — промълви неуверено майката.
— Какви например?
— Ами на първо място дали ще ни искат тук — отвърна Анджела, доволна от лесния отговор.
Общинската болница на Бартлет се оказа по-голяма и по-внушителна, отколкото бяха очаквали. Разбира се, и двамата знаеха, че това е най-големият медицински център в областта, но въпреки това бяха изненадани.
Дейвид пренебрегна знака, който съобщаваше, че паркингът се намира зад сградата. Спря на алеята в близост до главния вход и остави мотора да работи.
— Каква красота! — възкликна той. — Никога не бях допускал, че една болница може да бъде и привлекателна!
— Да, гледката е прекрасна — кимна Анджела.
Болничният комплекс беше застроен на склона на един хълм в северната част на града. Широките прозорци гледаха на юг, окъпани от ярката слънчева светлина. Точно срещу нея стърчеше готическата камбанария на църквата, а на хоризонта се виждаха меките очертания на Грийн Маунтънс.
— Време е да влизаме — излезе от унеса си Анджела и потупа мъжа си по ръката. — Интервюто ми е след десет минути Дейвид включи на скорост и заобиколи болницата. Паркингите бяха два, разположени терасовидно и разделени от напъпили дървета. Местата за посетители бяха на долния, непосредствено до задния вход на болницата.
Указателните табели в коридорите бяха поставени така, че откриването на администрацията не представляваше никакъв проблем. Една услужлива секретарка им показа кабинета на Майкъл Колдуел, главен лекар на болницата.
Анджела почука на рамката на отворената врата и Колдуел вдигна глава от книжата пред себе си. Приличаше на Дейвид, тъй като имаше същата мургава кожа и висока, добре сложена фигура. Годините му бяха горе-долу същите — някъде около тридесетте. И неговата коса беше сресана на път. Но приликата свършваше дотук. Чертите на Колдуел бяха по-твърди от тези на Дейвид, а носът му беше извит и с тесни ноздри.
— Моля, заповядайте! — скочи на крака на главният лекар. — Всички, разбира се…
Пред бюрото му светкавично се появиха три стола с твърди седалки.
Дейвид хвърли несигурен поглед към жена си, която само сви рамене. Тя нямаше нищо против, ако Колдуел беше решил да интервюира цялото й семейство.
Размениха си кратки ръкостискания, после Колдуел се върна зад бюрото и извади папката с документите на Анджела.
— Прегледах молбата ви и придружаващите я документи — каза с усмивка той. — И трябва да ви призная, че съм дълбоко впечатлен…
— Благодаря — отвърна на усмивката Анджела.
— Честно казано, не очаквах жена-патолог, но впоследствие научих, че тази област на медицината привлича все повече представителки на нежния пол…
— При патологията работното време е горе-долу фиксирано — поясни Анджела. — И това я прави далеч по-удобна за една жена, която трябва да полага грижи и за семейството си… — Очите й изпитателно пробягаха по лицето на човека зад бюрото. Забележката му я накара да изпита леко неудобство, но не искаше да прибързва с преценките си.
— От препоръките ви личи, че патологическото отделение на Градската болница в Бостън ви счита за един от най-способните практиканти — подхвърли Колдуел.
— Давах максимума от себе си — отвърна с усмивка Анджела.
— Не по-малко впечатляващ е и преписът от дипломата ви от медицинския факултет на Колумбийския университет — добави Колдуел и рязко вдигна глава: — Това е напълно достатъчно да удовлетворим молбата ви. Общинската болница в Бартлет е готова да ви приеме — просто и ясно. Но може би вие също имате въпроси към нас…
— Дейвид също е подал молба за работа в Бартлет — каза Анджела. — Става въпрос за „Компрехенсив Медикъл — Върмонт“, един от големите здравноосигурителни фондове в щата…
— Ние го наричаме КМВ — кимна Колдуел. — И той е единственият ЗОФ в района…
— В молбата си съм посочила, че ще приема мястото при вас само ако и Дейвид получи работа във фонда. И обратното…
— Да, не съм забравил — кимна Колдуел. — Дори си позволих да вляза в контакт с КМВ и да поговоря с регионалния мениджър Чарлс Кели. Офисите на фонда са тук, в болничния комплекс. Разбира се, не мога да говоря от тяхно име, но останах с впечатлението, че проблеми няма да има…
— Веднага след като свършим тук, аз ще отида на предварително уговорена среща с господин Кели — обади се Дейвид.
— Много добре — кимна Колдуел. — И така, доктор Уилсън, нашата болница има удоволствието да ви предложи постоянна работа като помощник-патолог с първоначална годишна заплата в размер на осемдесет и две хиляди долара.
Анджела изчака главата на главния лекар да се сведе над папката и хвърли тържествуващ поглед по посока на съпруга си. След тежките дългове, които изплащаха в продължение на години, осемдесет и две хиляди долара й се струваха цяло състояние. Усмивката на Дейвид показа, че и той мисли същото.
— Разполагам с известна информация и относно допълнителното ви запитване — вдигна глава Колдуел, поколеба се и добави: — Но за нея може би трябва да поговорим насаме…
— Не е необходимо — поклати глава Анджела. — Става въпрос за цистофиброзата на Ники, нали? Ние нямаме тайни от нея, още повече, че тя е активен участник в лечебния процес.
— Много добре — кимна Колдуел, дари детето с топла усмивка и продължи: — Научих, че в болницата имаме пациентка със същата диагноза — 9-годишно момиче на име Карълайн Хелмсфорд. Позволих си да ви уредя среща с лекуващият лекар Бъртранд Пилснър, който е щатен педиатър на КМВ.
— Благодаря, много сте мил.
— За нищо — усмихна се Колдуел. — Е, вече сигурно разбирате, че имаме голямо желание да ви устроим тук, в нашето красиво градче. Но от един кратък преглед на документите човек едва ли може да разбере всичко. Бих искал да чуя какво още искате да знаете за своето бъдеще тук. Така ще мога да ви бъда от по-голяма помощ…
Анджела обърна глава към Ники и тихо рече:
— Защо не обясниш на доктор Колдуел какво представлява цистичната фиброза?
— Това е наследствена болест — започна със сериозен тон Ники. — При случаите, в които и двамата родители са вирусоносители, шансовете на детето им да се разболее са около двадесет и пет процента. А според общата статистика едно на всеки две хиляди новородени има цистична фиброза.
Колдуел кимна, на лицето му се появи нервна усмивка. Имаше нещо странно в начина, по който получава сериозна информация от устата на 8-годишно дете.
— Основният проблем е в дихателната система — продължи Ники. — Мукусното покритие на дробовете е по-дебело от това на здравите хора. Дробовете не могат да се самопречистват и това води да затлачване и възпаления. Пряка последица от това е появата на хроничен бронхит и пневмония. Развитието на заболяването протича различно — при някои хора то е свързано с тежка форма на пневмония, а при други — като мен — просто трябва да се пазим от настинки и да не спираме различните видове дихателни терапии, на които се подлагаме…
— Много интересно — разшири се усмивката на доктор Колдуел. — А ти говориш като истински
