проклетият ви борд!
— Я по-тихо, глупак такъв! — изпусна нервите си Трейнор. — Идея нямам какво си си наумил, но мога веднага да ти обясня с какво се занимава борда: всички ние правим върховни усилия тази болница да продължи да функционира — една съвсем нелека задача в днешно време. По тази причина няма да търпя никаква намеса в работата ни и най-учтиво те моля да напуснеш!
— Няма! — запъна се Ходжис. — Ще говоря с теб и Бийтън още сега! Сестрите, кухнята и обслужващият персонал могат да почакат, защото това, което имам да ви казвам, е много по-важно!
— Момент, момент! — протегна ръце Трейнор, сякаш в опит за помирение. — Дай да не превръщаме заседателната зала в кръчма. Ние сме се събрали тук, за да обсъдим последният опит за изнасилване на наша служителка, станал миналата седмица. Предполагам ще се съгласиш, че едно изнасилване и два опита за такова, извършени от някакъв неизвестен тип със скиорска маска, са достатъчно важна тема за обсъждане…
— Важна е — кимна Ходжис. — Но това, което искам да ви кажа, е по-важно. Освен това по всичко личи, че изнасилвачът трябва да се търси сред болничния персонал…
— Какво намекваш? — ледено попита Трейнор. — Може би, че познаваш самоличността на насилника?
— Да речем, че имам конкретни подозрения — отвърна Ходжис. — Но в момента не искам да ги обсъждам с вас, защото трябва да поговорим за тези пациенти… — Купчината хартия звучно се стовари върху масата.
— Как смеете да нахлувате тук като господар и да ни заповядвате какво да правим! — намръщено процеди Хелън Бийтън. — Може би сте забравил, че сте само почетен председател на административния съвет!
— Благодаря, че ми напомни — иронично се ухили Ходжис.
— Добре, добре — промърмори Трейнор, взе документите от масата и ги побутна към вратата. Ходжис понечи да се възпротиви, но после сви рамене и позволи да бъде изведен от залата.
— Трябва да поговорим, Харолд — промърмори Ходжис когато излязоха в коридора. — Работата е сериозна!
— Убеден съм, че е така — кимна Трейнор, преценил, че на даден етап ще трябва да изслуша оплакванията на възрастния доктор. Ходжис беше административен директор на болницата още по времето, когато той самият учеше в прогимназията. В онези години повечето лекари нито разбираха, нито оценяваха този пост и отговорностите, свързани с него. Бавно и методично, преодолявайки трудности от най-различен характер, този човек беше успял да превърне малката градска болница в един наистина проспериращ регионален медицински център. За тази задача му стигнаха малко повече от тридесет години трудов стаж — един цял човешки живот. Преди три години беше излязъл в пенсия, отстъпвайки всичките си правомощия на Трейнор.
— Виж какво — усмихна се в опит да бъде любезен по-младият мъж. — Убеден съм, че проблемите ти могат да почакат до утре, каквито и да са те… Ето какво ти предлагам: ще се срещнем по обед и ще хапнем. Аз ще взема със себе си Бартън Шерууд и доктор Дилбърт Кантор. Предполагам, че искаш да поставиш въпроси, свързани с политиката на болницата и затова няма да е излишно те да бъдат чути както от вицепрезидента, така и от главния лекар. Съгласен ли си?
— Предполагам — кимна с неохота Ходжис.
— Значи се разбрахме — рече Трейнор, нетърпелив да се върне в заседателната зала и да спаси поне част от дневния ред. — Довечера ще ги уведомя…
— Може и да не съм административен директор, но все още се чувствам отговорен за нещата в болницата — навъсено подхвърли Ходжис. — Ако не бях аз, никой нямаше да те предложи за член на борда, а още по-малко пък да те направи председател…
— Така е — усмихна се Трейнор. — Но не знам дали да ти благодаря за това, или да те проклинам!
— Аз пък се тревожа, че властта ти е замаяла главата! — все така намусено рече Ходжис.
— О, я стига! — стана сериозен Трейнор. — Какво означава „власт“? Работата ми носи единствено главоболия, при това едно след друго!
— Ти си ръководител на болнично заведение, което струва сто милиона долара! — погледна го строго Ходжис. — Освен това си най-големият работодател в щата! А това означава власт…
— За мен си е болка в задника и нищо повече — нервно се усмихна Трейнор. — Цяло чудо е, че продължаваме да работим. Излишно е да ти напомням, че основните ни конкуренти вече ги няма. Болницата „Вали“ спусна кепенци, а „Мери Саклър“ беше превърната в старчески дом.
— Може и да работите, но спонсорите ти май забравят основната мисия на болницата!
— О, стига глупости! — ядоса се Трейнор. — Старите кучета като теб най-сетне трябва да отворят очи за новите реалности. Нима мислиш, че лесно се управлява болница в условията на постоянно орязване на бюджета и административна намеса от страна на щатските власти? Вече не е като едно време — изкарваш нещичко отгоре и го заделяш за черни дни. Времената са други. За да оцелеем, трябва непрекъснато да променяме стратегията си. Такива са изискванията на Вашингтон.
— Едва ли Вашингтон държи на това, което ти и твоята банда вършите в момента — усмихна се презрително Ходжис.
— Няма значение дали Вашингтон държи, или не, Денис! — повиши тон Трейнор. — Това, което вършим, се нарича конкуренция! А при конкуренцията оцеляват най-добрите. Вече няма място за бюджетните гимнастики, които се правеха по твое време!
Замълча, усетил, че изпуска нервите си, избърса ситните капчици пот от челото си и примирително добави:
— Виж какво, Денис… Трябва да се връщам на заседанието. А ти се прибери у дома, почини си. Утре ще обсъдим това, което си намислил. Става ли?
— Малко съм объркан — призна с неохота Ходжис.
— Личи си — кимна Трейнор.
— Значи утре по обед… Обещаваш, нали?
— Абсолютно — потупа го по гърба Трейнор. — Точно в дванадесет ще бъда в ресторанта…
Остана в коридора докато възрастният човек с куцукане се насочи към изхода. Походката му беше странна, сякаш бедрените му стави бяха от ръждясало желязо и трудно се движеха. Изпита неволно уважение към страстта с която продължаваше да защищава своите каузи. За съжаление Ходжис отдавна беше престанал да бъде досадник и в очите на повечето от колегите си беше нещо странно и непознато, като бяла врана…
— Хайде да въведем някакъв ред! — извика от вратата на заседателната зала той. — Участниците в съвещанието побързаха да прекъснат оживените разговори помежду си. — Съжалявам за прекъсването, но старият доктор Ходжис се появи в най-неподходящия момент, както винаги…
— Какво знаете вие — рече с въздишка Бийтън. — Той почти всеки ден е в кабинета ми, непрекъснато се оплаква от лошо отношение към някой от старите и уважавани пациенти на болницата. Държи се така, сякаш все още е началник на всички…
— Никога не харесва храната — оплака се Джералдин Полкари.
— Нито пък хигиената — добави Глория Суарес.
— При мен се появява поне един път седмично — обади се Нанси Уайднър. — Оплакването му винаги е едно и също: сестрите не изпълнявали достатъчно бързо желанията на бившите му пациенти…
— Държи се така, сякаш е адвокат на пациентите — отново въздъхна Бийтън.
— Май те са единствените жители на града, които все още го понасят — присви устни Нанси. — Всички останали го считат за превъртял стар глупак!
— Мислите ли, че наистина знае кой е изнасилвачът? — попита Патрик Суеглър.
— Не, разбира се — размаха ръце Нанси. — Човекът просто е изкуфял.
— Вие какво мислите, господин Трейнор? — настоя Суеглър.
— Съмнявам се, че знае нещо — сви рамене Трейнор. — Но утре ще говоря с него и подробно ще го разпитам.
— Не ви завиждам за този обед — погледна го съчувствено Бийтън.
— И аз не изгарям от желание за компанията му — въздъхна председателят. — Винаги съм бил убеден,
