— Не съм ги убил! — нервно рече Ван Слайк. — Те натискаха копчето, а не аз!
— За какво копче говориш? — втренчи се в него Дейвид.
— За онова, което задейства радиовълните!
Дейвид кимна, сякаш беше чул нещо съвсем обикновено. На лицето му се появи състрадателна усмивка. Стана му ясно, че параноидната шизофрения на Ван Слайк го е довела до халюцинации.
— Радиовълните ли ти нареждаха какво да правиш? — попита той.
— Не, разбира се! — тръсна глава Ван Слайк, после лицето му отново се разкриви от гняв: — Откъде знаеш, че съм бил моряк?
— Вече ти казах, че знам всичко за теб и много искам да ти помогна — отвърна Дейвид. — Именно с тази цел съм тук, но трябва да науча още някои подробности… Например кои са „те“… Може би имаш предвид гласовете, които чуваш?
— Нали знаеш всичко за мен? — присви очи Ван Слайк.
— Така е — кимна Дейвид. — Но не мога да разбера кой ти нарежда да убиваш и как го правиш… Може би гласовете, а?
— Затваряй си устата и продължавай да копаеш! — изръмжа Ван Слайк, вдигна пистолета и натисна спусъка. Куршумът се заби във вратата на килера, която жалостиво изскърца на пантите си.
Дейвид побърза да се подчини, уплашен от параноята на тоя тип. След известно време обаче си даде сметка, че трябва да рискува и да продължи разговора. Реши, че може би ще впечатли Ван Слайк, ако му разкаже всичко, което знае за него.
— Знам, че са ти плащали за това, което вършиш — подхвърли той. — Знам дори номерата на банковите ти сметки в Бостън и Олбъни. Не знам само кой ти плаща, Върнър… Но ти ще ми кажеш, нали?
Ван Слайк простена и Дейвид рискува да му хвърли един кос поглед. Лицето му беше разкривено от болка, дланите притискаха слепоочията, включително ушите.
— Гласовете стават по-високи, нали? — съчувствено подхвърли Дейвид. После съобрази, че онзи едва ли го чува с ръце върху ушите и повтори думите си, този път почти като крясък.
Ван Слайк бавно кимна с глава. Клепачите му се вдигнаха, очите под тях панически огледаха помещението, сякаш търсеха път за бягство. Дейвид стисна лопатата, преценявайки разстоянието между двамата. Сега беше моментът да се опита да обезоръжи нападателя и да поеме нещата в свои ръце.
Но объркването на Ван Слайк отмина толкова бързо, колкото се беше появило. Очите му отново се фокусираха върху лицето на Дейвид.
— Кой ти говори, Върнър? — тихо, но настоятелно попита Дейвид, отказал се от намерението за атака.
— Компютрите… — прошепна Ван Слайк, после гласът му изведнъж премина в гневно кресчендо: — Компютрите и радиацията, точно както във флотата!
— Но ти вече не си във флотата — кротко му напомни Дейвид. — Не си на борда на онази атомна подводница, с която си кръстосвал Тихия океан. Ти си в Бартлет, щат Върмонт, намираш се в мазето на собствения си дом. Тук няма нито компютри, нито радиация…
— Откъде знаеш толкова много? — изгледа го Ван Слайк. Лицето му отново се разкриви от гняв.
— Искам да ти помогна, повярвай ми! — настоятелно прошепна Дейвид. — Виждам, че си разстроен, знам колко много страдаш. Вероятно чувстваш вина заради убийството на доктор Ходжис…
Челюстта на Ван Слайк изведнъж увисна и Дейвид изтръпна. Може би беше прехвърлил границата и сега го очакваше нова пристъп на параноя. Единствената му надежда беше гневът на Ван Слайк да не бъде насочен към него. За целта бързо трябваше да се върне на темата за онези, които плащат на този болен човек.
— Платиха ли ти за убийството на доктор Ходжис? — попита той.
Върху лицето на Ван Слайк се появи презрителна усмивка.
— Този въпрос ясно показва колко знаеш — изръмжа той. — Те нямат нищо общо с Ходжис. Направих го, защото Ходжис ме обвини, че нападам жени на паркинга. Но това не е вярно. Той ме заплаши, че ако не напусна болницата веднага, ще разкаже на всички за това… Затова му видях сметката…
Лицето на Ван Слайк изведнъж изгуби изражението си. Дейвид понечи да го попита дали отново чува гласове, но той го изпревари и поклати глава. Започна да се държи като човек, който се пробужда от дълбок сън. Разтърка очите си с юмруци, после изненадано се втренчи в човека пред себе си. Объркването му бързо премина, дулото на пистолета бе насочено право в главата на Дейвид.
— Казах ти да копаеш! — изръмжа той.
Дейвид побърза да се подчини, очаквайки всеки момент куршум в гърба. Но изстрели не последваха. Даваше си сметка, че бе успял да забави изпълнението на това, което беше намислил Ван Слайк, но нищо повече. Може би не беше подходил по най-добрия начин.
— Вече разговарях с онзи, който ти плаща — подхвърли той след няколко минути усилена работа. — Това е една от причините, поради която знам толкова много неща за теб. Той всичко ми разказа, затова няма особено значение какво ще ми кажеш ти…
— Не! — извика Ван Слайк.
— О, да — кимна Дейвид. — Каза ми и нещо, което вероятно трябва знаеш… Ако Фил Калхоун стане подозрителен, цялата вина ще бъде хвърлена върху теб!
— Откъде знаеш за Фил Калхоун? — втренчи се в него Ван Слайк и ръцете му отново започнаха да треперят.
— Вече ти казах, че имам представа какво става — въздъхна Дейвид. — Цялата работа ще се пукне като балон в момента, в който твоят спонсор разбере за Фил Калхоун. Той не дава за теб дори пет пари, Върнър. За него ти си нищо, нула… Но с мен не е така. Аз знам какви ужасни страдания преживяваш и искам да ти помогна. Не позволявай на онзи тип да те използва като маша! Ти си нищо за него, той иска да те унищожи…
— Млъкни! — изкрещя Ван Слайк.
— Този човек не само те използва, Върнър — продължи без да му обръща внимание Дейвид. — Той дрънка за теб, при това не само пред мен, а и пред много други хора. И всички умират от смях, защото знаят, че Ван Слайк ще опере пешкира…
— Млък! — изрева извън себе си Ван Слайк, хвърли се напред и опря пистолета в слепоочието на Дейвид.
Дейвид замръзна на мястото си. Лопата се изплъзна от ръцете му и падна на пода.
— Връщай се в килера! — изръмжа Ван Слайк, без да отмества пистолета.
Дейвид беше парализиран от мисълта за куршума, който всеки миг можеше да му пръсне черепа. Състоянието на този параноик беше абсолютно неконтролируемо.
Ван Слайк го натика в килера и едва тогава отмести дулото от слепоочието му. В следващия миг тежката врата се затръшна с глух тътен на сантиметри от лицето му.
Тежките стъпки на домакина се насочиха по посока на стълбите, нещо издрънча. После стъпките заглъхнаха и светлината угасна. Дейвид остана абсолютно неподвижен, с напрегнат слух. Успя да долови ръмженето на стартер, последвано от бързо заглъхващо боботене на автомобилен мотор.
После настъпи тишина, нарушавана единствено от ударите на собственото му сърце.
Какво ли ще се случи сега, запита се с тревога той. Ван Слайк беше напуснал къщата в състояние на остра маниакална психоза — един сигурен признак за предстоящо нещастие. С кого и къде, Дейвид не беше в състояние да определи.
Усилията му не бяха довели до желания резултат, въпреки че бе успял да пробуди маниакалната параноя на Ван Слайк. Но това не доведе до нищо, тъй като Ван Слайк отказа да се изповяда, отказа да сподели проблемите си. В резултат той остана затворник в тази дупка. Единствената му утеха беше фактът, че Анджела и Ники се намират в безопасност, далеч от това проклето градче.
Тръсна глава и направи опит да разсъждава. Трябваше да открие начин за излизане от тази безнадеждна ситуация. Сърцето му се сви. Започна да го обзема неприятното чувство на клаустрофобия, усилено многократно от дебелите каменни стени на импровизирания затвор.
Тялото му се стрелна напред, рамото му влезе в съприкосновение с дебелите талпи на вратата. От устата му излетя вик на отчаяние.
Измина доста време преди да се успокои. Спомни си за камионетката на Калхоун и собственото си волво,
