че този човек заслужава нашето уважение, но понякога ми е много трудно да не го пратя по дяволите… — Помълча малко, после тръсна глава: — А сега да се залавяме за работа!
Но удоволствието от заседанието вече го беше напуснало.
Ходжис крачеше по средата на Мейн Стрийт, възползвайки се от липсата на движение. Снегорините още не бяха минали и върху платното се беше натрупала 5-сантиметрова покривка от ситен и пухкав сняг. Раздразнението му се възвърна, от устата му излетя сподавена ругатня. Едва сега си даде сметка, че Трейнор все пак бе успял да го отклони.
Стигна градинката на градския площад, очертана от акуратно подстригани вечнозелени храсти. На север, в дъното на Фронт Стрийт, се виждаше Методистката църква, а току зад нея се издигаше масивната сграда на централния болничен блок. Ходжис забави крачка, после спря. В душата му нахлу чувство за обреченост, тялото му видимо потръпна. Животът му беше преминал между стените на тази болница, с единствената мечта да я превърне в истински храм на здравето. Обзе го неприятното чувство, че тази мисия е забравена от сегашната управа.
Обърна се и продължи по Мейн Стрийт. Нави на руло ксерокопираните документи и ги натика в страничния си джоб. Пръстите му постепенно измръзнаха. Измина около половин пряка и отново спря. Този път очите му опипаха матираните прозорци на кръчмата „Айрън хорс“, които хвърляха разсеяна светлина върху заснежената полянка отпред.
Десет секунди му бяха достатъчни, за да реши, че има нужда от още едно питие. Жена му Клара отдавна вече не го чакаше за вечеря, просто защото прекарваше по-голямата част от времето си в Бостън, а в Бартлет се появяваше епизодично. Тази фактическа раздяла имаше и добрите си страни. Една от тях беше питието, което несъмнено щеше да му даде нови сили, за да преодолее разстоянието до дома си, който се намираше на около половин час път от центъра.
Влезе във входния вестибюл и отръска снега от солидните’ си ботуши с гумени подметки, после окачи шубата и шапката си на стената, от която стърчаха дървени пръчки, извити като еленови рога. Мина покрай гардероба, който се използваше само когато имаше големи тържества, и спря пред вратата на бара.
Просторното помещение беше с нисък таван, който се крепеше на солидни борови трупи, потъмнели от времето. Кръчмата беше строена преди около двеста години. На стената срещу входа доминираше огромна камина от неодялани камъни, в която весело пропукваха големи сухи пънове.
Ходжис бавно се огледа. Посетителите на заведението странно напомняха действащите лица от „Бар Наздраве“ — една нашумяла продукция на телевизионната компания ЕнБиСи. Видя Бартън Шерууд, президент на банка „Грийн Маунтън“, а от известно време насам и заместник председател на Борда на директорите на болницата, благодарение на Трейнор. Беше се настанил в едно от сепаретата, а компания му правеше Нед Банкс — своенравният собственик на фирмата с дългото и странно наименование „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.
На масата в съседство се бяха настанили докторите Дилбърт Кантор и Пол Дарнъл. Пред тях имаше цяла батарея от бирени бутилки, кошнички с пържени картофи и чинийки със сирене. Приличат на двойка свине пред копанята си, сбърчи вежди Ходжис. За миг се изкуши да седне при тях и да ги накара да обсъдят документите, които носеше в джоба си. После побърза да прогони тази мисъл от главата си. Не би могъл да издържи такъв разговор, освен това тези двамата откровено го ненавиждаха. Кантор беше рентгенолог, а Дарнъл — патолог. Преди пет години бяха изгубили частната си практика именно благодарение на Ходжис, който откри съответните отделения в болничния комплекс и ги принуди да работят в тях. По тази причина едва ли щяха да проявят съчувствие към неговите оплаквания.
На бара се беше настанил Джон Макензи — още един от местните жители, когото Ходжис имаше всички причини да избягва. Макензи беше собственик на сервиз и бензиностанция в покрайнините на града и Ходжис доскоро беше използвал услугите му за поддръжка на старата си кола. Но последния път Макензи не успя да се справи и той беше принуден да пропътува всичките километри до фирмения сервиз в Рутланд. И, естествено, отказа да плати на Джон за безполезния труд…
На два стола по-нататък беше Пийт Бъргън и Ходжис издаде беззвучен стон. Пийт беше един от хайманите в градчето, който така и не успя да завърши гимназия. Ходжис бе използвал цялото си влияние, за да го назначат в екипа по поддръжка на болницата, но хлапакът се оказа толкова безотговорен, че не след дълго го уволниха.
Отвъд бара имаше нещо като салон за билярд, до който се стигаше по три вкопани в пода стъпала. Около двете маси се бяха скупчили неколцина студенти от местния колеж по изкуствата — една институция с доста либерален правилник за вътрешния ред. От стария джукбокс до стената се лееше оглушителна музика.
Ходжис се поколеба. Не знаеше дали едно питие си струва навлизането в тази очевидно вражеска територия. В крайна сметка го стори, просто защото си спомни за студа навън и небцето го засърбя за един хубав скоч.
Насочи се към свободните столове в дъното на бара като гледаше право пред себе си. Гърбът му моментално усети приятната топлина от камината. Чаша с дебели стени кацна на плота пред него и Карлтън Харис — дебелият и невъзмутим барман, побърза да я напълни с „Диуорс“, без да добавя лед. Двамата с Ходжис бяха стари приятели.
— Мисля, че е по-добре да си намериш друго място — промърмори Карлтън.
— Защо? — вдигна вежди Ходжис, доволен, че никой не отбеляза появата му.
Главата на бармана леко кимна към високата, полупразна чаша от коктейл, която стоеше на плота през два стола от Ходжис.
— Страхувам се, че нашият доблестен шеф на полицията мистър Уейн Робъртсън вече е доста понаквасен. В момента се намира в тоалетната…
— Мамка му! — простена Ходжис.
— После да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Карлтън и се насочи към другия край на бара, за да обслужи студентите.
— В крайна сметка шест парчета винаги са равни на половин дузина — промърмори с примирение Ходжис. Ако се премести в другия край на бара, ще се окаже съсед на Джон Макензи Реши да остане на мястото си и бавно вдигна чашата.
Но още преди да отпие, някой здравата го шляпна по гърба. Едва успя да отмести чашата, за да не разбие зъбите си.
— Я виж ти кой бил тук! Старият квакер!
Ходжис се обърна и се оказа лице в лице с Уейн Робъртсън — едър мъжага, наскоро прехвърлил четиридесетте. Само допреди няколко години Уейн беше в отлична физическа форма, с огромни стоманени мускули. Днес обаче половината от мускулите се бяха превърнали в лой, а шкембето му скриваше изцяло токата на широкия полицейски колан.
— Пак си се наквасил, Уейн — изгледа го неодобрително Ходжис. Полицаят беше в пълно снаряжение, с униформа и оръжие. — Защо не се прибереш у дома да поспиш?
Обърна се с лице към бара и направи повторен опит да отпие от чашата си.
— Благодарение на теб нямам какво да правя у дома — изръмжа Робъртсън.
Ходжис остави чашата и отново се обърна. Очите на Уейн бяха кръвясали, цветът им почти се сливаше с цвета на дебелите му бузи. Русата му коса беше подстригана късо, в стил петдесетте години.
— Хайде да не започваме отново, Уейн — промърмори Ходжис. — Жена ти, мир на праха й, не беше сред моите пациенти. А ти си пиян и трябва да се прибереш у дома…
— Ти беше шеф на шибаната болница! — отсече с пиянско упорство Робъртсън.
— Което не означава, че отговарям за всеки пациент в нея, глупако! — ядоса се Ходжис. — Освен това, оттогава изминаха цели десет години, за Бога!
— Мръсно копеле! — изръмжа Робъртсън, сграбчи го за яката и направи опит да го свали от стола.
Карлтън Харис изскочи иззад бара с невероятна за теглото си бързина и се изправи между тях. Протегна ръце и започна да разкопчава пръстите на Робъртсън от яката на Ходжис.
— Я си сядайте на задниците! — заповяда той. — „Айрън Хорс“ не е боксова арена!
Ходжис оправи яката на ризата си, грабна чашата и тръгна към далечния край на бара. Джон Макензи го изчака да се приближи и просъска едно „дърт мръсник“, но Ходжис продължи пътя си сякаш не го беше
